Ако сте срещали Лидия Димковска при някоя от двете ѝ визити в България, то сте наясно, че винаги я е вълнувало това, което ни събира и онова, което ни разделя на Балканския полуостров – в случая на най-новия ѝ роман Единен граждански номер (в два откъса по-долу), линията на разделението минава през зоната на военното и етническо разсичане на Кипър през 1974-а, като току създаденото семейство между гръка Никос и македонката Милка попада в Бермудския триъгълник на Балканите, където без следа потъват и национална идентичност, и родови и семейни корени, и границите на самота и отчуждение...
Нима това, което нямаме, не е мярка за онова, което имаме?
Оливера Николова, Кучето с тъжен поглед
Трябваше да бъда като брат ми, да не ме засяга нищо от нашата семейна история, от съдбата на баща ми, от характера на майка ми. Да приемам всичко като нещо нормално и обичайно, а не необичайно или лошо. Да не тъгувам за всички пропуснати близости. Да не търся причини и оправдание за мълчанието на баща ми, за коментарите на майка ми. И да не ровя в тяхното минало. Да не ме интересува защо майка ми е отишла на сезонна работа в Кипър и там в хотела, в който работела като перачка и гладачка, се запознала с баща ми, който пък работел като домакин. Живеел недалече от хотела, в квартал Вароша.
Било 1974 година, девет години преди зоната, в която живеел, да се провъзгласи за Севернокипърска турска република, една година преди да се роди брат ми и седем години преди да се родя аз. Като малка се чудех как съм се родила цели седем години след брат ми, докато всички деца в съседство имаха братя или сестри най-много три години по-големи или по-малки от тях. По-късно се чудех защо баща ми и майка ми са се любили още цели седем години, след като са се оженили, при астматичните кризи на баща ми и при цялото главоболие, зъбобол, болки в краката, стомашни болки, световъртеж и общата хипохондрия на майка ми. Като бях дете често проверявах здравната ѝ книжка, докато беше на работа, но не успявах да открия нищо друго, освен предписани успокоителни и чай против хемороиди. Майка ми беше здрава, но сама си бе внушила, че е болна. Баща ми пък – обратно.
Баща ми никога не говореше за произхода си. Когато показваха по телевизията нещо от Кипър, лицето му се променяше, между веждите му се образуваше дълбока бръчка, безшумно преглъщаше слюнката си и чакаше предаването да свърши. И ние едва дочаквахме това, не смеейки дори да дишаме. Майка ми обикновено влизаше в кухнята и мърмореше: "Тия щели да решат положението, как ли пък не! С тях и Господ не може да се разбере". А баща ми, вече ставайки, изключваше телевизора и промърморваше: "Човек да хване дивото!" и кашляйки, отиваше към тоалетната. След това излизаше от къщи. Брат ми влизаше в нашата стая, а аз оставах седнала пред изключения телевизор, не знаейки какво да правя с ръцете и краката си, с устата и очите. Чувах майка ми как си говори в кухнята: "Мòре, само турците са за тях, никой друг!". Тогава и аз ставах и влизах в стаята. Качвах се на моя креват и от горните рафтове измъквах някоя книга. Друсайки се в леглото, я поотварях, прочитах няколко реда, прелиствах страниците, пак прочитах по нещо и я връщах на рафта. После изваждах някоя друга и така седях в кревата, докато брат ми, клекнал на пода с разхвърлени касети около касетофона, не ми подвикнеше: "Слез от кревата най-после". Свличах се от леглото, защото се плашех от заповедта на брат ми, много по-голям от мен, и защото знаех, че ако леглото се счупи под тежестта ми, ново няма да имам. Измъквах под кревата географския атлас, който сам се отваряше на страницата, където между Гърция и Турция имаше едно малко петно суша с морски граници – на север с Турция, на юг с Египет, на изток със Сирия и Ливан, на запад с Крит. Линията, която разделя двете части на острова, можех да видя само с лупата, която също стоеше под кревата.
