"В човешкия живот на моменти има бели полета, но понякога те наподобяват някакъв рефрен... Изплува като текст на детска песничка, която не е загубила магнетичното си въздействие." – тези думи принадлежат на писателя Жан Ейбен, алтер его героят на Патрик Модиано от романа Симпатично мастило, а "песента" разказва 30-годишното бродене по следите на мистериозно изчезналата Ноел Льофевр. Песен, която звучи в лабиринта на спомените на самия Жан, който се опитва не само да запълни "белите полета" в живота на Ноел (като в откъса по-долу), но и да подреди пъзела на собствените памет и минало (повтарящата се като рефрен вечна тема в творбите на Модиано) – все пак, неслучайно, Патрик Модиано получи Нобелова награда за литература през 2014-а именно заради "изкуството на паметта, с което изучава най-неуловимите човешки съдби"...
В човешкия живот на моменти има бели полета, но понякога те наподобяват някакъв рефрен. В продължение на по-кратки или по-дълги периоди не чуваме този рефрен и като че ли го забравяме. После някой ден той изплува неочаквано в паметта ни, когато сме сами и нищо наоколо не може да ни разсее. Изплува като текст на детска песничка, която не е загубила магнетичното си въздействие.
Броя годините и се опитвам да бъда максимално точен: като съпоставям различни спомени, бих казал, че са минали десет години от краткото ми чиракуване в агенцията на Ют и от няколкото следобеда, в които ходех на гишето за писма до поискване по следите на тази Ноел Льофевр. И то без никакъв резултат. Освен досието в тънката небесносиня папка, което съм запазил и което не може да се сравнява по дебелина с прекратените разследвания на полицията и жандармерията.
Седях в малък фризьорски салон на улица "Матюрен". Чаках реда си пред ниска масичка, върху която бяха наредени няколко купчини списания и един филмов справочник. На кафявата му корица бе изписана годината на издаване: 1970-а. Разлистих го и попаднах на раздел "Снимки на актьори". Едно име ми се наби в очите: Жерар Мурад. И все пак трябва да призная, че от десет години не се бях сещал за това име. Докато "Ноел Льофевр" не бе избледняло в паметта ми, то едва ли бих могъл да си спомня ей така изведнъж точното име на човека, с когото се бях запознал десет години по-рано през април в едно кафене. На снимката той беше със същото яке от овча кожа както в деня, когато ме заговори. Кожен каскет, килнат назад и откриващ челото му, и шалче, силно стегнато около врата... Седеше върху подлакътника на едно кресло и се усмихваше. Отдолу бе написан някакъв телефонен номер с червен молив.
Фризьорът бе видял, че разглеждам справочника, и когато седнах на въртящия се стол пред огледалото, ме уви в бяла пелерина и ме попита:
– Интересувате ли се от кино, господине?
– Открих в този справочник снимката на един приятел.
Учудих се, че направих такова признание. Почти бях забравил Мурад и ето че той изникна най-неочаквано.
– Може и да го познавам. Дълго работих като гримьор в киното.
Фризьорът ли бе записал телефонния номер с червен молив? Взе справочника от ниската масичка, а аз го разгърнах на страницата със снимката на Мурад и той дълго я разглежда. Явно не го познаваше.
– И все пак това е моят почерк тук, с червен молив... Идвал е при нас да се подстригва... Посочи с ръка към отсрещната страна на улицата, оттатък витрината.
– Сигурно е играл някоя малка роля в единия от двата отсрещни театъра. Само че кога? Едни идват, други си отиват... Не са един-двама... Няма как да ги запомни човек... Вие също ли сте актьор, господине?
– Не точно.
– Да знаете само колко актьори съм гримирал...
Тъга премрежи погледа му. В ръката си държеше филмовия справочник.
– Давам ви го. Може пък да намерите в него и други приятели.
Когато излязох на улицата, ми се прииска да се отърва от този справочник, който беше доста тежичък. Ала не, по-добре да го прибера в някое чекмедже. Снимката на Жерар Мурад щеше да бъде още една насока в добавка към изготвеното от Ют десет години по-рано картонче, оскъдните допълнителни сведения, които бях изброил на две страници, и писмото до Ноел Льофевр, което бях взел от пощата. Още една насока? Помислих си за някои углавни дела, при които се събират така наречените "веществени доказателства", и по-специално за един съдебен процес след войната: зад обвиняемия – трийсетина куфара, единствените следи от изчезнали хора.
Преди да прибера справочника в чекмеджето, още веднъж го разлистих и разгледах снимката на Жерар Мурад. Килнатият му назад кожен каскет, усмивката и непринудената му поза не отговаряха на представата ми за младежа, с когото бях прекарал един следобед в 15-и арондисман. В онзи ден той ми се бе сторил много по-мрачен. Ноел Льофевр и Роже Беавиур бяха изчезнали един след друг преди няколко седмици – това обясняваше неговата нервност и безпокойство. А тук, на снимката, пет години по-късно, вече си личеше, че несъмнено се е примирил с тяхното отсъствие. Или междувременно те са му се обадили и той просто ги е видял отново.
Под снимката не беше посочен адресът му, а само адресът на някакъв импресарио.
Осмелих се да се обадя. Отговори ми някаква жена, сигурно секретарка.
– Бих искал да се свържа с един от вашите артисти – казах аз.
– Как му е името, господине?
– Жерар Мурад.
– Как се пише?
Продиктувах го буква по буква. Последва мълчание. Сетне прошумоля хартия. Жената сигурно проверяваше в някаква картотека.
– Мурад, Жерар... Нашата агенция вече не работи с него от 1971 година, господине.
– Имате ли адреса му?
– Имаме два негови адреса – единия в Париж на "Ке дьо Грьонел" № 57, другия в Мезон-Алфор, улица "Карно" № 26. През 1969-а му бяхме намерили малка роля в една пиеса, "Краят на света", в театър "Мишел". Само с тези сведения разполагаме, господине.
За какво да ходя на "Ке дьо Грьонел", в същия квартал, където крачех по следите на Ноел Льофевр? Нямах смелост. Нито време. Пък и бих се почувствал така, сякаш се връщам назад към период, в който животът ми все още бе твърде несигурен... Сега обаче той вече не беше несигурен и наистина не виждах каква роля би могъл да играе в него някой като Жерар Мурад.
Надвечер промених решението си. Не исках да съжалявам, или по-скоро да изпитвам угризения. Качих се на една линия на метрото, която от десет години не бях ползвал. Слязох на станция "Жавел" и тръгнах по крайбрежната улица към моста "Грьонел". Но когато стигнах до него, се запитах дали си струва да продължавам нататък. Сградите на крайбрежната улица бяха съборени и на тяхно място се виждаха само незастроени терени и купища отломки. Като че ли тази зона, която по-късно щеше да бъде наречена "Фронтът на Сена", е била подложена на бомбардировки. И те не бяха пощадили първата сграда на крайбрежната улица близо до моста – от нея бе останала само бетонната фасада. Бих могъл да си помисля, че съм се озовал пред някакъв стар гараж, ако не бях прочел табелата с червени букви над зейналия вход: "Зала за танци "Ла Марин".
Симпатично мастило (превод Красимир Кавалджиев, корица Люба Халева, 128 стр, цена 15 лева) е в книжарниците
