My Mir
Арт визуал
Арт визуал (20)
Не знам дали визуалният артист Венелин Шурелов е SubHuman човек, но определено е зает човек тези дни – след сценографията на хитови спектакли като Фрида, Ангели в Америка, Грозният и авторската кибер лекция/пърформанс Man ex Machina, сега Шурелов завършва работата си по две нови премиерни представления – Хамлет и Терапевтът. Дали налаганите от него понятия SubHuman човек и SubHuman Theatre ще живеят в тези две нови представления или не... най-добре самият той да ви разкаже...
Кой е SubHuman човекът и защо експериментите, мутациите и трансформациите на човешкото тяло са основен акцент в почти всички ваши проекти?
Ако представях работите си на овце, сигурно щях да се фокусирам върху овчето тяло като изразно средство. Но тъй като мен ме занимават човешките проблеми, то най-директният начин да ги коментирам минава през телесността, която е човешка. В повечето случаи употребявам моята собствена, защото експериментите, мутациите и трансформациите като ритуализиран личен опит, според мен подчертават по отговорно перспективите на колективния опит. Кой е SubHuman е сложен въпрос, речников отговор не съществува. Ще трябва да си представите нещо или да се научите да го разпознавате, така както правя и аз. Аз съм разделил най-общо признаците за разпознаване в две групи. Според едната от тях, това е човекът, който се измерва под стандартите за капацитет и адаптивност, наложени от социалния ред, в който живее. Но социалният ред, обикновено бива структуриран от идеологиите или капитала и благодарение на тях възможността да изпаднеш под чертата стои като реална перспектива пред всеки. И поради това, така разпознатия SubHuman като художествен образ съдържа динамиките, относителността, несигурността, страховете, дискомфорта и изобщо рискът да си човешко същество в човешкото общество. Другите очертания, през които разпознавам SubHuman са в контекста на технологичните утопии, в които човек е бил замесен в цялата своя история. SubHuman се явява противоположност на Супермен, но под-човешкото или не-човешкото постоянно се протяга към свръхестественото технологично. SubHuman мечтае своя ъпгрейд. В този смисъл SubHuman е този, който скача от стратосферата.
пиеса Хамлет - Убийството на Гонзаго © фотография Симон Варсано
Какво ви провокира да работите по една от най-поставяните пиеси в света – Хамлет, в новата интерпретация на Явор Гърдев?
Провокациите идват от екипа, разбира се. От персоналната креативност и мотивация на всеки от нас. От възможността и съответно способността ни да съизмерим интуициите и разбиранията си за съвременността спрямо гениалното шекспирово произведение. Основното сценографско решение е на Никола Тороманов и Даниела Олег Ляхова, а аз заедно с хореографите Виолета Витанова и Станислав Генадиев работим върху Убийството на Гонзаго. Това е едно представление в представлението или нещо като самостоятелен авторски пърформанс.
"Да бъда или да не..." ?
Оригиналната дилема е свързана с усещането за несъвместимост. Фатален резонанс, дисонанс. Да бъда различен или да мимикрирам? При едно пътуване в Англия преди години чух, че официалният девиз там е Be Different. Значи шекспировият урок е бил полезен. При мен още от дете се оформи респект и стремеж към инаквостта. Баща ми ме научи. Така, че колкото и да е голям проблем това да съм, обикновено имам ясна представа какъв трябва да бъда.
пиеса Хамлет - Убийството на Гонзаго © фотография Симон Варсано
Често работите по няколко проекта едновременно, в случая по Хамлет и сценографията на Терапевтът (друга премиера в Народния театър) ... това пречи или помага... има ли допирни точки между Хамлет и Терапевтът?
На мен ми допада голямата натовареност, сложните задачи и изобщо комплексната работа, но това не означава, че винаги правя преки връзки между различните проекти. В конкретния случай с Хамлет и Терапевтът такива напълно липсват. Пространството на Терапевтът е футуристичния кабинет на един възпитател на кучета. Интериорът е супериорен, умозрителен, психеделичен, автоматизиран, а като цяло в представлението вливаме и доза трансхуманизъм. А ключовите думи, които мога да употребя във визуално отношение за работата си в Хамлет са елементи от експресивността на виенския акционизъм, следи от киберпънк, дигитални технологии, видеонаблюдение.
пиеса Терапевтът - в кабинета на доктор Мърт © фотография Народен театър
Имате серия инсталации, наречена SubHuman Entertainment (или Нечовешки забавления) като част от нея е Shooting Gallery (каравана от панаирно стрелбище, чийто мишени са видеоекрани)... Изкуството трябва ли да бъде забавление, за да се възприема по-лесно?
