Помните ли Армията на 12-те маймуни и тяхната екотерористична акция за освобождаване на животните от зоопарка в антиутопичната филмова класика 12 маймуни на Тери Гилиъм? Е, в еко-трилър романа Адам отпреди грехопадението на Жан-Кристоф Рюфен има Фронт за освобождение на животните... има и опити за намаляване на свръхнаселеността на планетата с всички средства на биотероризма и радикалната екология... има и герои като докторът под прикритие/агент на ЦРУ Пол Матис (запознайте се с него в откъса по-долу), който ще се опита да овладее ситуацията извън контрол... има и глобални екзистенц въпроси, които 15 години по-късно отново са на дневен ред... Именно на такива въпроси ще се опита лично да намери отговори Жан-Кристоф Рюфен при срещата с него на 27 април, както и да разкрие пресечните точки между това да си един от първите членове на Лекари без граници и двукратен лауреат на наградата Гонкур... А защо да не поговорим и за това как нарочно провокираните хуманитарни кризи са новите Войни в съвременния свят... Но отговорите по-късно, а сега да се върнем към грехопадението...
II
Атланта, Джорджия
Пациентът стоеше седнал, приведен напред. Двете облечени в ръкавици ръце полека опипваха долната част на гърба му, докато не намериха вдлъбнато място между две ребра. Тънката, дълга десетина сантиметра игла бавно проникна в плътта му. Нямаше вик, нито потръпване. Гръбначномозъчната течност, прозрачна като изворна вода, започна да се стича капка по капка в епруветките, поднасяни от сестрата. Щом изтеглянето свърши, д-р Пол Матис бавно извади иглата, хвърли я в картонено бъбрековидно легенче и се изправи. Свали латексовите си ръкавици и хвърли и тях в легенчето. С ръка на рамото на болния, той приятелски натисна мускулите му. Колкото предпазлив беше по време на прегледа, толкова енергичен и грубоват ставаше сега, когато всичко бе приключило.
– Хайде, Нат. Всичко ще е наред. Лежане по корем и почивка през целия ден. И главно, пий много вода.
Пациентът беше двайсетинагодишен порториканец с матов тен и черни рошави коси. Усмихна се, но като си спомни за инертните си крака, погледът му помрачня. Отново го порази мисълта, че най-вероятно ще остане параплегичен през целия си живот. След малко щяха да го приберат в стаята му и все по-трудно щеше да бъде да си затваря очите за очевидното. Тримата му съседи по легло бяха като него: жертви на произшествия с автомобили или мотори, на инциденти в спортната си дейност, на всякакви травми.
Пол Матис погледна часовника си: единайсет и четвърт. Времето минаваше. Прелисти тетрадката за визитациите – оставаха още двама болни.
– Повикай някой да се качи, ако обичаш – каза той на сестрата. – Трябва да тръгвам веднага. Извикай Милтън или Елмер, мисля, че са тук днес.
В клиниката бяха петима лекари, петима съдружници, които след дипломирането си се бяха впуснали в това лудо приключение – да създадат ултрамодерен център за лечение на неврологични патологии, като лекуват безплатно младите "изпочупени" без социална осигуровка и без средства. За по-малко от три години бяха постигнали главозамайващ успех. Пациенти прииждаха от целите Съединени щати. Поради което трябваше непрекъснато да търсят пари, за да не затворят клиниката. Начинанието им просперираше от медицинска гледна точка, но ставаше рисково във финансово отношение. Всеки месец бяха на ръба на фалита. Поради своята предишна квалификация Пол практически изпълняваше и функциите на директор. Налагаше му се да обикаля администрациите, да се среща с кредитори и меценати, което никак не му харесваше. Все по-трудно му беше да задели време за медицината.
Отвори вратата на секретариата с раздразнен вид.
– Къде беше тази среща? – попита Лаура, секретарката си, докато си сваляше престилката.
– В бара на хотел "Медисън".
Пол сви рамене и закопча две копчета на якето си.
– Този тип можеше да дойде дотук – измърмори той, докато завързваше обувките си за велосипед с автоматични щипки за пръсти.
– Опитай се да бъдеш мил. Това очевидно е много голям дарител.
– Той твърди така. Но след като дори не си каза името...
Пол се изправи и погледът му спря за миг на ъгъла на бюрото. Добре познаваше тази червена пластмасова кошница – в нея Лаура държеше неизплатените фактури. Беше пълна догоре. Определено не трябваше да се изпуска и най-малката възможност.
– Ще се върна в два часа, ако всичко е наред – подхвърли той, напускайки малкия кабинет.
Клиниката заемаше четвъртия етаж на стара тухлена сграда. Под нея се намираше редакцията на почти фалирал вестник за безплатни съобщения. Вероятно до няколко седмици щяха да освободят помещенията. Това щеше да е уникална възможност да разширят клиниката. Уви, финансовото положение даваше малки надежди за осъществяване на този проект. Настроението на Пол се разваляше всеки път, когато се сетеше за това. Той слезе в гаража и яростно яхна планинския си велосипед.
Много добре знаеше, че е рисковано да се придвижваш с велосипед в град като Атланта. Но не той би устоял на това изкушение. Физическата му енергия абсолютно трябваше да намери излаз. Когато даваше консултации, въздържаността му успокояваше пациентите. Биха се учудили, ако го видеха как бясно върти педалите, приведен над кормилото, с гръб, залепнал за дрехата му от пот. Пол се отнасяше еднакво хладнокръвно към всяка ситуация. Но успяваше да го направи само ако бясно изразходваше вътрешната си енергия по два часа на ден.
Нямаше нищо изключително във физиката му. Беше със среден ръст, не особено широкоплещест. Ако не внимаваше, лесно можеше да напълнее. Една странност правеше впечатление в лицето му – в европейските му черти се долавяше дискретно африканско влияние. Кожата му беше матова. Черните му коси, почти ситно къдрави и ниско подстригани, очертаваха два големи полукръга около челото му. Въпреки усилията да бъде добре обръснат, гъстата му брада сякаш растеше с часове. Отстъпил ù бе бакенбарди, които стигаха почти до средата на бузите му. С което приличаше на Белмондо от "Сирената на Мисисипи". Както и актьора, той си беше чупил носа в първия си живот и не беше напълно скъсал с юношеския си вид. Пак като на актьора, лицето му беше лишено от истинска хубост. Но можеше да излъчва сила и опасен чар. Умееше да бъде дискретен, дори невидим. Ако го забелязваха, то със сигурност беше когато сам решеше да използва оръжията си.
С каска на главата, сведен над планинското си колело, Пол се промъкваше между автомобилите, качваше се на тротоарите, навлизаше в насрещното движение. Обичаше градовете, обичаше всички американски градове, в които бе живял. В тях винаги се бе чувствал като в истинска джунгла, но джунгла, обитавана от човешки същества. Обичаше сложната им география, горите им от къщи, обширните равнини на площадите им, долините, издълбани от потока от автомобили между бреговете на сградите. С велосипеда си прокарваше в тези савани свои собствени тайни пътеки.
Адам отпреди грехопадението (превод Росица Ташева, корица Капка Кънева и Неда Ангелова, 696 стр, цена 26 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия
Срещата с Жан-Кристоф Рюфен е на 27 април | 19:00, Френски институт
