"Това беше насмешката на живота над смъртта." – да, неслучайно Салман Рушди пише тези редове преди срещата му с Нож: Размисли след опит за убийство, както неслучайно, след въпросното покушение, първата му публикувана проза е събрана в антологията Единайсетият час (разказът по-долу На юг е част от нея, въпреки че е писан преди атаката) с подзаглавие Квинтет от разкази... Да, след срещата със Смъртта, няма как Рушди да не погледне метафорично към Единайсетият час, отброяващ символно минутите до Края на човешкия земен път, като тази последна "бримка" на Живота е нишката, която свързва героите и местата (Индия, Англия и Америка) в тези пет разказа, без непременно да води към Сбогуване – все пак, както казва самият Рушди: "В смъртта ние всички сме хора от вчерашния ден, завинаги в клопката на миналото глаголно време"...
Из разказа "На юг"
Младши беше разочарован от живота си. Не беше очаквал да бъде обикновен. Беше отгледан от любящи родители, които му бяха втълпили, че е привилегирован и предопределен за големи дела, но той се оказа посредствен човек, обречен от скромните си образователни постижения на чиновническа работа в канцеларията на общинската служба по водата. Младши отдавна се беше отказал от амбициозните си мечти за далечни пътешествия по суша, с влак и по въздух, но не беше нещастен. Откритието, че е неизлечимо посредствен, вероятно би потиснало един не толкова жизнерадостен човек, но Младши запази блесналия си поглед и охотната усмивка към всички.
И все пак, въпреки привидното си въодушевление към живота, той не беше особено енергичен. Не тичаше, а ходеше, при това бавно и дори като млад. Мразеше физическите упражнения и деликатно подкачаше онези, които спортуваха. Не се интересуваше и от политика, нито от вездесъщото кино и създадената за него музика. По отношение на съществените неща Младши не успяваше да се включи в парада на живота. Не беше женен. Великите събития през последните осемдесет години се случваха без никакво усилие от негова страна да ги подпомогне. Той просто наблюдаваше отстрани рухването на една империя и подема на една независима държава, но избягваше да изразява мнение по въпроса. Беше чиновник. За него поддържането на общинската водоснабдителна мрежа беше достатъчно голямо предизвикателство. Въпреки това той си даваше вид на човек, който все още се радва на живота. Беше единствено дете, затова нямаше много роднини, които да се грижат за него в напреднала старост. Многолюдното семейство на Старши отдавна го беше взело под крилото си, носеха му кутии с храна и посрещаха нуждите му.
Понякога роднинските орди, които нахлуваха при Старши, повдигаха въпроса за стената между апартаментите на двамата старци: дали не било по-добре да я съборят, та двамата да си другаруват безпрепятствено. По този въпрос обаче Старши и Младши бяха на едно мнение:
– Не! – отсичаше Младши.
– Само през трупа ми – поясняваше Старши.
– Което бездруго би обезсмислило цялото усилие – додаваше Младши, като че ли това решаваше въпроса.
Стената си остана.
Младши имаше един приятел, Д'Мело, двайсетина години по-млад от него, бивш колега от службата по водите. Д'Мело беше отраснал в друг град – Мумбай, легендарния проклет град, urbs prima в Индия, затова трябваше да му говорят на английски. Когато Д'Мело посещаваше Младши, Старши се цупеше и отказваше да говори, но тайно се гордееше, че владее добре английски, който наричаше "език номер едно на света". Не признаваше причините за мусенето си, двоякото си недоволство: първо, от нарушаването на ритъма на своята свадлива близост с Младши, и второ, от нахлуването в ежедневието му на такава жизнерадост, защото тя му напомняше за изгубените приятели. Младши разбираше и се опитваше да крие от Старши с какво нетърпение очаква посещенията на Д'Мело, защото у по-младия мъж бълбукаше космополитно оживление, което Младши намираше за вдъхновяващо. Д'Мело винаги пристигаше с нови истории – понякога с гневни разкази за несправедливости спрямо бедняците в някое мумбайско гето, друг път със смешни анекдоти за типажите, които се размотават в "Уейсайд Ин" – прочутото мумбайско кафене в Кала Гхора, носещ името на вече несъществуваща конна статуя, "квартала на Черния кон, от който черният кон е прокуден". Д'Мело се влюбваше във филмови звезди (отдалеч, разбира се) и разказваше зловещи подробности за убийствата в Тромбе, дело на безумец, когото все не успяваха да заловят. "Негодникът още е на свобода!", възкликваше той весело. Разказите му бяха изпъстрени с прекрасни имена. Крайбрежният булевард Уорли, Бандра, Хорнби Велард, Брийч Кенди, Пали Хил. Имената на тези места звучаха много по-екзотично от прозаичните квартали, с които Младши беше свикнал: Бесант Нагар, Адяр, Милапор.
Най-трогателната история на Д'Мело беше за великия поет на града, който страдал от алцхаймер. Поетът все още всеки ден отивал в малкия си кабинет, препълнен със списания, без да съзнава какво точно търси там. Краката му знаели пътя, той отивал, седял, зареял празен поглед нанякъде, докато не станело време да се прибира у дома и краката му го отвеждали до бедното му жилище през вечерните тълпи пред гара "Чърчгейт", продавачите на жасмин, припкащите улични хлапета, рева на автобусите, момичетата на техните веспи и душещите изгладнели кучета.
