В седмичния ни (ала месечен) джубокс обороти въртят:..
Young Fathers – White Men Are Black Men Too
Кой? – Алойзиъс Масакуа, Кайъс Банколе и Греъм G Хейстингс, неортодоксалното инди-хоп трио, спечелило Mercury Prize миналата година.
Какво? – екзистенц катарзис – когато Young Fathers спечелиха Mercury Prize миналата година с дебютния си албум Dead, веднага заявиха, че ще използват паричното ѝ измерение, за да запишат следващия. И удържаха на думата си. А техните думи тежат на мястото си, удрят право в целта, рисуват от натура картината на живота и въобще са (също като на spoken word артистите) най-силното им оръжие – Shame, Feasting, 27, Rain or Shine, Sirens, Nest, Liberated, Dare Me, Get Started и Old Rock'n'Roll възпроизвеждат адреналиново и искрено света ни с всичките му екзистенц проблеми, пред които всички сме равни или както се казва White Men Are Black Men Too.
Кога? – когато безпомощно се мяташ в мрежата на хаосното битие, а душата ти пее "Inside I'm Feeling Dirty, It's Only Cos I'm Hurting..."
Защо? – "What you do to feel better, What you do to feel good" питат Young Fathers и ти изпяват отговора.
Róisín Murphy – Hairless Toys
Кой? – Роушийн Мърфи, ex-Moloko дива в Огледалния диско свят, майка на две деца и на безброй електро-кабаретни хитове.
Какво? – приказки за пораснали момичета – идеята за улегналост на Роушийн (все пак вече е майка на две деца) е все едно Питър Пан да се откаже от летенето – може и да забави, но не и да забрави да лети. След майчинството, през което Мърфи с(т)имулира като гост няколко диско хаус парчета и след лиричното ѝ обяснение в аморе към всичко италианско с Mi Senti ЕР (посветено на новата ѝ изгора Себастиано Проперци и детето от него Tadhg), сега Мърфи се завръща към летенето, на крилете на Ruby Blue и Overpowered спомените си – Exploitation, Evil Eyes, Uninvited Guest, House of Glass и Gone Fishing звучат като изкусителна амалгама от предишните ѝ два албума, а Unputdownable и Exile разкриват, че диско играчките ѝ вече са Hairless и ненужни (събрани в кашона на миналото), докато порасналата Мърфи им пее приспивна песен точно като Hairless Toys (Gotta Hurt).
Кога? – идеално за следобедно соаре, на което се срещат порасналите Уенди и Питър Пан (a.k.a кийбордиста ѝ Еди Стивънс), но в това ще се убедим на живо на 17 септември.
Защо? – "Who's Exploiting Who" е въпрос с много отговори, а Роушийн Мърфи добре знае дали носталгията дава криле на желанията или ги орязва.
Lapalux – Lustmore
Кой? – Стюърт Хауърд, реномиран британски бийтмейкър от задокеанското Brainfeeder семейство на Flying Lotus.
Какво? – бийт сън в летен ден – дебютният албум Nostalchic на Хауърд доказа, че владее бийт шика на хамачния живот, потънал в лятна омара (или в психеделия кинотрип), а продължението идва със същата дзен бас естетика, шепната (този път) от изкусителните гласове на Андрея Триана (U Never Know и Puzzle) и Szjerdene в Closure, на фона на бийт игри за нощна разтуха като Push 'n' Spun, Bud, We Lost, 1004, Make Money и Don't Mean A Thing.
Кога? – по залез слънце, когато на хоризонта изгрее житейската бар мантра LustForMore...
Защо? – "Lust For Beats, Lust For More" е колкото Lapalux мото, толкова и твоя шик версия на лятото.
My Panda Shall Fly – Too
Кой? – Сурин Сенивирати, британски бийт агент с индийски корени, уважил и нашия Horizon 2014.
Какво? – бийт мантри за душата Too – въпреки, че изгради реноме на инструментален бийтмейкър, изборът на Сурин за гост-вокалисти никога не е случаен – шепнещите гласове на Deptford Goth, Rudi Zygadlo, Troels Abrahamsen, Katherine Joyce, Finn Ryder се сливат перфектно с неговите броукън ритъм плетки в парчета като True, Light Under The Door, Adhesive, Asylum, No Reason и Nice, така че накрая да се получат хипнотични бийт мантри за полет на душата.
Кога? – по залез слънце, на един хамак разстояние от нощта.
Защо? – нищо ново под слънцето, но My Panda Shall Fly с него.
Drew Lustman – The Crystal Cowboy
Кой? – Дрю Лъстман, по-познат като FaltyDL или иначе казано The Broken Beat Cowboy.
Какво? – броукън бийт родео – неслучайно второто парче от новото творение на Дрю се нарича Time Machine – точно като с машина на времето той се връща не само към ранните си FaltyDL записи, но и към годините, в които границите между broken beat, jungle и 2step тотално се размиха. И ако в Watch A Man Die, Time Machine, Green Technique и The Crystal Cowboy Дрю обяздва бийтовете със стари, обичани трикове, то ласото му улавя интересни екземпляри (ала последните му албуми Hardcourage и In The Wild) като Onyx, Angel Flesh, Wolves и Blueberry Fields.
