"Беше писала за любовта, чудеше се дали някой ден ще я срещне, това беше преди Ескил. Беше писала и за смъртта." – тези мисли принадлежат на Магни, главната героиня в разказа Любовникът (откъсът по-долу) от сборника Любов, или нещо такова, донесъл номинация за Европейска награда за литература 2020 на норвежката Тересе Тунген... И тези мисли не само са центробежната сила, около която се завихрят чувствата и действията на Магни, открила случайно онлайн вестта за смъртта на своя студентски любовник Ескил, но и поставят Любовта (или нейното отсъствие) в епицентъра на всеки един от петте разказа в сборника Любов, или нещо такова – такава, каквато ще открие Астрид в костюм на мечка; такава, каквато като Ерик се чудиш дали да прегърнеш или да се скриеш от нея или пък да кажеш като Магни: "Мисля, че трябва да го видя за последно, иначе няма да мога да продължа напред."...
Из разказа "Любовникът"
Обажда се Ескил, каза той от другата страна и гласът му прозвуча спокойно и меко. Мислел си за нея, искал да провери дали се е прибрала безопасно вкъщи. Мислех, че се казваш Аскил, отвърна тя. Той се засмя и каза да, и той не бил запомнил нейното име. Добре, че го била записала на бележката, иначе едва ли щял да посмее да се обади. После каза, че е събудила любопитството му, чудел се дали не могат да се срещнат през седмицата. Разговорът беше кратък. Уговориха се да му отиде на гости в сряда. Живеел горе, до склона, почти извън града.
След това отиде директно в стаята си, седна с мокра коса на леглото и се взря в стената. Листчето с адреса му потрепваше леко в ръката ѝ. Трябваше да си купи отоплителна печка, вече започваше да става студено.
Искаше вечерята да е готова, когато Йорген се прибере. Такъв беше планът. Преди той да излезе с децата, двамата бяха направили месната яхния заедно. Запържиха месото, нарязаха лук и моркови, сложиха всичко в голямата тенджера и я оставиха да къкри на бавен огън на котлона. Оставаше само картофеното пюре.
Челото ѝ беше оставило мазно петно по средата на прозореца, макар че дори не помнеше да се е докосвала до стъклото. Опашката пред стопанството вече почти се беше стопила и сега на входа, където мъж, облечен като Дядо Коледа, продаваше билети, бяха останали едва няколко души. Докато те стояха там, под прозореца ѝ отново мина шейната. Силният гюдбрансдалски кон1 изглеждаше като изваден от миналото и затова беше странно, че отгоре се возят деца с толкова шарени гащеризони. Тя автоматично потърси с поглед Леа и Йенс. Все още бяха някъде в стопанството. Бяха излезли преди почти два часа и сигурно скоро щяха да се приберат.
Наскоро намери дневниците си от онова време. Беше си мислела, че са изчезнали, че са се загубили някъде, докато родителите ѝ са се изнасяли от къщата в центъра. Майка ѝ беше разсеяна и Магни беше подозирала, че заедно с всички неща, които се бяха озовали на боклука, е изхвърлила и кашона с дневниците ѝ. Беше си представяла как тетрадките ѝ стоят захвърлени там, набъбват от влагата и стават нечетими. Но един ден се качи на тавана, за да сортира детските дрехи, и там, в дъното на най-горната лавица, се оказа и кашонът с надпис Студентски години, Трондхайм. Толкова неща забравяме, толкова неща просто се заличават от паметта ни. Сигурно самата тя го беше сложила тук, когато са се местили от Кампен в Сагене. Нищожни малки реликви от едно друго време, боксерки, износена тениска, три-четири касетки, които беше получила за подарък от приятели и момчета. И много изписани тетрадки.
Не изпита очакваното облекчение, въпреки че отдавна ги търсеше.
Мисля, че вече съм по-добре, пишеше на едно място. Сетих се за Ескил само 41 пъти. Няколко дни по-късно следваше: Не мога да спра да мисля за него. Два месеца по-късно: Мисля, че трябва да го видя за последно, иначе няма да мога да продължа напред.
