Да, на 5 март 2022 светът отбеляза 100 години от рождението на емблематичния режисьор, писател и поет Пиер Паоло Пазолини, но тази годишнина, за скъпа негова приятелка като писателя и драматург Дача Мараини, се превръща в интимна дилема "между неприятната задача да ти напомня, че си умрял, и радостта, че те виждам жив" – да, нейните своеобразни "писма" към идващия в сънищата ѝ Пазолини, събрани в книгата Скъпи Пиер Паоло (откъсът по-долу), не само съживяват образа на емблематичния поет, писател и режисьор, но и се превръщат в истински триумф на Живота над Смъртта (случила се за Пазолини по брутален начин на 2 ноември 1975)... Или както казва Дача Мараини: "Всичко започна около година след смъртта ти" (а са изминали само 2 години откакто Мараини и Пазолини написват сценария за Арабски нощи, удостоен с Голямата награда на журито в Кан 1974-а) – да, тези сънувани наяве разговори под формата на писма приличат на самото Кино във вида му на сънуване наяве, но повече за "скъпоценната кутия с нашите общи спомени" и мислите, потичащи като река, ще разкаже самата Дача Мараини при визитата си на Софийския международен литературен фестивал, а сега ви оставяме със:..
Скъпи Пиер Паоло,
Любопитно е, че присъствието ти в сънищата ми отприщва река от спомени и мисли, които отказват да се подредят в редица и да образуват стройна и постоянна картина, а се разпиляват във всички посоки. Не знам дали появата ти в сънищата ми прави мислите ми неясни и замъглени, но пък става така, че когато реша да запиша спомена, мислите потичат като река.
Когато Роберто Котронео ми предложи да напиша книга със спомени за теб, веднага отказах. Толкова много вече е изписано за книгите ти, за личността ти, Пиер Паоло, пък и не ми се искаше да отварям скъпоценната кутия с нашите общи спомени от страх да не би да избледнеят, а и от свенливост да ги изложа на показ. Но когато за пореден път неочаквано ме посети в съня, а после така ненадейно изчезна, че не можах да ти отправя и дума, си казах: може би ще съумея най-после да си поговоря с него, без да се притеснявам, че ще избяга. Ще мога да поема по тайнствената пътека през гората на спомените, по която толкова пъти се отправях, а после отстъпвах назад, уплашена от силата на онези потайни и недостъпни места, които Юнг нарича "вътрешното аз".
Всичко започна около година след смъртта ти.
Една нощ чух по покрива на римското ми жилище да потропват токовете на каубойските ти ботуши. Същия звук, който долавях в къщата в Сабаудия, когато ходеше напред-назад в кабинета си над онази част от хола, където пишех с лице към морето. Винаги съм имала нужда от отворен прозорец, в който да впивам поглед в паузите от писането, макар и в идеалния случай светлината да трябва да идва отзад, а не отпред, защото може да те заслепи. Но за мен е важно да усещам свободно пространство пред мислите си. Една стена отпред би ме парализирала.
Стъпките ти ми съобщаваха, че си се прибрал след нощ на приключения, и се успокоявах. Ние с Алберто ставахме рано. А ти, когато не се налагаше да ставаш рано за снимки, често закъсняваше нощно време и на сутринта си поспиваше. В нощта, когато чух потропването на токовете ти на покрива на римския ми дом, станах, отворих остъклената врата към малката тераса, покатерих се по стръмната желязна стълбичка към покрива на сградата и там, под непълната, но светла и съучастническа луна, те видях да се разхождаш напред-назад. Толкова се изненадах да те видя, че не посмях да продумам. Погледнах те, както се гледа някакво явление – религиозният термин би бил "чудо", – и се зарадвах, когато извади човешки глас и ми каза: "Дача, знаеш ли, искам пак да започна работа. Измислил съм чудесен сюжет за филм. Обаче тия не искат и да чуят". "Тия кои?", попитах, и ти ми показа група сенки, застанали встрани. Сенките пристъпиха напред и се появиха телата на хора, които познавах. Алесандро, Марчело, Лучано, твоят технически екип, който те следваше навсякъде.
"Опитай и ти да ги убедиш", продължи ти, и аз, подтикната от живата ти реч, тъкмо да започна да ги убеждавам, когато един от тях ме изпревари и заяви доста напористо: "Ама не може да работи, Дача, кажи му, че е умрял и няма как да работи". Само че аз не исках да те обидя, като ти разкрия ситуацията, за която очевидно нямаше представа, и се взирах объркана в теб, за да спечеля време. Какво да направя? Ти обаче, сякаш разгадал мислите ми, побърза да ме предупредиш: "Знам, че съм умрял, заради тая смърт пропилях години без работа, но сега ще се върна към живота и искам пак да снимам филми".
Забелязах, че помощниците ти нещо се съветват, мърморят и се противят – никак не възнамеряваха да те послушат. Аз се разкъсвах между неприятната задача да ти напомня, че си умрял, и радостта, че те виждам жив. Толкова беше уверен в себе си, Пиер Паоло, че ме убеди в доводите си.
