"... а светът се разпада именно защото никой роман не може да представи борбата за света толкова убедително, колкото борбата между двама души." – тези думи принадлежат на романа Дървесна история на Ричард Пауърс, но сякаш важат с пълна сила и за последното му творение Голямата игра (в двата откъсa по-долу), където животите (и борбите) на четирима души се преплитат в утопичния остров Макатея (с проект за плаващи градове в открито море), насред Тихия океан, в търсене на изгубената симбиоза между Човека и Природата – вечна тема (и лайтмотив) в творенията на Пауърс. А сега, се запознайте с Тод Кийн, "Номер едно в новото десетилетие", тех-милиардер с AI платформата Playground, който споделя с Пауърс биографични моменти (като детство в Евънстън и учение на компютърни науки), но и страда от рядка болест, която го кара да AI-преразгледа Живота си и най-важните хора (и неща) в него...
СТРАДАМ ОТ ТОВА, което ние, компютърджиите, наричаме латентност. Оттеглям се в миналото, както правеше майка ми през последните си години. Не твърдя, че проклятието непременно се предава по наследство, но понякога се случва. Кой знае, може би и майка ми го е носела. Може би зад фаталната злополука се крие недиагностицирана болест.
Колкото по-замъглени стават последните месеци и години, толкова по-отчетливо се открояват основополагащите събития от детството ми. Затворя ли очи, виждам първата си стая под покрива на замъка в Евънстън. Детайлите изпъкват по-ясно, отколкото би трябвало да позволява паметта: малко бюро, затрупано с пластмасови акули и манти. Рафт с книги за морските дълбини. Кръгъл аквариум, пълен с гупи и хелери. Дрешник, задръстен с маски за гмуркане, шнорхели, изсушени ракообразни, парчета корал и вкаменелости на риби от девона, купени от магазина за сувенири към океанографския комплекс "Шед".
На стената над леглото ми висеше изрезка от "Чикаго Трибюн" от 1 януари 1970 година, сложена в рамка. Заглавието гласеше: "Номер едно в новото десетилетие". Като дете вероятно я бях чел хиляди пъти. Черно-бялата снимка показваше моя милост – новородения Тод Кийн, роден по-малко от секунда след полунощ в болница "Сейнт Франсис" в Евънстън, втренчен във фотоапарата с детско недоумение, опитващ се навярно да фокусира необятната загадка пред себе си. Господин Номер едно: така ме наричаха родителите ми години наред. Като малък усещах тежестта на това име. Бях единствено дете и приемах титлата и съдбовната си роля много сериозно. Превивах плещи под бремето да съм първият човек, който ще достигне Бъдещето.
Но ето че най-сетне успях.
МАЙКА МИ НЕ ИСКАЛА да си съсипва съвършеното тяло, но баща ми копнеел да си има някого, с когото да играе шах по всяко време на денонощието. Нямам представа как са стигнали до консенсус. Може би с камък, ножица, хартия. С убеждаване. С инсцениран съд или студентски дебат. Може би дължа появата си на игра със зарове.
Детството ми премина под знака на непрекъснатата война между тях. Скандалите им се подхранваха еднакво от страст и омраза и всеки вкарваше в битката специалните си суперсили: баща ми – силата на безумието, а майка ми – хитростта на потиснатите. Бях преждевременно зряло дете и на четири години разбрах, че родителите ми се надпреварват кой ще нарани другия повече, без обаче да го унищожи – да причини точно толкова болка, колкото да разпали екстаза, който само омразата може да предизвика. Взаимна автоеротична асфикция на душата, при която и двете страни с готовност раздаваха и охотно получаваха.
Баща ми мислеше бързо, толкова бързо, че светът му се струваше муден и скучен. Работеше в ада на Чикагската борса, в епохата отпреди електронната търговия. Воин на гласовите заявки, той стоеше в сърцето на осмоъгълника, заливан от всички посоки от яростните вълни на капитализма. Гледаше хладнокръвно страховете на другите и ги превръщаше в печалба, а мозъкът му не правеше разлика между стрес и тръпка. Запазваше самообладание, когато колегите му се паникьосваха, печелеше и губеше безумни суми пари с леко извъртане на дланта и щракане на пръсти (придружавани от неистови викове), и понеже толкова дълго бе заливал мозъчната си кора с невротрансмитери, вече не можеше да функционира без постоянна, макар и притъпена заплаха за благосъстоянието си. Майка ми като добра съпруга и домакиня предано му я осигуряваше.