Името му беше навсякъде в тетрадката с червено-черна корица, Ескил, Ескил, Ескил. Между страниците бяха пъхнати листчета и бележки, изрезки от вестници и стари писма. В различни периоди почеркът ѝ изглеждаше различно. На места буквите бяха смели и наклонени напред, на други месести и заоблени и сред всичко това намери пасажи, които сама не можеше да повярва, че е писала. Беше писала за любовта, чудеше се дали някой ден ще я срещне, това беше преди Ескил. Беше писала и за смъртта. За Маргьорит Дюрас. За Маргьорит, която живее в малка къща на село и на свечеряване запалва многото лампи и зачаква любовника си, хомосексуалния Ян Андреа Щайнер2. За младата Дюрас със златните обувки и мъжката шапка. И черната кола, която чака пред лицея ѝ, за да отведе слабото бяло момиче при китайския ѝ любовник. Дървените щори на прозореца, които хвърлят сянка, кучетата, които вият на пристанището, миризмата на подправки, градът, който прониква в стаята, където се намират и където са скрити от света. Начинът, по който той нахлува в тялото ѝ, не би могло да е иначе, желанието е изписано на лицето ѝ, една напълно осезаема похот. Момичето е още дете, четири-пет години по-малко от Магни. Когато след време си мислеше за романа, в главата ѝ се беше запечатало едно изречение от самото му начало: "Всички твърдят, че като млада сте била красива, но аз дойдох да ви кажа, че ви намирам по-красива сега, отколкото като млада, и че лицето ви на млада жена ми допадаше по-малко от сегашното ви опустошено лице". 3
Като млада Магни не го беше разбирала напълно, но въпреки това тези думи ѝ бяха послужили като предупреждение, като предсказание какво ще се случи и с нейното тяло и лице. Тогава все още беше млада, по лицето ѝ нямаше белези, а погледът ѝ беше открит, без филтър, не наивен, но не и осъдителен. На лицето ѝ, такова, каквото беше сега, се бяха образували тъмни петна под очите, слоеве и бръчки дълбоки линии около устата, една уста, която придобиваше недоволен вид веднага щом спреше да се усмихва. Синдромът на Бехтерев4 оставяше следи и по външната страна на тялото ѝ. Нейният случай не беше най-тежък, мнозина бяха в по-тежко състояние, но дори и така болестта я променяше по начин, по който не би се променяла без нея: сковаността, която беше започнала от кръста и постепенно се беше разпространила нагоре, тромавите ѝ движения, воала на умората над очите ѝ. През добрите си периоди не смееше да се зарадва и винаги се питаше: колко дълго ще е добре този път, колко зле ще стане след това?
Остаряваше по-бързо от Йорген, и двамата го знаеха, макар да се преструваха, че не е така.
В сряда вечерта, четири дни, след като се бяха запознали, излезе от къщи и тръгна към квартала му. Четеше "Към фара", докато почти празният автобус се плъзгаше покрай пожълтелите от есента брези, покрай парка, където възрастен мъж гледаше как едно дете си играе в дъжда, и покрай най-различни сгради, чак докато шофьорът не смени предавката и не продължи по малките улички, които се извиваха нагоре по хълма. В града беше също толкова дъждовно, колкото беше чувала преди да се премести тук, пълна противоположност на климата в долината, от която идваше. Косата и раменете ѝ вече бяха мокри. Магни никога не беше притежавала чадър, а дъждобран не бе носила от дете.
От време на време поглеждаше към листчето, на което пишеше къде трябва да слезе. Автобусът вече бе напълно празен. Бяха останали само тя и шофьорът. Накрая слезе, но когато застана на тротоара, нямаше идея накъде да тръгне, надясно ли беше, наляво ли? Улиците се простираха, широки и дълги, във всички посоки и никоя от тях не носеше името, което си беше записала. Водата се стичаше надолу по врата ѝ, вече ѝ се приискваше да се откаже, да застане на спирката от отсрещната страна и да изчака автобуса обратно към града, но не можеше да го направи.
