"Всъщност трябва само да се промени начинът ни на мислене и всички ще можем да оживеем" – тези думи на стеногледеца Ло Дзи на финала на втората част Тъмна гора от трилогията Земното минало на китайския фантаст Лиу Цъсин осигуриха лъч Надежда за това, че Залезът на Човечеството все още е далече, въпреки че Цъсин поставя концептуално финала и на двата тома Трите тела и Тъмна гора със залез... Сега, обаче, е време за епичния финал/залез на Земното минало – романът Безсмъртната смърт отправя поглед към няколко различни варианта на човешкото Бъдеще (преминавайки през куп епохи и кризи), към няколко различни варианта на човешкото Мислене (дори изпраща човешки мозък на среща с Трителяните в Космоса) само и само за да стане ясно (като в откъса по-долу), че: "В достатъчно дълъг времеви отрязък животът е много по-силен от скалите и метала, много по-мощен от ураганите и вулканите"...
ГОДИНА 1 ОТ КРИЗАТА
Из ОПЦИЯТА ЖИВОТ
Ян Дун искаше да се спаси, макар и да знаеше, че надежда почти няма.
Стоеше на терасата на последния етаж на контролния център, откъдето спреният ускорител с обиколка двайсет километра се виждаше в пълен размер. Противно на обичайната практика, той не беше построен под земята, а в бетонна шахта на повърхността. На залезната светлина изглеждаше като огромна точка.
Точка на какво? Дано да е само на физиката.
Навремето Ян Дун беше вярвала, че колкото и грозни да са животът и светът, някъде на границите с микро- и макроравнището те са съвършени, а видимият свят е просто мехурче, носещо се по прекрасния океан. Сега обаче излизаше, че видимият свят е красивата повърхност, докато обвитият в него микросвят и обвиващият го макросвят са много по-хаотични и грозни от него.
Колко страшно беше това!
Всъщност тя просто трябваше да спре да мисли за тези неща. Можеше да продължи да живее и без физика, да се преориентира към някоя професия без връзка с досегашните ѝ занимания, да се омъжи, да създаде семейство и да прекара спокойно живота си като всяка друга жена. Разбира се, за нея това щеше да е само половин живот. Оставаше и проблемът с майка ѝ. По една случайност Ян Дун беше открила в компютъра на Йе Уън-дзиѐ криптирани файлове с необичайно висока степен на защита. Любопитна, тя веднага забеляза, че разкриптираните документи са само изтрити, без да са унищожени със софтуер за заличаване на файлове. Като повечето възрастни хора майка ѝ не разбираше много от компютри и интернет, затова не знаеше, че данните от твърдия диск лесно могат да бъдат възстановени дори след пълно форматиране. Тогава Ян Дун за пръв път в живота си направи нещо скришом от майка си – възстанови част от изтритите данни. Излезе огромно количество информация, което тя чете цели няколко дни и така узна тайната на Йе Уън-дзие и Трителия.
Това едва не я срази. Майка ѝ се оказваше съвсем друг човек, при това такъв, какъвто Ян Дун дори не беше вярвала, че е възможно да съществува. Не смееше да повдигне въпроса пред нея и никога нямаше да посмее, защото по този начин майка ѝ щеше да се преобрази завинаги. Ако оставеше тайната ѝ на мира и просто се преструваше, че тя си е все същият човек, животът можеше да продължи. Разбира се, за Ян Дун това също щеше да е само половин живот.
Да живееш само наполовина, всъщност не е кой знае колко лошо. По нейни наблюдения значителна част от хората в нейното обкръжение водеха тъкмо такъв живот. Стига само да умееш да забравяш и да се приспособяваш, можеш да живееш спокойно, дори щастливо и само с половин живот.
Двете неща заедно обаче правеха един цял живот.
Опряна на парапета, Ян Дун се взираше в бездната под себе си със смесица от страх и омая. В този момент усети как перилата под ръцете ѝ се разклатиха и мигом се отдръпна като ударена от ток. Не смееше да остане повече, затова се обърна и влезе в контролния център.
Вътре се намираха терминалите на суперкомпютъра. Допреди няколко дни те бяха напълно изключени, но в момента някои от тях отново светеха, което донесе известна утеха на Ян Дун, макар да знаеше, че центърът вече обслужва друг проект. Суперкомпютърът не беше директно свързан с ускорителя на частици, с него само се анализираха резултатите от опитите.
Единственият човек в залата беше младеж с широки яркозелени очила, които му придаваха доста особен вид. Той се изправи веднага щом видя Ян Дун. Наложи се тя да му обясни, че е дошла само да си прибере някои неща. Щом разбра коя е, Зелените очила настоя да ѝ разкаже за настоящия проект на суперкомпютъра.
