Home / Рубрики / Литература / Тъмна гора | Лиу Цъсин
A+ R A-
05 Май

Тъмна гора | Лиу Цъсин

Оценете статията
(16 оценки)
   
Тъмна гора | Лиу Цъсин Тъмна гора | корица, детайл © Виктория Стайкова | фотографии в откъса © MIR

"Идвайте. Аз ще ви помогна да завладеете света ни. Цивилизацията ми е безсилна да разреши собствените си проблеми. Нуждаем се от намесата на вашата сила." – да, това гласеше съобщението до Планетата с три слънца (Трисоларис) в най-близката до Млечния път галактика, изпратено от астрофизичката и лидер на Земното трително движение Йе Уън-дзие, в първия том Трите тела от трилогията Земното минало на китайския фантаст Лиу Цъсин... И да, вторият том Тъмна гора (откъсът по-долу) ни запраща точно там, в сянката на инопланетарната Трителна флотилия и в очакване на... Залеза на Човечеството... Или пък е време за Изгрев на нова надежда със старото (но вече пенсионирано) "полицейско куче" Да Шъ, с астронома Ло Дзи, с първата общочовешка отбранителна система по пътя към Безсмъртната смърт...

 

 

ГОДИНА 3 ОТ КРИЗИСНАТА ЕПОХА РАЗСТОЯНИЕ НА ТРИТЕЛНАТА ФЛОТИЛИЯ ОТ СЛЪНЧЕВАТА СИСТЕМА: 4,21 СВЕТЛИННИ ГОДИНИ


"Колко стар изглежда!" – беше първата мисъл на У Юѐ, когато се изправи срещу огромния корпус на строящия се самолетоносач "Династия Тан". Разбира се, той знаеше, че за покритието се използва най-нова заваръчна технология със защитен газ и че тя оставя по мангановите плочи множество напълно безвредни петна. Заради тях, плюс ефекта от проблясванията на заваръчните горелки, почти готовият корпус придобиваше такъв очукан вид. У Юѐ опита да си представи колко нов и внушителен ще изглежда "Династия Тан", след като се мине със сива корабна боя. Не се получи. Тъкмо беше приключило четвъртото учение на съединението в териториални води, проведено специално заради "Династия Тан". През последните два месеца командирът У Юѐ и политическият комисар Джан Бей-хай бяха изпълнявали две много странни роли. "Династия Тан", който те трябваше да ръководят, все още стоеше недовършен в сухия док, затова отреденото му място в съединението от кораби разрушители, спомагателни кораби и подводници се заемаше от учебния кораб "Джън Хъ", а понякога просто оставаше празно. През цялото време У Юѐ най-често стоеше във флагманския кораб, отправил зареян поглед към празното място в морето, където се преплитаха дирите от другите съдове, неспокойни като самия него. "Ще се запълни ли наистина тази празнина?" – беше се питал неведнъж.

Загледан в недовършения "Династия Тан", той виждаше в него не само старост, но и древното достолепие на нещо, обрулено от времето. Самолетоносачът приличаше на изоставена крепост – лекьосаният му корпус беше като крепостна стена, а гирляндите от заваръчни искри, които валяха през плътните скелета, наподобяваха бръшлян. Сякаш работниците бяха археолози, а не строители. У Юѐ се плашеше от тези мисли, затова се обърна към Джан Бей-хай, който стоеше до него.

– Как е баща ти?

Джан Бей-хай поклати глава.

– Зле. Едва се държи.

– Вземи си отпуск.

– Взех си, когато го приеха в болницата. А при текущите обстоятелства... Ще видим по-нататък.

Двамата пак се умълчаха. Всеки техен личен разговор беше такъв. По работни въпроси общуваха повече, естествено, но пък тогава помежду им неизменно имаше преграда.

Бей-хай, в бъдеще ни чака много повече работа от преди. Щом сме заедно тук, според мен трябва да имаме добра комуникация.

– Ние си комуникираме добре. След като началството ни е сложило заедно, значи са взели предвид колко успешно се сработихме на "Чан-ан" – отвърна Джан Бей-хай усмихнат.