Малко по-надолу видя синьо-оранжевата табела на една бензиностанция "Статойл" от дясната страна на пътя. Пресече на пешеходната пътека, влезе вътре и попита дали може да използва тоалетната. Усмихнато момче със светла коса, няколко години по-голямо от нея, посочи към ъгъла, където стръмно спираловидно стълбище водеше към подземния етаж. Магни тръгна с нестабилни крака надолу по стълбите и влезе в малко помещение с тоалетна и мивки. Докато се бършеше, усети как хартията подгизва и омеква в ръката ѝ. Божичко, защо все на нея? Представи си, че когато пристигне, от бедрата ѝ ще се стича вода. Забърса се още веднъж, вдигна си панталона и се изми със студена вода.
Обратно горе помоли за карта и за помощ да намери улицата, където трябваше да отиде. Рядко ми искат карта, каза момчето. Изглеждаше мил, лицето му беше открито и ясно. Искаше ѝ се да я погледне в очите и да ѝ каже нещо като "Здрасти, не го прави, не ходи при онзи тип. Прибери се вкъщи, той не е достатъчно добър за теб". Но той не каза нищо такова. Вместо това посочи една точка на картата и доволно отбеляза, че това е мястото.
Сърцето ѝ заби учестено, когато видя къде живее. Не беше далеч, малко по-надолу по улицата и после надясно. Кристално ясно е, помисли си тя. Сигурно всички знаят къде отивам. Накрая си купи един гланц за устни просто защото чувстваше, че трябва да си купи нещо, и излезе.
Навън вече беше спряло да вали.
Когато се изкачи до етажа му, той стоеше на вратата и я чакаше. Изглеждаше точно така, както го помнеше, красив, с къса коса и тесни усмихнати очи. Идваше от северната част на страната, толкова на север, че чак граничеше с Русия. Така ли изглеждаха хората оттам, с толкова жълта кожа и с толкова тъмен поглед?
Значи, тук живееш, каза тя.
Събу си обувките и грижливо ги остави върху една изтривалка с нагреватели.
Тук живея, отвърна той, тръгна пред нея, разтвори ръце и с някаква тържественост, граничеща с ироничност, я покани вътре. Пердета, кувертюра на леглото, снимки по стените, голяма черна маса с много столове. Няколко китари на едната стена, масивна уредба до другата. На колко ли години можеше да е? Никой неин познат не живееше така.
Той изчезна за малко, върна се с една кърпа и ѝ я подаде.
Искаш ли да ти дам и дрехи?, попита.
Тя отказа и докато бършеше мократа си коса, обиколи стаята и разгледа снимките по стените. На много от тях го видя да позира до табелите на различни планински върхове. На една беше заобиколен от други хора с щастливи лица и загар на кожата на фона на някакво море.
Настроението на романа, който четеше, все още не я беше напуснало. През последната седмица всеки ден почиташе по малко. Разказваше се за едно семейство, което се разпада. Майката умира. Не пишеше от какво, а само че се случва бързо. Единият син също умира, във войната, Първата световна, същинска кланица за млади мъже, които целуват майките си за сбогом и отиват да умрат. Лятната къща стои и прогнива, годините си минават. Но после отново се връщат там, младата художничка Лили Брискоу, порасналите деца, старият баща, който не прави друго, освен да се самосъжалява. Всичко в книгата се случваше на фона на тъгата, но за нея и за мъртвите не се говореше много. Сега, докато седеше у тях, Магни имаше чувството, че се отдалечава от живота си, че се отдалечава от човека, който е била, или поне от този, когото другите бяха свикнали да виждат.
Любов, или нещо такова (превод Стефка Кожухарова, корица Капка Кънева, 416 стр, цена 22 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия
1 Норвежка чистокръвна порода коне, която за пръв път е била развъдена в долината Гюдбрансдален през 19 век. – Б. пр.
2 Историята е разказана в едноименната творба на писателката от 1992 г. – Б. р.
3 Дюрас М., "Любовникът", Колибри, София, 2016, превод Силвия Вагенщайн – Б. пр.
4 Форма на артрит, която засяга гръбначния стълб и предизвиква възпаление на прешлените. Болните страдат от тежка хронична болка, скованост и силно чувство на дискомфорт. – Б. пр.
