"Беше станал забележителен градинар благодарение на необикновената си способност да наблюдава и да разбира земята." – да, това описание на градинаря Луи, приютил свръхчувствителност в гигантската си осанка, е ключово за есенцията на новото творение Котето на градинаря от френския журналист и писател Тома Шлесер (помните Очите на Мона, нали)... Да, Луи наблюдава и разбира не само земята, но и всяка бродеща по нея твар, а срещите му с едно коте (в откъса по-долу), с едно куче и с пенсионираната учителка Талия (заела името си от музата на комедията и поезията в гръцката митология, неслучайно), както и произтеклия от това сблъсък с над 70 поеми-класики, ще го накарат не само да преосмисли Поезията на ежедневието, но и да я изживее...
На добрите и лошите ученици.
Но главно на лошите...
На лошите и добрите учители.
Но по-скоро на най-добрите...
Първа част: ГЛАСЪТ НА БУРЯТА
Да прокървиш
Котенцето дремеше, мъничко и топло, сгушено в огромната шепа. Тя принадлежеше на Луи, мълчаливия грамаден градинар, под чиято тежест плетената дървена седалка на стола тихо поскърцваше. Луи седеше на първия етаж в скромна каменна къща. Изглеждаше ужасно притеснен, сякаш всеки момент щеше да рухне. Докосваше с пръст едно местенце точно под гушката на животинчето. Една дребна точица, която обаче беше завладяла изцяло съзнанието му.
Луи бдеше над невинната, свита на кълбо пухена топчица. Дали тя сънуваше? Какво ли представляваха сънищата на едно съвсем наскоро дошло на този свят създание? За това си мислеше, когато хвърли през прозореца поглед към поклащащите се огромни стогодишни дървета. Бурята се усилваше, раздираше въздуха и чупеше клоните на маслините. Котето обаче си мъркаше, безразлично към грохота. Отвън – неконтролируемото фучене на стихията, вътре – равномерното и успокояващо дишане на животинчето.
Откъде ли беше научил, че честотата на този звук варира между 26 и 44 херца? Не си спомняше. Дали пък не си го беше измислил? Но в едно беше сигурен – мъркането е доста по-многозначен признак, отколкото изглежда. Ако тялото на една котка вибрира така бурно, това не е само и единствено проява на чиста и неподправена радост, а и опит за борба. Това приглушено мъркане лекува раните, облекчава болките, възстановява костите, тъканите и кръвта. Луи продължаваше да гали топчицата от сивобяла козина. Би могъл да прави това безспир.

Небето беше започнало да се гърчи и в яростта си отнасяше пейзажите на Южна Франция. Боровете се превиваха, огъваха, свистяха. Навярно щяха да загинат. При всеки откършен клон изкрещяваха страха си да не рухнат завинаги. Вятърът се усилваше, опиянен от собствената си скорост. Цялата околност тайно се молеше да спре това необуздано изстъпление на въздушните маси и на дъжда, който под въздействието на вихрушката се лееше косо и удряше земята под ъгъл. В този ден обаче нито копията на мистрала, нито често срещаните по Средиземноморието семейни спорове между гръмотевиците и светкавиците бяха причината да се тряскат капаците на прозорците и децата да подскачат, а един чудовищен грохот с неподозирана, почти свръхестествена ярост.
Луи наблюдаваше с безпокойство кръвопролитието, саблените удари, който разсичаха полето и ливадите. Забеляза по съседната къща изпокъртена зидария. Тази разруха съответстваше напълно на объркването, което го беше обхванало от сутринта, сякаш развихрилите се стихии бяха предизвикали у него гняв, примесен с тъга.
Причината за раздразнението му беше една жестока новина. Котето му бе получило необжалваема присъда – скоро щяло да умре, нямало никаква надежда, така му бяха казали. Десетина дни по-рано мъжът беше забелязал, че малкото му приятелче не лочи млякото си с предишния апетит. Животното беше започнало да се дърпа, преди да потопи муцунката си в паничката.