Кога? – подходящо за нощен галоп из Blueberry Fields на броукън бийта.
Защо? – алтерего имената на Дрю Лъстман може и да се сменят, но бийт качеството му винаги е константа.
Braille – Mute Swan
Кой? – Правийн Шарма, половината от дуото (с Machinedrum) Sepalcure, за когото няма тайни в четенето на бийт азбуката.
Какво? – крайморска бийт идилия – дебютният соло албум на Шарма наистина се носи грациозно като лебед в бийт морето, улавящ различните крайбрежни течения/жанрове с гласовете на Seafloor, Анджелика Бес, Джеси Бойкинс, Оливия Шолър и куп семплирани вокали – и ако фючър соул парчета като The Cat's Gone Nuts, Better Than Nothing, Ports, It's All Right и I Assume дават крилете на Mute Swan желанията, то Everyone's Crazy, Stop Drop & Roll, An Oceanic Escape и Ended Up In NY задават посоката на Gee Whiz полета – към лятната меланхолия.
Кога? – по залез слънце, когато море, небе и неми лебеди се сливат на бийт хоризонта.
Защо? – немите лебеди са моногамни, но полибийтгамата на Braille не е за пренебрегване.
James Pants – Savage
Кой? – Джеймс Пантс, американски мултиинструменталист и бийтмейкър с андроид фънк ДНК.
Какво? – буги нощи ex machina – маркиран с отброяване в откриващото Draghi Race и с подканящата реплика "time" във финалното Mechanique, новият албум на синт лавъра и бийт факир Пантс сякаш рамкира съня на андроид, който удивително прилича на всички нас, а бийт фрагменти като Designated Driver, Artificial Lover, Shantay, Dreams Be True, Black, Broth и My Body отговарят на въпроса сънуват ли андроидите розови сънища.
Кога? – нощем в дигиталната градина на бийт удоволствията.
Защо? – а нима не си искал да знаеш дали андроидите сънуват розови сънища?!
Dylan Stark – Heartland
Кой? – Дилън Старк, американски бийтмейкър със страст към семплите и звуците на Природата.
Какво? – еко бийт колаж – изграден като пъзел от семплирани натура звуци, откъси от видеоигри и детски тв предавания, дебютният албум на Старк рисува по детински-еуфорично пъстра еко панорама на живота ни, в която парчета като Shelter, Heartland, Parade, Daydream, Near Dawn и Now свързват точките на единението между Човек, Природа и Музика, почти като в клип на NG Wild.
Кога? – целодневен еко бийт саундтрак до посрещане на нощта с фойерверки.
Защо? – хубаво е да живееш в хармония със сърцетупа на нашия Дом, нашия Shelter, нали?!
Hiatus Kaiyote – Choose Your Weapon
Кой? – Ней Палм, Пол Бендър, Перин Мос и Саймън Мейвин, австралийски неосоул квартет за шамански фестивални фиести.
Какво? – фънк арсенал за фючър соул поразяване – "оръжията" в арсенала на втория албум от Ней Палм и компания не са се променили особено от дебютния Tawk Tomahawk насам – фънк и соул, танцуващи в броукън бийт ритъм, задвижвани от изпетите като заклинание екстатични вокали на Палм, така че парчета като Breathing Underwater, Swamp Thing, By Fire, Borderline with My Atoms, Shaolin Monk Motherfunk, Atari и Molasses да те разходят из емоционалния калейдоскоп на пустинята на живота.
Кога? – следобеден саундтрак за слънчеви разходки.
Защо? – Choose Your Weapon, Choose Your Life...
Blur – The Magic Whip
Кой? – Деймън Олбърн, Греъм Коксън, Алекс Джеймс и Дейв Раунтрий, отговорни за Song(or)2 от музикалното ти съзряване.
Какво? – блърнати в превода – от последния Blur албум Think Tank изминаха 12 години, през които и Деймън Олбърн, и Греъм Коксън завъртяха толкова много странични проекти, че появата на нов албум сякаш можеше да се случи само на магия. И The Magic Whip звучи точно като историята на създаването му – Олбърн и компания прекарват в Хонконг няколко свободни дни (останали им след непредвидено отлагане на фестивал в Токио), през които се реят из азиатския мегаполис и записват в малко студио, като контраста в преживяванията се превръща във фрагментарен (като нахвърляни мисли) и съзерцателен музикален трип, в който класически Blur парчета (Go Out, Thought I Was a Spaceman, There Are Too Many of Us и My Terracotta Heart) се срещат с Коксън носталгия (I Broadcast) и изгубени в превода моменти, сякаш взети от последния Олбърн албум Everyday Robots като Lonesome Street, Ice Cream Man, Mirrorball и особено Pyongyang, което доказва за пореден път страстта на Деймън към Изтока.
Кога? – когато се чувстваш изгубен в превода между днешните времена и онези parklife години през 90-те.
Защо? – носталгията е... магическия бич на съвремието ни, нали?