У Юѐ все не можеше да разбере тази негова усмивка, макар и да беше сигурен, че е искрена. А щом като дори искреността на този човек беше неразбираема, значи изобщо нямаше надежда да го разбере. Успешното сработване не означаваше успешно разбиране. Макар че Джан Бей-хай беше прям в работата си и обясняваше на командира всяка наредба в големи подробности, вътрешният му свят си оставаше безкрайна непрогледна сивота. Когато той говореше, У Юѐ винаги чуваше следното: "Направи така. Това е най-доброто или най-правилното действие. Но аз мисля другояче". Впоследствие това усещане се засили. Джан Бей-хай действително почти неизменно взимаше най-добрите и правилни решения, но У Юѐ нямаше никаква представа какво реално се върти в ума му и това не му даваше мира. Той поддържаше убеждението, че хората на двете най-тежки ръководни длъжности във военните кораби трябва взаимно да разбират начините си на мислене. Самият У Юѐ беше напълно прозрачен за Джан Бей-хай, който с лекота провиждаше в умовете на всички в кораба, от матросите до командира, а това го правеше идеален за позицията на политически комисар. Неговият собствен ум обаче оставаше затворен и в началото У Юѐ беше решил, че комисарят му няма доверие. Това го изпълваше с огорчение. "Има ли някой по-честен и по-безхитростен, достоен за такава тежка длъжност като командир на кораб? От мен ли ще се пазят?" – ядосваше се той наум. Докато бащата на Джан Бей-хай за кратко време им беше ръководител, У Юѐ му беше задал въпроса за комуникацията с политическите комисари. "Важното е да се свърши работата. За какво ти е да му разбираш мисленето? – беше отговорил адмиралът небрежно, след което беше добавил: – Всъщност даже и аз не го разбирам."

– Да го видим отблизо – предложи Джан Бей-хай, като посочи нашарения със заваръчни искри "Династия Тан".

darkforr5

В същия миг телефоните им иззвъняха. И двамата получиха съобщения да се върнат в колата. Това обичайно означаваше спешен случай, тъй като само от колата можеше да се ползва секретното комуникационно оборудване.

У Юѐ отвори вратата и вдигна слушалката.

– Командир У, спешна заповед за вас с комисар Джан: незабавно се явете в Главния щаб.

– В Главния щаб? Ами петото учение на съединението? Половината съдове вече са в открито море, а останалите трябва да се присъединят утре.

– Не знам. Заповедта е проста и кратка. Подробностите ще ви се изяснят тук. Командирът и политическият комисар на непуснатия още "Династия Тан" се спогледаха. За пръв път от толкова години и двамата знаеха какво си мисли другият: "Явно позицията в морето ще си остане празна".

 

 _ _ _

 

Форт Грийли, Аляска. Из снежното поле се размотаваха няколко елена лопатари, които изведнъж се сепнаха, когато повърхността под копитата им се затресе и бялото полукълбо пред тях се разтвори. Полукълбото си седеше там отдавна, като огромно яйце, закопано в земята, макар че лопатарите така и не го бяха възприели като неделима част от ледения свят. Разтвореното яйце блъвна малко гъст дим и пламъци, после оттам с гръм и трясък се излюпи нещо цилиндрично, което се стрелна нагоре, повлякло огнена опашка. Въздухът наоколо се сгорещи и снежинките се превърнаха в дъждовни капки. След като цилиндърът се възнесе в небето, лопатарите разбраха, че суматохата е приключила и всичко е възвърнало предишното си спокойствие. Цилиндърът чезнеше в небесата, оставяйки след себе си дълга бяла опашка, сякаш снежното поле беше кълбо бяла прежда, от което огромна невидима ръка дърпа един конец към Космоса.

– Дявол да го вземе! Още няколко секунди само и щях да потвърдя прекратяване на изстрелването! – извика наблюдателят Редер и запокити компютърната мишка. Той се намираше на хиляди километри от снежното поле, в контролния център на системата за противоракетна отбрана на Северноамериканското военновъздушно-космическо командване, на триста метра под планината Шайен до Колорадо Спрингс.

– Още като излезе системното предупреждение, познах, че не е това – каза орбиталният наблюдател Джоунс и поклати глава.

– По какво е стреляла системата тогава? – попита генерал Фицрой.

Противоракетната отбрана беше само част от новите му служебни задължения, затова още не се ориентираше добре. Втренчен в екрана, който заемаше цялата стена, генералът търсеше визуализациите, с които беше свикнал в контролния център на НАСА. Очакваше да види червена линия, която лази по картата като ленива змия. Макар че заради равнинната трансформация линията в крайна сметка се превръщаше в синусоидална вълна, неразбираема за незапознати хора, така поне човек получаваше визуално усещане за изстрелян предмет в Космоса. Тук обаче нямаше нищо такова, вместо това на екрана се преплитаха абстрактни криви и се сипеха безброй цифри, които не му говореха нищо. Тях ги разбираха само няколкото дежурни, а те не изглеждаше да го уважават много.

– Господин генерал, помните ли, когато миналата година в Международната космическа станция смениха отражателното покритие на товарния модул? Е, това беше изхвърленото покритие. Под въздействието на слънчевия вятър то постоянно се разгръща и свива.

– Това... би трябвало да го има в базата данни за целеразпознаване.

– Има го, ето – каза Редер и размърда мишката. Отвори една страница, избута настрани множество сложни текстове, данни и таблици и извади на преден план невзрачна фотография, навярно заснета със земен телескоп. На черния ѝ фон се открояваше сребристобял предмет с неправилна форма. Заради високата му отражателност по него не личаха почти никакви детайли.

– Майоре, след като го има в базата, защо не прекъснахте изстрелването?