Същата 1974 година много момичета от Югославия отишли в Кипър за сезонна работа. Автобусът на транспортната фирма "Ласта" от Белград спрял на спирката в Скопие да вземе майка ми, братовчедка ѝ Мара и още няколко момичета и продължил към Солун. Там се качили на кораб за Крит, а след това и на друг за Фамагуста. Посрещнал ги морски бряг с хотели като в холивудските филми. В женските списания, които братовчедка ѝ Мара купувала и при която живеела няколко години след като пристигнала от село и започнала работа в предприятието за обработка на кожи, пишело, че най-вероятно и тази година в луксозната и модна Фамагуста в Кипър ще пристигнат Елизабет Тейлър, Ричард Бъртън, Бриджит Бардо, Пол Нюман и много други холивудски звезди. Било една година след филма "Битката при Сутиеска", в който играе Ричард Бъртън. С него на Бриони пристигнала и Елизабет Тейлър, за която нямало момиче в Югославия да не я чувства близка, направо родна. Тъкмо по това време една младежка задруга в Белград започнала да организира изпращане на работа в Кипър. Съобщения се появили в няколко вестника из цяла Югославия, та много момичета, вместо да се отправят на работа по жп линията Белград – Бар, се записвали за камериерки, гладачки, перачки, готвачки, за всякакви професии, каквито се търсели това горещо лято във Фамагуста. Винаги ми е било чудно, че и майка ми се е оказала в автобуса на "Ласта", но ако не е била братовчедка ѝ, тя сигурно е нямало да замине онова лято за Кипър. Нямало да отиде на гурбет, защото я чакали на село, където трябвало да се жъне, вършее, да се бере и ниже тютюн. Дядо ми смятал, че само за това трябвало да вземе двумесечен неплатен отпуск от предприятието за обработка на кожи. Но Мара отишла лично при баба ми и ѝ казала, че иска да отидат с Милка в Кипър, че там ще спечелят много парà и Милка във всички случаи ще може да си купи жилище в Скопие с кредит от банка. Баба ми само рекла на майка ми "Гледай да не научи старият, кажи, че това лято не ти дават отпуска".
В хотела за кратко била камериерка, после станала перачка и гладачка. В работно време напускала сутерена само с другите жени за кратък обяд в стаичката зад кухнята. Там се хранел и баща ми, Никос, който работел в сутерена като техник в работилницата. Запознали се още първия ден, а след няколко дни вече били двойка. Това се подразбрало още като кафето ѝ се разляло върху коленете ѝ и тя толкова силно извикала, че той, изплашен, инстинктивно грабнал каната с вода от масата и я излял върху краката ѝ. След това ѝ помогнал да слезе в сутерена и по няколко пъти на ден идвал да я пита как е. Всичко това правел с жестове, защото майка ми не знаела английски, а само няколко френски думи. Но това не им пречело да се срещат всеки ден – и в коридора, и по време на обедите, и след работно време, когато отивали на разходка край морето, преди той да си тръгне към къщи на петнайсет минути пешком от хотела. Майка ми спяла в хотела, в стаите за работничките, с Мара и още няколко момичета от Югославия. Всеки следобед можели да отиват на плажа и да се къпят в морето, оглеждайки се наоколо да видят някоя филмова звезда, която излиза от водата или пие коктейл под някой чадър.
Вече бях в основното училище, когато майка ми разказваше това на една съседка, след като изпрати баща ми на пазара на едро за зеле. Скрита зад учебника по македонски, почти не дишах, за да я слушам, и това беше първият път, когато тя разказваше за Кипър. Не пропусна да каже, че с очите си е видяла и Елизабет Тейлър, и Ричард Бъртън, и Бриджит Бардо, и Пол Нюман, и четиримата от АББА, и София Лорен – всички били онова лято във Фамагуста. И не пропусна да добави: "Само по телевизията са хубави, ти какво си мислиш? Така, отблизо, са никакви, нито Бриджитката, нито Елизабет Тейлър, само кожа и кости, сигурно от дрога. А бе да видиш на какво приличаха – с пудра на плажа!". "Какво говориш?" се чудеше съседката. "И Ричард Бъртън ли? А колко хубав беше в Сутиеска!" "А бе той и онзи, Пол – хубави, ама артистките – заникъде! Да я видиш София Лорен – направо гнусна!"