Не, не мисля, че изкуството трябва да бъде забавление. Или по-скоро не съм съгласен с това очакванията към изкуството да са предимно към това да забавлява. Дори за повече тежест бих добавил и че съм напълно против. Но индустрията на развлечението представлява твърде обемна част от спектъра и не само, че не може да игнорираме нейното влияние, но и има какво да изследваме в този феномен. Във вече дългогодишния проект SubHuman Theatre, често се занимавам с възможностите за субверсия на развлекателната индустрия. Използвам нейните системи и образувам нови или с други думи – аз съм паразит на паразита.
По повод видеоинсталацията ви 18.07 (посветена на атентата в родния ви град Бургас) – има ли тероризъм в изкуството? Кои са най-страшните терористи в него?
Не бих си послужил с подобно определение, независимо от това, че има много неща в света на изкуството, с които не съм съгласен. Музеи и галерии, фондации и институти, бордове на директори, колекционери, куратори, спекуланти и самозванци, конкурсосъздатели и наградодарители са впрегнали артисти в търсене на слава и корист. За мен фигурата на авторитарния куратор в тази кохорта е най-проблематична. Тя е лобистка и манипулативна по отношение на историята. Частният интерес се облича в претенцията за обществена значимост, поради липсата на държавни политики, които да обективизират процесите. Все още сме в джунглата. Все още се прилагат авторитарни, силови методи за легитимизиране и институционализация.
Ако използваме заглавието на пърформанса Zoom In като метафора – в какво трябва да се вгледа днес човекът, а досега е пренебрегвал?
Във всичко.
Гледайте Хамлет в Народен театър Иван Вазов на Голяма сцена от 19:00 часа на 19, 20, 21 и 22 февруари
Гледайте Терапевтът в Народен театър Иван Вазов на Камерна сцена от 19:00 часа на 11 и 25 февруари
Визия, музика, саунд инсталации и пърформанси – всичко това намира златното си сечение в Sound:frame festival във Виена за шеста поредна година, от 12 до 22 април.
Музеят за съвременно изкуство MAK осигурява идеалното място за основната изложба – Substructions. Там се провежда и конференцията, съпътстваща фестивала. Клуб Brut пък е мястото за концерти и аудиовизуални пърформанси, a DJ и VJ сетовете са в клубовете Fluc и Morisson.
Гералд Мозер, който е куратор на изложбата Substructions тази година, се обръща към концепцията за изграждане на "скеле" – сложна мултимедийна скулптура с прожекционна повърхност и озвучителна система, с която артистите могат да правят всякакви експерименти. Имената включени в проекта на Мозер са твърде интригуващи.
фотография © Sound:frame festival
Роберт Хенке a.k.a. Monolake (техно композитор, саунд дизайнер и основен агент в разработването на музикалния софтуер Ableton Live) реализира с холандския аудиовизуален артист Тарик Бари (отговорен и за лайв визията при представянето на новия Monolake албум Ghosts) инсталацията Fundamental Forces – одисея за това как е устроена вселената ни.
Fundamental Forces
Херман Колген пък, като истински аудио-кинетичен скулптор, който работи в пресечните точки между различни медии (музика, видео, филм, монтаж) създава Windfields – вече и вятърът е 3D, не само ще го чуеш, но и ще го видиш как духа.
Windfields
Видеоартистът Райнер Колбергер представя Humming, Fast and Slow – абстрактна визия, генерирана по уникален алгоритъм с различни интерактивни аудиовизуални и дизайн приложения.
Humming, Fast and Slow
Дуото Depart – Грегор Ладенхауф (аудио) и Леонард Лас (видео) се допълва взаимно в произведението си The Flood Panels, вдъхновено от принципите за създаване на мултимедийно изкуство в най-добрите му, класически примери.
The Flood Panels
Друг тандем оформят Ян Йелинек и Карл Клайм в своята видео инсталация Neonlicht. Ян разглежда трансформацията на звука и преобразува поп музиката в абстрактни звукови колажи, докато Карл, който е собственик на лейбъла Dienststelle, импровизира в създаването на подходящата визуална среда.
