"Тя беше единственият човек, когото някога съм обичал, и сега трябва да намеря начин да продължа да живея без нея." – да, когато пише тези думи от последния си роман Баумгартнър (в откъса по-долу) Пол Остър вече е наясно с леталната си диагноза... Когато пише тези редове вече знае, че не той, а жена му Сири трябва да намери начин да продължи да живее без него... А когато Паметта и Загубата са те следвали като призраци през всичките ти книги, няма как романа ти за сбогуване да не си играе с автофикцията (също чест гост в книгите на Остър) – Сай Баумгартнър и жена му Анна са писателска двойка досущ като Остър и Сири Хуствет – в името на Живота отвъд Смъртта... Роман с отворен финал, какъвто може да бъде и самият Живот... отвъд Смъртта, въпреки Смъртта... "заключен във вселена, която няма нищо общо със Смъртта, в която Смъртта никога не може да проникне"...
Баумгартнър има нова идея. Навън е юни и тъй като малката му книга за Киркегард е завършена, а пострадалото коляно вече почти не го боли, той започва да дълбае в чепатата неразрешима загадка, свързваща духа и тялото, наречена синдром на фантомния крайник. Има подозрението, че идеята се е загнездила в главата му още през април, когато Розита му разказа за нещастната случка с баща ѝ и циркулярния трион, и макар че тя не знаеше достатъчно, за да сподели подробности, Баумгартнър сам бе запълнил празнотите и бе разигравал наум кървавата сцена толкова пъти през следващите няколко часа, че все едно бе наблюдавал с очите си как острието кълца плътта на дърводелеца. Слава богу, двата срязани пръста на мистър Флорес бяха зашити обратно на ръката му още същата сутрин, но – както Баумгартнър научи междувременно – в случаите на същинска ампутация почти всички, изгубили ръка или крак, продължават години след това да имат усещането, че липсващият крайник е все така част от тялото им, като това чувство е придружено от остра болка, сърбеж, неволни спазми, чувство, че крайникът се е смалил, или се е изкривил в крайно болезнена поза. С присъщата си старателност Баумгартнър бе разучил задълбочено медицинската литература на тази тема, задълбавайки се в трудовете на Мичъл, Сакс, Мелзак, Хъл, Рамахандран и множество други, макар да му беше ясно, че същинският му интерес не е толкова в биологичните и/или неврологичните аспекти на синдрома, колкото в големия му потенциал да служи като метафора за човешкото страдание и загуба.
Това именно е онази иносказателност, която Баумгартнър търси непрестанно след внезапната и неочаквана смърт на Анна преди десет години, най-убедителната и въздействаща аналогия, описваща какво се бе случило с него в онзи зноен ветровит следобед през август 2008-а, когато боговете прецениха, че е уместно да го лишат от жена му в пълния разгар на техния все още млад живот, и по този начин крайниците му бяха откъснати от тялото, всичките четири крайника, ръцете и краката едновременно, но главата и сърцето бяха пощадени от нападението само защото перверзните, подхилкващи се богове му бяха дарили съмнителното право да продължи да живее без нея. И сега той е човешко чуканче, половин човек, изгубил онази своя половина, която го правеше цял, и да – липсващите крайници бяха още налице и още боляха толкова силно, че понякога имаше усещането, че тялото му ще се възпламени и ще го изпепели на място.
Първите шест месеца изкара в състояние на такова цялостно объркване, че понякога сутрин се будеше забравил, че Анна е мъртва. Тя винаги ставаше преди него, около четиресет минути или час преди да е успял да отвори очи, така че той бе свикнал да се надига от празно легло и да се тътри сомнамбулно към празната кухня, за да си приготви чаша кафе, най-често под акомпанимента на нейната пишеща машина, тракаща приглушено откъм малката стая в другия край на долния етаж, или на стъпките ѝ, долитащи от някоя от горните стаи, или от липсата на всякакъв шум, което просто означаваше, че тя чете книга, гледа през прозореца или върши друга безшумна дейност някъде из къщата. Това обясняваше защо гротескните празноти в паметта му се отнасяха до ранните сутрини, преди да е достигнал пълна съзнателност, докато замаяно върши обичайните дейности, подвластен на стари навици, създавани цял живот, споделен с Анна. Както онова утро само десет дена след погребението, когато седна на един от кухненските столове с изпускаща пара чаша кафе и очи, зареяни в нестройна купчина разтворени списания, струпани върху масата. Една конкретна страница стърчеше по-видимо от останалите и той прочете нещо като заглавие в New York Review of Books:
"Какво е времето?". Рецензираната книга бе озаглавена "Водите на света", а името на автора беше Сара Драй.