Допълнителни дози адреналин си набавяше с помощта на тунингования мерцедес 450 SL, частния самолет "Чесна Скайхоук", който държеше в хангара на летище "Мидуей" и пилотираше предимно в лошо време, както и на любовницата, която неизменно носеше нерегистриран "Смит енд Уесън" модел 61 в кожената си чантичка "Луи Вюитон".
Майка ми беше скрита романтичка. Когато научи за двойствения живот на баща ми, нае частен детектив, за да издири някогашния си обожател от гимназията "Ню Триър", който по-късно станал бездарен аутфилдер в младежката система на "Къбс", преди да купи дял в представителство на Ей Ем Си в Елк Гроув. С този тип непрестанно се караха и сдобряваха, винаги на публично място, само и само да вбеси баща ми. А той всеки път с готовност се хващаше на въдицата.
Не ме разбирай погрешно. Ако да си богат означава да се примиряваш с безотговорни родители, нямах нищо против. Обожавах да съм богат. Утешителните награди бяха многобройни и впечатляващи. Въпреки това мразех баща си, задето изневеряваше на майка ми, и майка си – задето изневерява на мен. Не бях достатъчно голям, за да умея да се преструвам, че всичко ще бъде наред. Единственото възможно решение беше да ида да живея другаде.
Намерих това друго място под езерото Мичиган. Когато мислите ми запрепускаха и бъдещето се втурнеше към мен с изваден нож, единственото, което ми помагаше, беше да гледам през прозореца на замъка и да си представям, че се разхождам по дъното на езерото.
Под водата всички драми и истерии звучат приглушено. Знаех го от летата, прекарани на плажовете Лий Стрийт и Лайтхаус Бийч. Приятели и врагове изглеждат еднакво размити, укротени, принудени да се борят с течното съпротивление, обагрено в мътни синьо-зелени нюанси. На дъното на езерото няма хора. Не можех да си представя по-добро място за живеене.
В НЯКАКЪВ МОМЕНТ БАЩА МИ СИ УДАРИ ГЪРБА, докато карал ски с любовницата си в Биг Скай. За малко да остане парализиран. Болката го пречупи, наложи се спешна операция. Майка ми ме заведе в Монтана, за да го видя такъв, какъвто никога не го бях виждал – проснат на леглото и едва ли не благ. Гледаха се в очите и се държаха за ръцете, свързани от бедата, която едва бяха избегнали. Но щом сестрата излезе, веднага се хванаха за гушите.
– Каза ми, че отиваш в Ню Йорк на конференция.
– Ама че си глупава! Какво ще прави чикагски брокер на конференция в Ню Йорк?
Тя зашепна, сякаш не можех да я чуя:
– Ти си пълно лайно, още сега подавам молба за развод.
– Късно! – Очите му блестяха от оксикодона. – Адвокатите ми вече подготвят документите.
Майка ми ахна и цялото ѝ тяло се сви. Не можеш да играеш покер срещу борсов посредник, особено когато не му пука дали ще спечели, или загуби. А баща ми искаше единствено да отбележи още една точка.
Протегна здравата си ръка и я прегърна през кръста.
– Обичам те – каза. – Готова си да повярваш на всичко.
НЕ СПИРАХА ДА СЕ ЗАПЛАШВАТ С РАЗВОД. Една юнска вечер, когато бях на пет, господин Номер едно се беше свил на бюрото си в детската стая на третия етаж на кулата, ужасен от виковете, които ехтяха от кухнята два етажа по-долу. Гласът на баща ми звучеше хладно и енергично като на водещ на новинарско предаване.
– Кучка! Нямам търпение да се отърва от теб.
Майка ми изсумтя:
– Да се отървеш? Тъпоглаво копеле. Нали ще ти остане Тоди. Той си е твоя идея.
Последваха още крясъци, после тишина, а след това тихите стенания на животинско задоволство.
Погледнах към езерото и както се бях научил да правя, влязох във водата. Тръгнах по дъното на тази зелена, приглушена загадка и вървях чак до Мичиган, който си представях като къс земя, изтъкана от дюни и плажна трева.