Но точно когато понечих да отхвърля енергично колебанията на Алесандро, Марчело и Лучано, сив облак закри луната и ти изчезна, а после изчезнаха и те; събудих се с тежко, накъсано дишане.
Ето, подобно на топка, която се удря в отсрещната стена и се връща към мен с весел подскок, в съзнанието ми се върна споменът за един определен изгрев в град Хартум. Кой месец беше? Като че януари. Сух месец, в който бързеите на Африка се отдръпват, а червената земя изсъхва. В онази гореща и пресъхнала януарска утрин дойдох да те събудя в пет часа – лендроувърът ни чакаше, за да ни закара на седемдесет километра оттам. Ти отвори вратата със съкрушено от безсъние лице и се почувствах виновна, макар че тъкмо ти бе взел решението да тръгнем рано заради жегата.
Зад изтерзаното ти, разбуждащо се лице от тъмната стая долиташе мирисът на тялото ти. Добре познавах тази миризма – беше доказателството, че точно ти, с цялото си същество и тайния си нощен живот, си застанал на вратата. Миришеше на горчилка в устата, но и на сапун с виолетки и крем за след бръснене с аромат на тютюн. Ти не пушеше, но харесваше лекия дъх на тютюн и често го усещах да лъха от теб. Пресният, току-що накълцан и изсъхнал на слънцето тютюн има фина миризма, едновременно сладка и горчива, леко резлива, навяваща спомена за сушави поля, бръснати от тропически вятър.
Събудила те бях внезапно, измъкнах те от уюта на тъмнината. Тогава се запитах дали най-дълбокото ти желание не е да се върнеш в утешителния мрак на майчината си утроба, да се свиеш, както понякога правеше от болка, причинена от язвата, и да потърсиш мир за тялото си.
Ти обаче не се оплака. Даже не сви устни, както би направил всеки друг, чийто възстановителен сън е бил прекъснат. Толкова благ беше, Пиер Паоло, така сговорчив, че всеки път ме оставяше в недоумение. Никога не те чух да произнесеш ядна дума, не те видях да направиш жест на нетърпимост. Хората обаче имаха друга представа за теб. Повечето те мислеха за сръдлив, непреклонен, яростен във възмущението и в идеологическата си избухливост. Отчасти беше вярно. Но само когато пишеше или участваше в публични дебати. Целеше да провокираш, много те биваше да предизвикаш гняв, раздразнение и ядни реакции. Доволен беше, когато успееше да възпламениш някого от бликнала ярост и неотложно желание за мъст. Мисля, че твоят социален гняв беше причина за омразата, която будеше. А в отношенията си с приятелите и в частния си живот беше най-търпеливият, покорен и кротък човек, когото някога съм познавала.
И онзи път в Хартум, когато отвори вратата с набраздено от съня лице и ме лъхна мирисът на виолетки, тютюн и горчив дъх, ми се усмихна нежно и ми каза с обичайния си мек глас и акцента от Фриули, който така и не те напусна: "Да, Дача, идвам ей сега". После изчака с безконечно търпение да се отдалеча, за да не затвориш твърде бързо и рязко вратата зад гърба ми. Ето грижовни жестове като този ме изпълваха с нежност и засилваха обичта ми към теб. Твоята деликатност и душевна благост ме трогваха.
В нощта, когато изчезна от римската ми тераса, след като твърдеше пред сътрудниците си, че ще започнеш пак да снимаш филми, забелязах на сините плочки да се стрелка гущер. Беше същият от предишния сън, в който ми се яви и пусна на пода бледоморавата си жилетка. Геконите живеят сред растенията и доближа ли ги, бягат, също като теб в сънищата ми.
Тези животинки ми напомнят за един много хубав разказ на Монтале от "Пеперудата на Динар". Там пише за едно създанийце, което тича по стените и влиза в спалнята му, а той му заговаря, все едно е баща му. Да си кажа честно, Пиер Паоло, не знам дали разказът е написан наистина от Монтале, или аз съм си измислила, че го е написал, но не пожелах да проверя – харесваше ми идеята той да разговаря с превъплътения си в гущер баща.
Нали знаеш, че написах кратки пиеси по разказите на Монтале. В една от тях се разказва за пътуване до Франция, когато една нощ той и жена му намерили прилеп в спалнята си. Великият Еудженио като рицар в битка взел да размахва един пешкир, все едно е меч, за да го изгони. Накрая се предал и решил да извика нощния портиер. Но когато след дълго чакане успял да се свърже с него по телефона, забравил как е на френски прилеп. И тук диалогът между полузаспалия портиер и поета рицар става комичен поради затруднената комуникация.
Как ли е прилеп на френски? Монтале си спомня едва след безсънната нощ, когато малкият крилат плъх най-после си е отишъл през прозореца. "Казва се chauve-souris", въздъхва с облекчение, както всеки път, щом забравим някоя дума и тя подмолно се появи, когато вече не ни трябва.
Скъпи Пиер Паоло (превод Вера Петрова, корица Стефан Касъров, стр. 184, цена 23 лева) е в книжарниците
Срещата с Дача Мараини е на 6 декември | 18:30, НДК, етаж 2, мраморно фоайе | Софийски международен литературен фестивал