След много години проучвах дали въобще всички тези звезди през лятото на 1974 година наистина са били във Фамагуста. Достигнах до извода, че не са били, най-вероятно американските тайни служби навреме са предупредили Холивуд, че в Кипър нещо се подготвя. Но майка ми винаги си вярваше в това, което казва, та трябваше и ние да ѝ вярваме. Когато прекаляваше с измислиците, когато сама вече не знаеше какво е говорила и какво е забравила, а после го е казала по друг начин, баща ми само казваше "Човек да хване дивото!". Баща ми повтаряше тази фраза винаги, когато нещо не беше както смяташе, че трябва да бъде; когато Стефан правеше някоя беля или аз правех нещо, което той смяташе за беля; и най-вече когато майка ми коментираше нещо, за което беше по-добре да мълчи. Когато бях малка, не знаех какво точно означава "дивото" и си мислех, че това е нещо, което може да се хване, като пеперуда муха или глухарче, нещо, което лети. Само протягаш ръката си и хоп – хващаш го, и след това е твое и можеш да правиш с него каквото си искаш: да го убиеш, да го издухаш, да го поставиш под стъклена чаша, да го отглеждаш или да го пуснеш. По-късно започнах да разглеждам изречението граматически и се питах дали наистина дивото е нещо, което лети или може би е само друга дума вместо думата "пустиня", която знаех заради Сахара от географския атлас. Но защо баща ми би казвал човек да хване пустинята. И как може човек да хване пустиня?
При първата инвазия на 20 юли 1974 година баща ми бил на работа. Както често се случвало, съботите в ресторанта имало сватба. В работилницата в сутерена той си подреждал инструментите, готов да вдигне слушалката на телефона, ако звъннат от рецепцията, че в някоя стая нещо се е повредило и трябва да се поправи.
На майка ми ѝ било задушно в пералнята, та излязла на въздух пред хотела и гледала сватбата на някакъв англичанин с кипърска гъркиня, за която после разказвала на съседката си, че през живота си не е виждала по-дебела булка. Когато някъде отдалече се чула пукотевица, гостите изпаднали в паника, а музиката веднага спряла. Всички наскачали от масите или се пуснали веднага от сиртакито и побягнали: някои, вероятно чужденците, към хотела; но повечето търчали към автомобилите или велосипедите си, или пък хукнали към домовете си, ако живеели наблизо. Майка ми само се обърнала и побягнала към сутерена. В ресторанта, а после и във фоайето на хотела останали кажи-речи само чуждестранните гости, но там не били булката и младоженецът. На снимки бях виждала торта на три етажа, с шоколадови фигурки на булка и младоженец, и си помислих как там, в ресторанта, е останала на келнерската количка, украсена с цветя и панделки още в кухнята, където температурата е била като в хладилник. Защото и онова лято, както и предишните, било адски горещо, но хотелите във Фамагуста са имали вече най-съвременни начини за охлаждане на помещенията. Фамагуста през 1974 година е била изпреварила времето, но времето във Фамагуста останало загробено в 1974 година, така казаха веднъж по телевизията.