ТОВА БЕШЕ ЛЯТОТО, КОГАТО ИЗМРЯХА ХЕРИНГИТЕ. По всички плажове в града лежаха хиляди, хиляди риби и гниеха. С известно закъснение осъзнах, че когато крачех под водата до друг щат, езерото не беше празно, както изглеждаше отгоре. Кипеше от живот. В първия момент мисълта ме изпълни с ужас, но след известно време този факт ми се стори прекрасен. Следващия път, когато тръгнах по дъното към Мичиган, насреща ми заплува ято риби – идваха да ме разгледат, сякаш бях най-невероятното създание.
ЗАТОВА НЕ ЗАБРАВЯЙ: въпреки стотиците часове видеозаписи, безбройните интервюта, двете биографии (и двете издадени без мое одобрение), стотиците хиляди уеб страници и документи за мен и компанията ми, въпреки милионите имейли, текстови съобщения и телефонни стенограми, въпреки несметните дигитални трохи, оставени от живот, изживян в публичния аквариум, въпреки всичко, което ти внушават данните, пъзелът на живота ми няма смисъл без това едничко парче.
Нещо съвсем простичко, съвсем дребно, което не съм споделял с никого освен с теб. Когато бях малък, можех да дишам под вода.
ЧЕТВЪРТ ОТ ЧОВЕШКОТО НАСЕЛЕНИЕ СТРАДА ОТ БЕЗСЪНИЕ, което ще рече, че близо двайсет души на Макатея са лежали будни в нощта, когато Ина се въртеше в леглото.
Може не чак толкова много – островът е малък. Намира се на четири хиляди мили от най-близкия обитаем континент. Такова уединение навярно носи известно душевно спокойствие. А и не ти трябва машина за бял шум – прибоят се чува почти отвсякъде.
Да предположим, че нещастниците, чакали напразно забравата, са били дузина. Oсемдесет и двама души на остров, по-малък от половин Манхатън – и дванайсет чифта очи, вперени в тъмното.
Ина Ароита се мята и въртя часове наред, бореше се с Мауи Хитреца.
Пуоро и Патрис, двамата неразделни рибари, горди собственици на 7-метрова дървена лодка, си опитваха късмета отвъд западните плитчини.
Уен Лай, собственикът на единствения магазин на Макатея, четеше дебела като тухла научнофантастична книга, понеже нямаше търпение да разбере какво ще се случи, когато извънземните започнат да изпращат халюцинации право в съзнанието на земляните.
Както почти всяка нощ, неколцина ловци на раци с немощни фенерчета рискуваха всичко в търсене на кавеу – кокосови раци – на централното плато. Обхождаха бавно опасните варовикови върхове и ями, прорязали острова по дължина като хирургичен белег. Някои от пътеките бяха по-тесни от джапанките им, всяка грешна стъпка означаваше смърт.
Таматоа, отшелникът от призрачното градче Тахива в южната част на острова, се съпротивляваше на съня. Девизът му беше изписан с червена растителна боя на стената на колибата: БУДЕН ИЛИ МЪРТЪВ! Никога не спеше, или поне не осъзнаваше, че спи. Със сигурност не спеше нощем, защото знаеше, че нощта превъзхожда деня и е далеч по-интересна. През нощта всяко дихание на морето предизвиква експлозия от сини искри.
Кметът и тавана на Макатея, Дидие Тюри, лежеше буден, притиснат от тревоги. Льо Мер току-що беше научил някои подробности за бъдещето на острова, за които останалите осемдесет и един жители още бяха в неведение. Тежка беше царската корона – краката му подритваха неспокойно и цялото легло се тресеше.
Съпругата му Роти се беше преместила в кревата на терасата, за да избяга от конвулсиите му. Сега Дидие се ширеше върху дюшека, превърнал го в своеобразно футболно игрище – можеше да подава задни пасове и да прилага отбранителни тактики колкото си иска. Отвън, на терасата, Роти спеше дълбоко. Винаги спеше по-добре, когато беше далеч от неспокойния съпруг.
Преди няколко десетилетия на острова живееха три хиляди души, но само за едно поколение бройката бе паднала на осемдесет и двама. Все едно за една нощ населението на света да се върне на нивото от времето, когато европейците са откривали юздата, а арабите са се учели да правят хартия като китайците. Осемдесет и двама души, които бяха останали въпреки всичко, а дванайсет от тях не спяха.