Изготвяше се математически модел на промените на Земята чрез симулация на миналите и бъдещите изменения в състоянието на планетната повърхност. За разлика от предишни подобни проекти, този съчетаваше биологични, геологични, атмосферни, океаноложки, астрономични и още много други въздействащи фактори. Зелените очила включи няколко големи екрана. Вместо познатите математически таблици и криви върху тях изскочиха цветни изображения с вид на континенти и океани, гледани отвисоко. Той размърда вещо мишката и увеличи няколко участъка, на които имаше гори или реки. Усещането, че природата е проникнала там, където доскоро са властвали само абстрактни данни и теории, беше неочаквано освобождаващо за Ян Дун.
След като изслуша презентацията на Зелените очила, тя събра нещата си и любезно се сбогува. Когато се обърна към вратата, усети, че той продължава да се взира в нея. Ян Дун беше свикнала с тези погледи, те не я отвращаваха, напротив, приятни ѝ бяха, действаха ѝ като слънчеви лъчи през зимата. Внезапен порив за общуване я накара да се обърне пак към него.
– Вярваш ли, че има Бог?
Ян Дун сама се изненада от думите си, но се успокои, като се замисли, че въпросът ѝ все пак не е твърде неочакван предвид провежданата на това място симулация. Зелените очила обаче зяпна объркан и остана така дълго време, преди да отговори предпазливо:
– Бог в какъв смисъл?
– Ами Бог – отсече Ян Дун просто, завладяна за пореден път от усещането за умора, което потискаше всичко останало. Нямаше сили да обяснява.
– Не.
– Само че – отвърна тя, като посочи континентите и океаните на екрана – физичните параметри на необходимите условия за живот са прекалено конкретни. Например водата се намира в течно състояние само в много тесен температурен диапазон. Това е още по-видимо от космологична гледна точка. Ако при Големия взрив се беше получило разминаване на параметрите само с една квадримилионна, нямаше да съществуват тежките елементи, следователно нямаше да има живот. Това не е ли явен белег за наличието на интелигентен дизайн?
Зелените очила поклати глава.
– За Големия взрив не знам, но условията за живот изобщо не са каквито казвате. Планетата е родила живота, след това животът е променял планетата. Настоящата околна среда е резултат от взаимодействието между двете.
Той се замисли за малко, после хвана мишката и каза:
– Да направим симулация.
На единия екран се появи страница за настройки, препълнена с какви ли не прозорци, но когато Зелените очила махна отметката от най-горното квадратче, всички те избледняха.
– Махнахме опцията живот. Да видим сега как би изглеждала Земята в настоящия момент, ако животът не се беше зародил. Това ще е само приблизителна картина, иначе би отнело твърде много време.
На един от терминалите Ян Дун видя, че суперкомпютърът заработи с пълна мощност. Тези гиганти изразходваха енергия колкото малък град, но въпреки това тя не възрази срещу демонстрацията на Зелените очила. На екрана се появи новообразувала се планета с все още нажежена до червено повърхност като току-що изваден от пещ въглен. Времето се отмерваше на епохи от геохронологичната скала. Планетата постепенно се охлаждаше, цветовете и линиите по повърхността ѝ се променяха. Всичко това имаше хипнотизиращ ефект. След няколко минути тя стана оранжева и на екрана изникна надпис, че симулацията е приключила.
– Това са възможно най-груби изчисления, прецизната симулация би отнела цял месец – отбеляза Зелените очила и размърда мишката.
Гледната точка се спусна от Космоса към планетната повърхност, прекоси широка пустиня, прелетя над чудати стълбовидни масиви, после премина над обширна долина без видимо дъно и над кръгла депресия като метеоритен кратер.
– Къде е това? – попита Ян Дун объркана.
– Ами на Земята. Без живот повърхността ѝ в момента би изглеждала по този начин.
– Ама... къде са океаните?
– Няма океани, няма реки, всичко е сухо.
– Искаш да кажеш, че без живот на Земята нямаше да има дори течна вода?
– Действителната ситуация навярно би била още по-стъписваща, това тук е само груба симулация, но тя дава добра представа за въздействието на живота върху състоянието на планетата.
– Ама...
– Сигурно смятахте, че животът е просто един тънък, мек и рехав слой върху земната повърхност?
– А не е ли?
– Пропускате силата на времето. Ако множество мравки пренасят неспирно камъчета с големината на оризови зрънца, за един милиард години могат да изравнят планината Тайшан. В достатъчно дълъг времеви отрязък животът е много по-силен от скалите и метала, много по-мощен от ураганите и вулканите...
Безсмъртната смърт (превод Стефан Русинов, корица Виктория Стайкова, 792 стр, цена 34 лева) е в книжарниците
