Ако понякога се чудите, също като португалския писател Фредерико Педрейра, как работи паметта, то нейните ритуали доста напомнят жанра автофикция в романа Урокът на лунатика, с който Педрейра стана лауреат на Наградата за литература на Европейския съюз през 2021 година – от една страна са пъзел парчетата Живот, подредени на лавиците на реалността като книги в библиотека, "изчаквайки само и единствено момента на просветлението на моя дух" (както споделя Педрейра в откъса от романа по-долу), от другата страна е художествено украсената, сънуваната наяве, лунатична реалност, в която (за Фредерико) се преплитат образите на "зелената къща" на неговите баба и дядо, любимия футбол, плажовете на летните ваканции, презокеанските пътешествия с майка-стюардеса, университетските коридори на Роял Холоуей в Лондон и... приятелството на прадядо му с прочутия португалски писател Фернанду Песоа... Повече за лабиринтите на Паметта и Урокът на лунатика ще разкаже лично Педрейра на 16 юни, а сега се запознайте със "зеленото" лято на малкия Фредерико...
Г-Н ПЕСОА
Дълги бяха вечерите, които прекарвахме пред телевизора след вечеря, поглъщайки бавно сънотворната смесица от разкош и предсмъртен хлип, която бразилските сериали излъчваха с несравнима щедрост в средностатистическия португалски дом под безразличното, обсипано със звезди лятно небе, пулсиращо все още от горещина. Отдавах се на това занимание не точно по собствен избор, а защото не можех да измисля по-добър начин да се възползвам от заслужената почивка след цял един следобед, прекаран в ритане на гумена топка в зида, покрит с бръшлян и сухи листа на двора, където си представях, че виждам лунатичен вратар, който ме предизвикваше с хладни заповеднически думи; след това неизменно идваше ред на душа във ваната, където лежеше някакъв леген със съмнително предназначение под почернелия от влага купол, какъвто представляваше напръсканият като с черни мушици таван на банята, и на грубото докосване на пижамата до изгорялата от слънцето ми кожа, което ме караше да се отпусна в люлеещия се стол във всекидневната като някой Дикенсов сирак, комуто са дали подслон и сложили пълна купа в изпълнените му с благодарност ръце. Телевизията, която аз избирах, винаги беше друга и не можеше да мине без видеозаписващото устройство, с което си служех, за да гледам безброй много пъти мача от финала на купата на шампионите на Европа от 1990 г., която си оспорваха "Милан" и "Бенфика".

Дори не съм си представял, че някога мога да се върна в същата тази всекидневна на моите баба и дядо, обект на толкова любезни посещения, за да наобикалям многобройните етажерки (в гостната и в коридора на първия етаж, пазен от светицата, която баба ми и съседките си разменяха от ръка на ръка, взета назаем от енорийската църква), които през годините започнаха да ме изненадват с толкова много разкрития. Ако в определен период от своя живот съм прокарвал поглед по тези етажерки, без едно или друго странично гръбче да е събуждало у мен интерес, години по-късно същите тези пренебрегнати гръбчета щяха да ме накарат да задържа стъпките си в миг на почуда и на безмерно преклонение, да започна да оставям на заден план някогашните реликви и да разглеждам с пръст, залепен за брадичката, и бдителност, на която сбърченото ми чело придаваше доста театрален вид, старите, но за мен непознати томове, които ми се струваше, че са били там през цялото време, изчаквайки само и единствено момента на просветлението на моя дух. Не можех и да подозирам, че в стаята на леля ми Луиза, сред многобройните томове с крещящи корици на пренебрегвани автори както в миналото, така и сега, мога да попадна на книга от Жоао Мигел Фернандеш Жорже или на литературна класика от издателство "Улисея" като "Дневникът на един гений" от Салвадор Дали; щях да попадна на тях, но не от неподправено любопитство, а с натежало съзнание, изпълнено с багаж от думи, който вече ме караше да се прозявам повече от благоприличното, докато разговарях с хора от плът и кръв.
Ала насладата, която изпитах по-късно от тези и много други книги, така и не се съизмери с усещането за лекота, изпитано, когато сядах във всекидневната следобед, след четири часа игра на футбол на двора, посрещнат от умиротворяващата усмивка на леля ми Мария, която отмяташе нагоре бретона ми с върха на пръстите си, освобождавайки го от петното пот, което отблъскващо покриваше челото ми, нежни и внимателни пръсти, посочващи ми след това телевизора, този непроницаем елемент, който рядко достигаше до ушите ни в дома на баба ми и дядо ми и около който се водеха толкова много разговори, особено в празнични дни, когато по-младите и по-старите (малките, проглушаващи ушите на дядо ми, изпуснал дистанционното на мокета, а също и леля Кандида и прадядо Алберто, докато все още беше жив), на които всякакви тържествени привички им бяха естествено чужди, се опитваха да пуснат звука на устройството възможно най-силно, за да могат да продължат с всекидневните практики в живота си, за които излъчването на някои предавания имаше смисъла на емоционален барометър.

Рождените дни се разтягаха във все по-сложни обреди с разрастването на семейството и когато идваше ред на моя, винаги чичо Енрике със своя пищен мустак и своя леко сладникав парфюм ме вземаше в скута си; а дойдеше ли моментът да духаме свещичките, аз, все още детенце, потапях върха на носа си в бялата боядисваща пяна на тортата за радост на присъстващите, която не можеше да се мери с ръкоплясканията и подсвиркването на баща ми, а той се смееше с простичък и лек смях, сантиментален ориентир за голямата любов, която изпитваше към нас, към мен и към брат ми, и като виждаше семейството толкова сплотено, както винаги беше предвиждала в пророческото си старание баба ми, не можеше да стори друго, освен все така да се смее и да разменя разпалени прегръдки с останалите си братя, поздравявайки специално чичо Енрике, задето му беше хрумнала блестящата мисъл да увековечи по все същия начин (винаги неочакван, защото беше извънредно непринуден) кисело-сладникавото тържество за моя рожден ден.
Единствено леля Витория не можеше да ни почете с присъствието си; спомням си за тази сестра на моята баба все по един и същи начин: безформена старица на легло, неспособна да произнесе нито дума, лежаща и смучеща през сламка малкото количество течна храна, приготвяно за нея от леля Кандида с отдаденост, която сръчността в жестовете ù на възрастна жена караше да изглежда като граничеща с божественото. За мен, и съжалявам, че го казвам, беше наказание ходенето до дома в Оейраш, където леля Витория живееше в леглото си, защото знаех, че съгласно добродушните нареждания на баща ни както аз, така и брат ми нямахме друг изход, освен да се превием пред проснатата посред гостната госпожа и да целунем бледите страни на лицето ù, с плътността на чуплива безцветна хартия, с пълно отсъствие на живот, толкова действителна и присъстваща в безсрамието на своята отблъскваща миризма на смърт с бавното изгасване на едно заличено тяло, което аз така и не свикнах да възприемам дори в параклисите на църквите в дните на бдения.
Урокът на лунатика (превод Илияна Чалъкова, корица Капка Кънева и Ванеса Александрова, 256 стр, цена 20 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия![]()
Срещата с Фредерико Педрейра е на 16 юни | 18:30, Casa Libri