ЛЕГНАЛ ДО ИНА в обвитото в мрежа против комари легло, Рафи Янг потъна в четвъртия си най-чест кошмар. Отново му предстоеше да тръгне в първи клас, както хиляди пъти в живота му. Баща му, чикагски пожарникар, искаше синът му да иде пеш на училище. Майка му смяташе, че автобусът е по-безопасен.
Рафи стоеше на върха на стълбите, когато баща му замахна към майка му.
– За бога, жено. Това да не ти е Кей Таун. Синът ми трябва да се научи да се придвижва сам през собствения си квартал.
Сондра Янг купи на Рафи яркооранжево яке и шапка, за да го вижда през прозореца на ниската редова къща, предоставена им от Чикагската жилищна администрация на ъгъла на Петнайсета улица и Ашланд, докато изминава четирите пресечки до начално училище "Джоузеф Медил". Яркооранжево: така нямаше да го изгуби от поглед. Същото важеше и за всички хулигани в училището.
Естествено, искаше единствено да го предпази. Но всеки път, щом Рафи стигнеше до училището – дори на зряла възраст сънуваше този кошмар по няколко пъти в годината, – хлапетата от "Медил" се впускаха да му се подиграват, заливаха го със злоба и презрение, докато не избухнеше в сълзи, което завинаги съсипваше репутацията му.
В кошмара Рафи неизменно хвърляше якето и шапката в кофата зад училището, точно както беше сторил преди десетилетия в реалния живот веднага след часовете. После нарязваше предмишниците си на пет места със счупената бутилка от бърбън и се прибираше вкъщи да каже на майка си, че някакви деца са го пребили и са му задигнали якето.
Сънят рядко се отклоняваше от случилото се в онзи ден. Рафи и сестра му седяха в детската стая на горния етаж и слушаха крясъците, които се процеждаха през дъските на пода. Майка му и баща му се обвиняваха взаимно за бедствието, а сестричката му го умоляваше: "Накарай ги да престанат, Рара. Накарай ги да спрат".
Но той отдавна се беше отказал да се опитва. от десетилетия насам сънят се беше превърнал в безмълвно примирение със ситуация, която никога нямаше да се промени. В кошмара, както и в реалния живот, баща му удряше майка му с пестник за нейно добро. Сънят винаги завършваше по един и същи начин: звукът от удара събуждаше уплашения първокласник и го изстрелваше обратно в ролята му на баща.
Но ДА СЕ ВЪРНЕМ В СЪНЯ – и отвъд него: На следващата сутрин, когато бащата на Рафи замина на поредното 24-часово дежурство в Пожарна служба 44, екип 36, Ийст Гарфийлд Парк, Сондра Янг качи Рафи и малката Сонди в колата и ги откара при приятелка на улица "Саут Морган", където щяха да останат, докато уреди развода. Там Рафи Янг отново и отново щеше да чува как е съсипал семейството си и унищожил бъдещето им. Урокът беше простичък и му се втълпяваше цял живот: всичко, което щеше да сполети семейство Янг – половин век споделена болка и страдание, – бе започнало с една малка лъжа.
През тези петдесет години кошмарът го спохождаше все по-рядко. Макар и с докторска степен по образователна психология, Рафи работеше в единствената класна стая на училището на Макатея, където с неуверения си френски помагаше за обучението на деветимата ученици на острова. Квалификацията му далеч надминаваше изискванията на поста, но Рафи беше щастлив – както повечето хора във Френска Полинезия.
Най-голямата драма на собствения му син беше, че баща му не му позволяваше да ходи нощем на лов за раци из скалите край старите фосфатни мини. А това определено беше едно стъпало по-нагоре по скàлата на душевните травми. Въпреки всичко, на което го беше научил животът, Рафи Янг понякога вярваше, че островите действително могат да лекуват.
Но в онази нощ кошмарът на Ина отключи неговия. Докато жена му лежеше вкопчена в гърба му, Рафи отново засънува първия учебен ден, винаги един и същ. Оранжевата шапка и оранжевото яке. Самоорганизираната жестокост на първокласниците. Нарязаните му ръце. Глупавата лъжа. Умоляващия глас на сестричката му. Гневната самозащита на баща му, изразена с юмрук. Останките от разбитото му семейство, стоварени в краката му.
Този път част от спящия му мозък се позасмя тихичко на мелодраматизма на тая история.
Голямата игра (превод Елка Виденова, корица Неда Ангелова, 390 стр, цена 14 €) е в книжарниците
