"Огромна загуба е плъзнала по земята, горест и пустош, околен свят, разкъсан и напечен от слънцето, събран в две празни ръце; дните вече не са дни, пространството е друго пространство, въздухът спарен и стар, а градът – пропаст между това, което е, и което е можел да бъде." – тези думи принадлежат на номинирания, през 2021 година за Европейската награда за литература, роман Сингулярност на родената в Техеран шведска писателка Балсам Карам и наистина символно събират есенцията на всичко важно, случващо се в него... Да, неслучайно Балсам Карам сякаш е обсебена от черните дупки и квантовата физика (все пак, заглавието на първия ѝ роман Event Horizon/Хоризонт на събитията също е термин-флирт с пространство-времевите червееви игри) като в случая точката на Сингулярност (откъсът от романа е по-долу), където изчезва всяко (познато) битие е неназована страна в неназовани времена, точно като днешните... Символната черна дупка засмуква паралелно живота на две майки и техните две деца, за да опише фрагментарно Битието на Мигранта, който днес има много лица и много възможни животи, за да се оформи "пропаст между това, което е, и което е можел да бъде"...
Петък сутрин в края на лятото в град, в който боклукът от къщите с балкони с изглед към крайбрежната алея се извозва там, където палмите клюмват, а почвата корозира в зелено и кафяво и където децата с палмовите клонки в ръце всеки ден се спират, за да ровичкат в калните локви, отварят широко торбите с боклук и после чакат да проследят движенията на кучетата.
Децата чакат кучетата да скочат по планината от боклук, която скоро ще стане по-висока от къщата, и после да скочат обратно долу, а планината да започне да потъва, да се разпростира и с калната вода пулсиращо да запълни дупките в земята и да продължи напред покрай колите и будките за вестници, магазините, фонтаните и черешовите дървета. Жената, която търси детето си, се събужда от сутрешното изгарящо слънце и сяда на пясъка.
Огромна загуба е плъзнала по земята, горест и пустош, околен свят, разкъсан и напечен от слънцето, събран в две празни ръце; дните вече не са дни, пространството е друго пространство, въздухът спарен и стар, а градът – пропаст между това, което е, и което е можел да бъде.
Ако жаркото слънце пече силно над мен, то значи е още по-силно над детето, казва тя от мястото си на плажа и вдига шепа пясък към бузата си – ако през деня постоянно ме виждат като странницата, каквато съм, детето също трябва да бъде видяно някъде, ако можех само да намеря правилната позиция и да отправя погледа си в нейната посока, казва тя, оглеждайки се и търсейки мястото, от което детето може би най-сетне ще бъде видяно на плажа.
Отвътре разстоянията са по-големи – от спомен до спомен и от преживяване до преживяване времето вече не тече и жената не знае къде се намира и защо, дали е минала една година, или цял един живот, откакто детето си играеше в корема ѝ и слънцето почти унищожително потъваше зад полетата със захарна тръстика и планините, и дали тази вечер отново ще бъде заточена на това място.
Не знае вече дали домовете на хълма изобщо съществуваха, преди призори със сутрешния бриз да бъдат изравнени със земята, нито дали някой я вижда как в този ден, както във всеки друг ден тя търси и вика името на детето си из града, повтаряйки не си сама, душа моя, и си мисли за майката, дето притисна малкия вече посинял вързоп към тялото си край редиците от палатки и изпя единствената приспивна песен на езика, който все още не беше забравила.
Майката каза, чувам го да диша, и подаде детето на обиколилите я да го погледнат, после изпълзя по парцаления килим в средата на палатката и попита, и вие го чувате, нали, а сетне потъна отново в люлеенето и песента.
Видях го със собствените си очи, казва на глас жената, както е седнала пред пенещите се сутрешни вълни и пясъчни дюни – случи се с жената на две палатки разстояние, казва тя, и видях, че в детето не е останал никакъв живот, но не можех да кажа нищо на майката, нищо не казах на майката, защото за тази майка аз нямах думи, казва тя и се изправя. Днес светът е някак различен и нов и жената решава за последен път да потърси дъщеря си и повече не – нито край морето, нито край пристанището, нито край изоставените земи или сред полупустинята под планините.
Взема камъни от брега, начертава правоъгълник и нарежда камъните под формата на легло и възглавница и казва ако мине оттук, ще знае, че това е място за почивка, а после продължава дневната си обиколка на града. Днес първо ще иде до тясната уличка, после до площада, до библиотеката и накрая ще се върне пак тук, на плажа и крайбрежната алея. Върви бавно и спира много пъти, оглежда се, чака нетърпеливо в града. Понякога се случва някой да се обърне и да я изгледа, докато тя говори високо и ядосано или меко, почти плачейки, повтаря детето ми и си затваря очите, или яла ли си днес, сякаш Изчезналата е до нея и може да отговори веднъж и после още веднъж.
Може би, ако почакаш в сянката на орехите босата ти майка да те вземе в прегръдките си, казва тя и се обръща – може би, ако на ъгъла на улицата до будката за вестници усетиш, че едни познати очи те търсят, ще разбереш, че съм аз, казва тя и поглежда към едната посока на пътя, после към другата.