Но баща ми тогава само изключи телевизора и излезе, а аз пропуснах единствения шанс да видя този фамозен град – тема табу за турската инвазия, а и за нашето семейство. Но тогава, в онази ситуация, баща ми, чувайки тропот над главата си, изтичал в пералнята, а оттам по стълбите нагоре, където срещнал майка ми, както рече, останала без душа. Казал ѝ да не излиза никъде и че в сутерена е най-безопасно, а той ще отиде да види как са техните и ще се върне. Майка ми се развикала, не вижда ли че ѝ прилошава, може и да е бременна, как ще я остави, някой може и да я убие. "При тях ли реши да отидеш?", му казала остро, сигурно повече с жестове, отколкото с думи, "трябвало е да мислиш овреме, а не сега, виждаш, че ми е лошо, сигурно съм бременна". Да, точно така му казала. "Мòре, още тогава добре му рекох, да си знае, аз не съм дошла от Македония, та някой да ме малтретира, майка му и баща му за човек не ме имаха, още като ме видяха – гъркиня съм била", така разказваше на съседката, която слушаше и подпитваше: "Е какво толкова лошо им направи бе, Милке?", а майка ми с гневен глас ѝ отвърна: "Те на мен ми сториха зло, не аз на тях! Но Господ вижда, та Никос повече нито ги потърси, нито нищо!". Докато другите работнички побързали да си заминат, всяка търсейки най-добър начин да се прибере у дома, при своите, баща ми сигурно е стоял пред майка ми, не знаейки какво да прави: дали да яхне велосипеда и да изчезне към дома си или да намокри някоя кърпа и да избърше лицето ѝ, да я освежи и върне към живот. На неговата уличка сигурно вече всички са били наизлезли, между тях и родителите, и брат му с дебелите очила, заради които тази година не бил мобилизиран в армията. Баща ми астмата го спасила от мобилизация, та можел да работи в хотела, когато размириците на острова вече започвали и младежите били бързо мобилизирани. Стоял и кашлял, не знаейки какво да направи. "Мен ме избра и това е!", рече майка ми на съседката и аз надникнах зад учебника, но тя тъкмо тогава се обърна към котлона, на който вареше кафе, и видях само как съседката се подсмихва под мустак. "Мòре, трябва да ми благодарят, че го доведох тук." Ако не бе светнала лампата във входното антре – знак, че баща ми се връща от пазар, може би щях да разбера какво точно се е случило, защо толкова е намразила родителите на баща ми или поне защо те са я намразили. В същия миг майка ми рече да стана и да взема торбите.
Вече целият град бил в напрежение, но не всички напускали. Някои изчаквали до втората инвазия на 14 август, когато турската армия завзела Фамагуста и от Вароша презглава побягнали и последните жители. През тези три седмици много пъти бягали от домовете си в близките села, но отново се връщали, защото мислели, че все някога трябва да се върнат. Но квартал Вароша останал отвъд бодливата ограда на турската армия. Три седмици преди да я построят, баща ми и майка ми с последните гости в хотела се отправили към британската военна база в Декелия. Във всички посоки масово напускали последните гости от хотелите. Баща ми навярно повече не е можел да се добере до дома им, а кой знае и дали все още е имал такива намерения. Отвсякъде се чували гърмежи и когато майка ми му казала "Тръгваш с мен и това е!", той само кимнал с глава. А и къде да отиде? Семейството му навярно вече било заминало някъде на юг, а изглежда и гордостта му не позволявала да изтича при тях, след като не е отишъл да ги види добре ли са, всички заедно ли са, а пък и те не го потърсили в хотела. И бездруго онова лято били "на бойна нога", след като се запознали с майка ми и изглежда родителите са променили отношението към сина си, защото нещо се е изпречило между тях. Видял, че портфейлът му е в десния джоб на работните дрехи, а в левия – паспортът, който най-вероятно винаги носел със себе си заради инспекторите, които обикаляли по хотелите. Но най-важно било да вземе помпичката за дишане при астма.
От базата тръгнал кораб към Крит с британските семейства, но сред тях били и сезонните работници от Югославия, а и баща ми. От Крит друг кораб ги отвел до Солун. На пристанището в Солун пристигнал автобусът на "Ласта", взел ги и се отправил към Скопие. Докато е държал плика за повръщане на майка ми, баща ми сигурно се е питал защо неговите от семейството не са го потърсили, когато са разбрали, че го няма; защо са мислели само за себе си. Изпълнен с бяс и ярост, слязъл с майка ми на автогарата в Скопие. Така си представях тяхното пристигане.
При това вероятно неразбирателство, баща ми и неговото семейство сигурно са се отчуждили. Родителите и брат му сигурно не са знаели, че е заминал за Македония и може би са си мислели, че се е приютил при някой от колегите в работата и че ще ги потърси, когато отмине опасността. Или пък са били прекалено сърдити, че е заминал с майка ми. Може би у тях нещо се е пречупило, почувствали са се изоставени и измамени, и че той е мислел само за себе си и е забравил за тях в най-трудните моменти – и за семейството, и за страната. И мълчаливо са се отказали от него, без дори да го споменават в разговорите си.
Да, времената били само за бягство, всички мислели само как да се спасят, но защо по такъв начин? Или дори и във война личното надделява над общото?
Единен граждански номер (превод Божидар Манов, корица Анна Лазарова, 360 стр, цена 13 €) е в книжарниците