Именно симбиозата между музиката и live visuals изкуството е и пиронът в програмата на Sound:frame. И докато в музикалната част блестят имена като Taylor McFerrin, John Talabot, Ikonika, Elektro Guzzi, Lapalux, Fantastic Mr. Fox и Comfort fit, то не по-малко интересни са и live visuals проектите като DAZEDSTYLES, Valence, eyefatigué, Onkel Tuca. Целта на прожекциите наживо е да избегнат ясната и плоска повърхност на екрана и да използват архитектурните дадености на средата в пълна степен. Другата важна цел е колаборацията между визуални артисти и музиканти. Блестящ пример за това е работата на лейбълите kon.txt и Svetlana Industries – в специалната вечер посветена на последните с лайв сет се разписа и бг бийт дуото 1000names, затова ги попитахме за 1000 Sound:frame впечатления:
– Впечатленията са прекрасни, организацията е страхотна. Локацията, хората, публиката... всичко бе нереално. Огромен черен куб изпълнен с народ, звук и визии. Сетът на Kelpe, който свири преди нас, беше страаашен!.. Новото му EP тъкмо излезе за Svetlana Industries... чуйте го!!!
1000names фотография © Максимилиан Праматаров
Риюсуке Фукахори живее в своя приказка за златната рибка, на която самият той е автор. 40-годишният японски художник дебютира в лондонската галерия за съвременно изкуство ICN с изложба, озаглавена Goldfish Salvation. Експозицията директно пренася във фантазен свят, където, ако вярваме на думите на Пушкин, би трябвало да ни се сбъднат всички желания. По три.
Фукахори "хваща" златните си рибки във фини слоеве прозрачна смола, рисувайки пласт след пласт с акрилна боя до получаването на свръхреалистични триизмерни обекти. Специфичната му техника впечатлява с деликатния си жив рисунък, който буквално прави творбите му неразличими от "оригинала". Всичко това е полирано с типичната за японската поезия съзерцателност и така "златните Фукахори рибки" вече завинаги тръшват вратата пред всякакви западняшки конфликти между природа и култура, естествено и изкуствено.
'Музи' - детайл © Риюсуке Фукахори фотография © Доминик Алвес
Сребристата каракуда и питомните ѝ позлатени производни са централна тема в работата на художника от близо дванадесет години, когато в момент на творческа криза Фукахори се обръща към домашната си златна рибка за вдъхновение. Е, със сигурност поне едно от желанията му се е сбъднало – взе ни ума. А ти намисли ли си желание?
'Kaguya:Aokaki' - златна рибка в бамбук © Риюсуке Фукахори фотография © Доминик Алвес
Модната фотография на ХХ век. Колко много изложби, списания, биографични книги, филми правят дисекция на този феномен. Феномен, роден през миналия век и обърнал представите за изкуство, бизнес и визуална култура.
Изложбата Vanity в Kunsthalle, Виена (от 21 октомври 2011 до 12 февруари 2012) дава чудесна възможност за ретроспекция с блестящите примери на това изкуство. Изложбата се основава на известната колекция на фотографа Франц Кристиан Гундлах.
Самата биография на колекционера е показателна за пътя на модата през ХХ век. Няколко десетилетия Гундлах е един от най-важните модни фотографи в Германия. Той е и колекционер, притежаващ една от най-значимите частни фотографски колекции в света.
Роден през 1926, той определя стила на модната фотография в Германия през 50-те, 60-те и 70-те години. Критиците казват, че за повече от четири десетилетия именно той дава визуалните насоки на основните списания в Германия.
През 1967 и 1971 основава две фотографски лаборатории. И двете предлагат услуги на млади фотографи като оборудване под наем, студио и една богата книжарница. През 1975 се открива Galerie FC Gundlach – една от първите фотографски галерии в Германия. Галерията прави около 90 изложби до закриването си през 1992. След това Гундлах основава Дома на фотографията в Хамбург през 2003 с дарения от личната си колекция.
Основният фокус на изложбата Vanity са естетическите, художествените, социалните и дори политическите аспекти на модната фотография. Самите произведения на Гундлах доказват тезата му: "Фотографията и модата трябва да имат послание. Ако няма такова, техните цели се обезсмислят. Самите дрехи са отправната точка за началото на визуалния разказ. Модната снимка трябва да отразява духа на времето. В края на 50-те години аз чувствах, че времената са се променили – обществото попадна в нова стихия, а заедно с това, стилът на обличане стана тотално нов."
Ако 50-те са били десетилетие на прецизната елегантност, на сложните облекла и висшата мода, то 60-те години са предвестник на желанието за политическа промяна, на еманципацията и прет-а-порте-то. В този период Гундлах има ново поле на изява – списание Brigitte. Модел за подражание на списанието не е елегантната и софистицирана дама, а модерната, активна млада жена. В сътрудничество с редактора на списанието Барбара Буфа, фотографът успява да заснеме вкусовете на момента като никой друг.