Вижда ги – вижда, че онези, които са се спрели, за да огледат праха и петната, чантата, която тя носи плътно до тялото си, и босите крака със счупени нокти и напукани пети, не разбират на кого или на какъв език говори, а тя иска да им каже здравейте и почакайте, да обясни; жената иска да разкаже нещо за момичето с малкото думи, останали в паметта ѝ, без хората неразбиращо и стреснато да се дръпнат или обърнат, но тя вижда, че не става, че те с по-бързи крачки от преди тръгват напред по улицата до светофара и после изчезват в потока от хора от другата страна на пътя.
Какво има, ако няма нищо друго освен тук и тук, казва жената и първо слага ръката си на корема, после на челото си, влажно и топло, и продължава към тясната уличка.
Какво има, ако нещо постоянно трябва да ти бъде отнемано, казва тя и си сваля кърпата от главата, подсушава лицето и врата си, поглежда нагоре към небето, все така синьо, високо и спокойно както винаги, докато върви към децата и майка си, които чакат тя и Изчезналата да се върнат на уличката.
Петък сутрин в края на лятото в един пристанищен град, простиращ се по брега в близост до планината и към залив, който по-нататък в друга страна се извива и издълбава меко земята във формата на полумесец. Децата в малката уличка прокарват пръсти през полумесеца на картата в една от книгите, които продължават да отварят от време на време, и после го прерисуват в праха на окъпаната от слънце уличка.
Децата казват, на картата всички планини изглеждат еднакво, но аз знам, че една от тях е червена и ние живеехме край червената планина. Казват, от една дупка в средата на планината течеше мека и розова вода, а когато на следобедното слънце ритахме топка към планинските скали, водните капки полепваха по ръцете и краката ни като перли или захарен памук и ни охлаждаха, даваха ни закрила; водата ни понасяше нависоко и ни обгръщаше като мъгляв облак, скриваше ни, когато някой поглеждаше нагоре от пътя и чуваше как си играем, как спим и живеем край планината, помните ли?
Да, отвръщат децата едно на друго, и ние следвахме пътя на водата към рова и нататък между домовете и виждахме как край склона на хълма тя се събираше в блещукащо езеро от боклуци и тиня – това помним. Децата казват да, така беше, и Мина вдига поглед от нарисувания на уличката полумесец и продължава, помните ли как взехме с шепи от калта и направихме малки легълца за котенцата, за да има къде да спят, и как напълнихме леглата със суха трева и хартия от вестници, а после и с изсушени цветя, сушени палмови листа, начупени и разкъсани, така че котенцата да не се наранят от острите ръбове? Помните ли как това стана любимото място на котенцата и как почувствахме толкова силно, че сме направили нещо хубаво?
Да, отговарят Му и Перла и продължават с пръсти да чертаят по земята, сега рисуват планината и домовете, рова и подножието на хълма; децата рисуват училището край началото на склона и тентите между домовете и планината от боклуци наблизо, както и полетата със захарна тръстика под нея; рисуват крана за вода и колелото и накрая леглата за котенца като малки точки на скоро непоносимата от жега уличка.
Сутрин е и слънчевите лъчи падат върху всяко дете и всеки камък, отронил се от стената и преместен в средата на уличката, а някъде в далечината кучетата лаят в отговор на клаксоните на колите – едно излайване за всеки клаксон; сутрин е и плъховете бягат надолу по счупената канализационна тръба и после през боклуците до съседната къща, а блещукащите хлебарки изпълзяват от прахоляка и се катерят по стените и после продължават да се отдалечават възможно най-далече от тясната уличка.
Тук вече няма приятели, които да повикаш, няма и звездно небе под червения блясък на уличните лампи, няма нито хълм, нито планина, които да се издигат в прегръдка, да вземат в обятията си и да утешат децата, да ги предпазят от вятъра и дъжда или просто от колите и очите, взиращи се в мястото, където спят, ядат, разхождат се и играят на тясната уличка.
Уличката в момента е празна и децата седят на слънцето, а в далечината, там, където слънцето не достига и нещо по-тъмно и по-голямо разцъфтява, там също опряна на една стена седи бабата на децата и зорко ги следи с поглед.
Ако утре се прибере вкъщи, ще нарисувам цвете и къща, а до къщата ще нарисувам ров, а над рова мъгла, казват децата и търсят парче хартия, долетяло с вятъра в тясната уличка; ако тя иска да ѝ дам прашката си, ще ѝ я дам, ако иска да ѝ изпея песен, ще пея, макар да не знам как, казват децата и рисуват цветето, къщата и една палма с листа достатъчно големи, за да предпазят всичко от дъжда.
Сингулярност (превод Радослав Папазов, корица Капка Кънева и Здравка Будинова, 208 стр, цена 18 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия 
Срещата с Балсам Карам е на 11 декември | 17:00, Мраморно фоайе, НДК в рамките на Софийски международен литературен фестивал 2024