"Водите на света" от Сара Драй!
Комбинацията беше тъй неочаквана и същевременно нескопосана в детинската си симетрия, че Баумгартнър изгрухтя едно кратко, стреснато изсмиване, плесна с ръце върху масата и се изправи.
Анна, ела само да видиш! – каза той и тръгна към дневната. Ще се подмокриш от смях!
Трябва да е в дневната, разсъждаваше той, защото пишещата машина мълчеше, а подовите дъски на горния етаж не издаваха и звук. Следователно е подвила крака на дивана с книга в ръка, въоръжена с молив в дясната, за да отбелязва параграфите, които ѝ привличат вниманието, а ако в момента не използва молива, тя несъмнено го е пъхнала в уста и разсеяно дъвче металния пръстен, увит около валчестата розова гумичка. Всички тези образи минаваха през главата му, докато вървеше към нея в мъгла от забрава... и изведнъж пристъпи в празната дневна и си спомни. Мислите му рязко се върнаха към погребението, и ето го преди десет дни заедно с всички други, застанал пред отворения гроб в тежкия вихрен въздух, довеян от тропическата буря, която напредваше нагоре по крайбрежието с набиращи мощ ветрове, а единият порив бе толкова силен, че отнесе шапката на сестра му и я запрати да лети из въздуха, нещо кръжащо и черно, което прекоси на зигзаг небето като обезумяла птица, докато накрая не се приземи върху горните клони на едно дърво.
Психотерапевтът, специалист по хорските мъки, му каза: Изтръпнали сте. Още не сте осъзнали това, което ви се е случило.
Случи се не на мен, а на Анна, отвърна Баумгартнър. Тя е мъртва заради случилото се, а защото видях мъртвото ѝ тяло на брега и защото носих мъртвото ѝ тяло на ръце, напълно съм осъзнал какво се случи с нея. Най-много ме гложди споменът, че тя настоя да влезе във водата още веднъж, за последно, въпреки че вятърът вече набираше скорост и водата се блъскаше в брега с прииждащи все по-високи, бясно разбиващи се вълни, но като ѝ казах, че става късно и няма да е зле да се връщаме у дома, тя отхвърли със смях предложението ми и се затича срещу прибоя. Такава беше Анна, правеше каквото си иска когато си иска, не търпеше възражения, човек импулсивен и с висок дух и в добавка към всичко това – невероятен плувец.
Вините себе си, рече психиатърът. Май това се опитвате да ми кажете.
Не, не виня себе си. Щеше да е безсмислено да настоявам. Тя не беше човек, с когото да се разпореждаш или да му нареждаш. Беше възрастен човек, не дете, и възрастното ѝ решение беше да се върне във водата и аз нямаше да я спра. Нямах това право.
Ако не е вина тогава, то е чувство за съжаление, дори угризение.
Не, не и не. По лицето ви чета, че според вас аз ви противореча, но не е вярно. Просто трябва да си уточним терминологията, преди да се потопим в нея и да започнем да разговаряме. Да, тя щеше да е още жива, ако не се беше върнала във водата, но и ние нямаше да сме издържали заедно трийсет и повече години, ако правех опити да я спирам от влизане във водата, когато тя го искаше, и други подобни. Животът, Марион, е опасен, и във всеки момент може всичко да ни се случи. Вие го знаете, аз го знам, всеки го знае, а ако не го знаят, значи не са внимавали, а ако не внимаваш, не си напълно жив.
Как се чувствате сега, в този момент?
Нещастен, окаян. Разбит на хиляди парченца.
С други думи, дисоцииран, не напълно себе си.
Вероятно. Но доколкото съм в състояние да осъзная през какво минавам в момента, честно мога да твърдя, че не ми е мъчно за самия мен, не се валям в самосъжаление, не стена до небесата: Защо аз? А защо не аз? Хората умират. Умират млади, умират стари, умират на петдесет и осем години. Тя ми липсва и туйто. Тя беше единственият човек, когото някога съм обичал, и сега трябва да намеря начин да продължа да живея без нея.
Баумгартнър (превод Жечка Георгиева, корица Стефан Касъров, 208 стр, цена 20 лeва) е в книжарниците