– Базата данни принципно извършва автоматично претърсване и разпознаване на мишените. Човек не би могъл да реагира достатъчно бързо. Тази част от данните обаче все още са в стария формат и не са свързани с новия модул за разпознаване.

Тонът на Редер издаваше, че се е почувствал засегнат. "Собственоръчно върша работата на суперкомпютъра на противоракетната отбрана, само професионалист като мен би се справил толкова бързо при тези обстоятелства, а някакъв пълен лаик като тебе подлага качествата ми на съмнение."

– Господин генерал, след като отбранителната система промени посоката на прехващане към Космоса, получихме заповед за преминаване в боен режим още преди да сме приключили с пренастройването – обясни един дежурен офицер.

Фицрой не се обади. Всичкото това каканижене в контролния център го дразнеше. Застанал беше пред първата общочовешка отбранителна система, а тя по нищо не се различаваше от досегашната противоракетна система, просто посоката на прехващане беше обърната от земните континенти към Космоса.

– Според мен трябва да си направим снимка за спомен! – внезапно се въодушеви Джоунс. – Това трябва да е първата атака на човечеството срещу общия враг!

– Тук е забранено за фотоапарати – обади се Редер хладно.

– Капитане, какви ги говорите? – ядоса се Фицрой. – Това, което системата засече, изобщо не беше вражеска цел. Как ще е първа атака?!

След кратък момент на неудобно мълчание някой се обади:

– В прехващача има ядрена бойна глава.

– С мощност 1,5 мегатона. Е, и?

– Навън се стъмва. Предвид координатите на целта експлозията би трябвало да се види с невъоръжено око.

– Може да се види и на монитора.

– Навън е по-интересно! – каза Редер.

Джоунс се изправи, леко притеснен, но все пак видимо прихванал от въодушевлението на колегата си:

– Господин генерал, аз... дежурството ми свърши.

– И моето, господин генерал – добави Редер.

Всъщност това бяха просто любезности. Фицрой беше високопоставен координатор на Съвета за земна отбрана, което не му предоставяше никакви ръководни правомощия в Северноамериканското военновъздушно-космическо командване. Той размаха ръка:

– Аз не съм ви началник. Ваша воля. Само ви напомням, че по всяка вероятност ще работим заедно още дълго време.

По най-бързия начин Редер и Джоунс излязоха от контролния център и се качиха на повърхността. Минаха през противорадиационната врата с маса няколко десетки тона и се добраха до върха на планината Шайен. Макар че привечерното небе беше ясно, така и не видяха проблясъка от експлозията в Космоса.

darkforr

– Би трябвало да е ей там – посочи Джоунс.

– Може да сме се объркали – отвърна Редер със саркастична усмивка на лицето, без да погледне нагоре. – Да не би наистина да вярват, че тя пак ще се разгърне?

– Малко вероятно е – отговори Джоунс. – Те имат интелект. Няма да ни дадат втори шанс.

– Сега, като насочихме противоракетната система нагоре, да не би на Земята вече да няма от какво да се отбраняваме? Дори терористичните държави внезапно да се кротнат, нали я има Земната трителна организация? Явно Фицрой и цялата шайка военни от Съвета за земна отбрана искат възможно най-скоро да постигнат някакви резултати. Сега ще могат да съобщят, че първата част от строежа на земната отбранителна система е завършена, въпреки че по хардуера не е работено нищо. Единствената цел на системата е да предотврати разгръщането на софоните в близка орбита около Земята, а за това се иска даже по-елементарна технология от тази за прехващане на нашите собствени ракети, понеже мишената, ако все пак се появи, би заемала огромна площ... Капитане, повиках те горе, за да обсъдим случилото се преди малко. Защо се държиш като невеж хлапак? Каква ти първа атака, снимка за спомен и не знам си какво? Така ядосваш генерала, не разбираш ли? Не виждаш ли, че той е тесногръд човек?

– Ама... това не е ли комплимент за него?

– Той е един от военните, които най ги бива да правят театър за пред външни хора. Представяш ли си на пресконференцията да каже, че системата е допуснала грешка? Всички ще твърдят, че се е провела успешна маневра. Ще видиш, сто процента така ще направят. Редер седна на земята, подпря ръце зад себе си и отправи жадуващ поглед към изгрелите звезди.

Джоунс, ами ако тя наистина се разгърне повторно и ни предостави шанс да я унищожим, колко хубаво би било!

– И какво от това? Нали към Слънчевата система се стичат още и още? Кой знае колко са в момента... Ама ти защо все ги наричаш "тя", а не "той" или "те"?

Лицето на Редер, все така надигнато към небето, придоби замечтан вид.

– Вчера в центъра дойде един китайски офицер, който ми каза, че на техния език името ѝ било като на японка.

 

 

 

cover-tamnagoraТъмна гора (превод Стефан Русинов, корица Виктория Стайкова, 656 стр, цена 30 лева) е в книжарниците

MIR

Автор: MIR

Напишете коментар

онлайн