Колекцията представена в Kunsthalle включва големи цикли от 20-те години до днес като акцентира върху различни течения от модната фотография: графичен абстракционизъм (Имре фон Санто), скулптура (Джийон Мили, Регина Реланг, Джордж Хърел), живопис (Сара Муун, Лилиън Басман), през Pop и Op art-a в модата (Гундлах, Сесил Бийтън) до постмодерните провокации на Ги Бурден, Хелмут Нютон и съвременните такива на Едгар Лесижевски, Армин Морбах и Кристиан Шулер.
20-те и 30-те години на ХХ век оживяват с произведения от Георг Хойнинген-Хюне, Ервин Блуменфелд, Yva и Имре фон Санто.
© Imre Von Santo 1936
Модната фотография след Втората световна война пък е представена от Ървинг Пен, Сесил Бийтън, Луиз Дал-Волф, Регина Реланг, Хубс Флютер, Джордж Хърел, Мелвин Соколски и естествено, самия Франц Кристиан Гундлах.
© Melvin Sokolsky проект Bubble Series 1963
Изложбата проследява и тенденциите в цял свят чрез произведенията на Ги Бурден, Хелмут Нютон, Ник Найт, Хорст П. Хорст, Ричард Aведън, Лилиън Басман, Уилям Клайн, Дейвид ЛаШапел.
© David LaChapelle проект My House 1997
Един от важните акценти в изложбата е модната фотография като визуализация на духа на времето. Тя улавя пози, жестове, изражения на лицето в неразривна комбинация с дрехите. Някои от произведенията в колекцията достигат отвъд границите на модния жанр и се превръщат в документ на непрекъснато променящия се начин на живот. Такива са творбите на Даян Арбъс, Ралф Гибсън, Синди Шърман, Нан Голдин и Едгар Лесижевски, който прави серия снимки чрез Google Street View. Други пък, като Армин Морбах и Кристиан Шулер, стигат още по-далеч – до тотална деструкция на ролята на дрехите и аксесоарите в модата и превръщането им в ефимерни, митични обекти на изкуството.
© Kristian Schuller книга 90 Days One Dream 2010
Запознах се със Сиги Хофер във Виена, в една от онези приятни вечери на Naschmarkt. Тогава в любимия бар един приятел пускаше музика. Приятелят е Тобиас Оливер, а когато той пуска винаги се събира интересна публика.
На бара самотно отпиваше бира странна фигура с рошава коса, прихваната с ярко зелена лента, нарочно износено яке и ретро кецове Adidas. Мъжът гледаше в една точка и се усмихваше без особено да комуникира с окръжаващите го. По едно време Тоби спря да пуска музика, а аз го попитах: „Кой е този?". Тоби ми каза: „Нали уж се интересуваш от изкуство. Това е Сиги". Веднага включих, че е Сиги Хофер. Художник, когото познавам задочно чрез работите му отпреди. Дори само преди няколко дни гледах изложбата му в Galerie Meyer Kainer.
Помолих Тоби да ме запознае със Сиги и не след дълго вече пиехме бира и говорихме за изкуството му. Той разказа, че е роден в южен Тирол, но предпочита да работи във Виена. Усмихвайки се ме увери, че първоначално е имал желание да докаже на арт сцената идеята, че изкуството може да наподобява детска игра и в същото време да носи ясни и отчетливи, политически и социални изявления. Първо ме учуди като сподели, че определя себе си като „мултимедиен артист", защото рядко работи с нови медии. После обаче си дадох сметка, че е абсолютно прав, защото съчетава рисунки с пастел, акварел и молив с фотография, видео и инсталации. Ранните му творби са модели на жилища или подобия на места за обитаване. Проблемите на градската среда го занимават и до днес, затова той прави огромни рисунки представящи реални и нереални места за живеене – дървени къщи, кораби... Така е и в последната му изложба I wish I were a stone, в Temporary Gallery Cologne.
Друга много обичана тема от него са героите на Карл Баркс и Уолт Дисни. Той продължава традицията на поп арта, като използва Доналд Дък например, за да гради свой собствен символистичен лабиринт. Детската визия придобива сериозен елемент в работата му 14 мъртви деца – базирана на реален случай с 14 деца загинали при катастрофа с автобус.
За серията от рисунки Funny Games художникът заимства заглавието от филма на Михаел Ханеке, където двама млади садистично настроени младежи убиват цяло семейство без причина и го правят с бели ръкавици – друга ясна реминисценция към „детския свят" на Уолт Дисни и ръкавиците на Мики Маус.
В края на срещата ни си дадох сметка, че в началото Сиги гледаше съсредоточено в една точка съвсем не без причина. Проследих погледа му и забелязах, че гледа монитор, на който прожектираха компилации от Happy Tree Friends. Нямаше как да не го забавляват с наивния си цинизъм...