Затова Луи го заведе на една ветеринарка, наскоро завършила университета и установила се в съседен град. След серия от изследвания тя произнесе фаталните думи. В хранопровода, под меката му козинка, се бил загнездил подъл тумор. Нищо не можело да се направи. Младата жена беше предложила немислимото – животното да се подложи на евтаназия, за да му се спестят бъдещите страдания.
Луи не отговори нищо. Нито ѝ зададе въпроси, нито ѝ каза "довиждане". Просто притисна котето до себе си и инстинктивно положи пръста си там, където злината тайно беше покълнала, надявайки се по този начин да разпръсне зараждащия се рак. После се прибра съсипан вкъщи. Точно по това време задуха и вятърът. Отначало се появиха само откъслечни завихряния, но с напредването на деня те се усилиха и се превърнаха в торнадо. Облаците оставаха неподвижно скупчени на небето, готови да излеят пороя си.
*
Луи беше от тази порода хора, за които казват, че са чувствителни. Дори според речника, който психологията въведе в ежедневния език, той беше даже "свръхчувствителен". Тази изненадваща черта, едва ли не основна за неговата личност, можеше да предизвика объркване, ако човек я съпоставеше с огромното му тяло, навяващо представата за направо желязна мощ. Но добрината на сърцето му беше направила този орган мек и ронлив като глина. Дали човек се ражда "свръхчувствителен"? Или става такъв вследствие на определени събития, най-вече на тези от детството? Трудно е да се каже. При Луи първите признаци на това изключително отношение към заобикалящата го среда се бяха проявили още от най-ранно детство при контактите му с флората и фауната. Единствен син на скромни пастири в Прованс, той отрано беше изпитал непреодолима привързаност към кората на дърветата и козината на добитъка – нежност толкова силна, че бе събудила у него магнетична емпатия, предразполагаща както към усмивки, така и към сълзи. Запознал се от малък с реалния живот, той, естествено, харесваше овцете и кучетата пазачи на стадото. Но най-вече котките. Защо ли? Някой бе казал, че от подобно животно в кошарата няма никаква полза... Ако е там, то явно е за другарче, което няма да натежи кой знае колко върху ежедневните разходи. Това уж безполезно създание беше затрогнало изключително много малкия Луи, напомняйки му навярно за неговата собствена незначителност и уязвимост.
Областта Прованс е целогодишно изложена на риск от пожари. Това е нейната драма, нейното изтезание с огън. Пожарите ужасяваха Луи още от детството му. Често пъти различни животни, спасявайки се от пламъците и дима, търсеха спасение в кошарата. Тогава, в невъобразимата болка да гледа как загиват боровете и лозите, той откриваше и определена радост, радостта да приютява – предпочиташе тази дума пред "прибира" – и така да спасява животните, сред които и котешките му приятели. По онова време, когато шепата му беше още малка, за да им служи като люлка, той им предоставяше обувките си за подслон. Котенцата се вмъкваха в тях и така старите му момчешки обувки се превръщаха в техен дом.
Винаги беше приемал, че неговата мисия е да помага на безсловесните твари, които не могат да изразят с думи страданията си. Беше станал забележителен градинар благодарение на необикновената си способност да наблюдава и да разбира земята. Свръхчувствителността на Луи подхранваше неговите познания за света и зад необщителния му вид умът му гъмжеше от интуиции и мечти. Но той никога не си беше представял, че ще приюти коте, за чийто живот няма да може да се погрижи. Така сега, докато отвън катастрофата още се канеше да се разрази, пожарът вече бушуваше в душата му.
Котето на градинаря (превод Атанас Сугарев, корица Анна Лазарова, 354 стр, цена 14 €) е в книжарниците
Срещата с Тома Шлесер в рамките на Софийския международен литературен фестивал е на 7 декември | 18:30