Докато Д'Мело беше там и разказваше, Младши имаше чувството, че живее друг живот, съвсем различен, живот, изпълнен със събития и цветове, че през разказа той се превръщаше в нов човек: динамичен, страстен, свързан със света. Видеше ли искрата в погледа на Младши, Старши винаги се сърдеше. Един ден, докато Д'Мело говореше за Мумбай и за жителите му с обичайната си разпалена жестикулация, Старши наруши своя кодекс на мълчанието и му се сопна на английски:
– Защо и тялото ти не се върне там, след като главата ти вече се е пренесла?
Д'Мело обаче поклати печално глава. Вече си нямаше нищо в своя роден град. Връщаше се у дома само в сънищата и разказите си.
– Тук ще умра – отговори той на Старши, – на юг, сред киселяци като вас.
Съпругата на Старши, жената с дървения крак, все по-настойчиво отмъщаваше на своя нелюбящ съпруг, като пълнеше апартамента им със свои близки. Тя също произхождаше от голямо семейство, имаше стотици роднини и сега започна да кани по-специално младите, своите далечни племенници и племеннички с техните съпруги и съпрузи, и най-вече с техните бебета. Присъствието в жилището на многобройни бебета, на малки деца, на бързолетни момиченца с плитки и на непохватни пълни момчета удовлетворяваше собствените ѝ майчински амбиции и влудяваше Старши – последното ѝ носеше още по-голямо удовлетворение. Бебетата на неговите сватове истински го нервираха. Те дрънкаха с дрънкалките си, кикотеха се и врещяха по бебешки.
Спяха и тогава Старши трябваше да пази тишина, или бяха будни, но тогава пък Старши не чуваше мислите си. Ядяха, изхождаха се и повръщаха, а вонята на изпражнения и на повръщано оставаше в апартамента и след като бебетата на сватовете си тръгнеха, примесена с друга миризма, която Старши мразеше още повече – тази на пудра.
– В края на живота – оплакваше се той на Младши, в чийто апартамент често търсеше убежище от гръмогласните орди в своя и от роднините на съпругата си – нищо не смърди по-неприятно от сладостното начало на живота, от бибероните и панделките, затоплените шишета с кърма и мляко и пръцкащите дупета, посипани с пудра.
Младши не се сдържа и отвърна:
– Скоро и ти ще бъдеш безпомощен и ще имаш нужда някой да ти помага за естествените ти нужди. Бебешорството не е само в миналото, а и в бъдещето.
Буреносното изражение на Старши показа, че думите са уцелили право в целта.
Двамата наистина бяха късметлии. Не бяха нито напълно слепи, нито напълно глухи, а умът не им беше изневерил като на мумбайския поет. Ядяха мека храна, която лесно се смилаше, но не беше попара за старци. И най-вече двамата все още бяха подвижни, способни бяха веднъж седмично да слизат бавно по стълбите на жилищните си сгради до улицата долу, после, подпирайки се на бастуните си и с чести поспирания за почивка, отиваха до пощата, където осребряваха чековете на пенсиите си. Не се налагаше да го правят. Много от младите хора, които се тълпяха в апартамента на Старши и го прокуждаха в съседното жилище да се оплаква на Младши, охотно биха се втурнали по улицата, за да осребрят чековете на немощния стар господин. Въпросният господин обаче никак не беше склонен да позволи на младоците да се завтекат за парите му. За него беше въпрос на чест да получава пенсията си лично – поне за това двамата с Младши бяха на едно мнение: отиваха на собствен ход до гишето, където зад метална решетка пощенски служител чакаше да им отпусне седмичната сума в замяна на труда, който бяха полагали цял живот.
– Вижда се уважението в погледа му – казваше Старши силно на Младши, който мълчеше, защото зад решетката виждаше по-скоро отегчение или презрение.
Старши възприемаше чека с пенсията си като свое образно признание; седмичната сума, колкото и да беше малка, беше някаква проява на почит към жизненото му дело и превръщаше банкнотите в обществена признателност за живота му. Младши гледаше на ежеседмичния им уличен поход по-скоро като на предизвикателство.
– Ти не даваш пет пари за мен – каза той веднъж на лицето зад решетката. – Отброяваш парите и това не означава нищо за теб. Но ще проумееш, когато на свой ред застанеш на моето място.
Едно от предимствата на дълбоката старост беше, че човек има право да говори точно каквото мисли, дори на непознати. Никой не ти се сопва да си затваряш устата и малцина дръзват да ти отговарят. Смятат, че скоро ще умрем, мислеше си Младши, и затова няма смисъл да спорят с нас.
Той разбираше на какво се дължи презрението в очите на пощенския служител. Това беше насмешката на живота над смъртта.
Единайсетият час (превод Надежда Розова, корица Стефан Касъров, 280 стр, цена 13 €) е в книжарниците
