В 
джубокса ни есента дойде със:..
St Germain – St Germain
Кой? – Людовик Навар, култов French Touch агент, който построи House Of Blues, в която живеят вечни класики като Rose Rouge, Sure Thing, So Flute, Deep In It, Alabama Blues...
Какво? – да си Tourist в Мали – да, 20 години след дебютния Boulevard и 15 години след култовия Tourist, Людовик Навар се завърна от "ваканция" в... Африка, и по-специално Мали. Нещо, което не би било изненада, ако сте запознати с продуцирания от него проект Soel – още там Людовик се заигра с любовта си към африканската музика, но тук афро страстта вече блика в пълно великолепие с помощта на автентични инструменти (балафон, кора...) и музиканти от Мали (китаристът Гимба Куяте и прекрасни вокалисти) в чуден синхрон със семплите и композирането ала запазената St Germain марка – Real Blues, Sittin' Here, Hanky-Panky, Voilà, Mary L и Forget Me Not са като емоционални капсули на времето, които връщат към един позабравен блус хаус кеф, точно какъвто се разливаше по Tourist тялото преди 15 години.
Кога? – когато лятото срещне есента, а слънцето – дъжда – идеално време за малко Real Blues.
Защо? – защото St Germain е емоционална марка за цял живот, която не се влияе от години, трендове и стилове.
Rival Consoles – Howl
Кой? – Райън Лий Уест, британски брат по орбита и звук на Джон Хопкинс.
Какво? – техносоул трип в нощта – подобно на работата на Олафур Арналдс в комбо проекта Kiasmos, Райън Лий тръгва от акустичните инструменти, за да стигне до емоционално броукън техно, движещо се по спиралата на денс удоволствието – Howl, Ghosting, Afterglow, Walls, Low, Morning Vox и Looming не само са идеални наследници на брилянтните Odyssey EP и Sonne EP, но и описват без думи всички синт състояния на душата.
Кога? – от здрач до зори, когато призраците на деня се губят в черните дупки на нощта.
Защо? – понякога инструменталната музика описва по-добре от думите човешките емоции.
King Midas Sound / Fennesz – Edition 1
Кой? – Кевин The Bug Мартин, Роджър Робинсън, Кики Хитоми и Кристиан Фенеш или дрийм тийм квартет с мисия за екзистенц терапия на душата.
Какво? – дъб приказки за лека нощ – случайно или не, през тази година, Кевин Мартин и Роджър Робинсън станаха бащи за първи път и (може би) неслучайно замениха здрачния бас живот с ембиънт приказки (за приспиване на децата) в компанията на австрийския класик Кристиан Фенеш и вярната им KMS дружка Кики Хитоми – Mysteries, On My Mind, Lighthouse и особено Loving Or Leaving и We Walk Together наистина разказват съновидения по ръба на нощта, но не за деца, а за зрели хора, които да лекуват рани и грешки от миналото до достигане на катарзис... и до още три KMS концептуални албума, всеки с различен колаборатор и цвят.
Кога? – в мъглив есенен следобед и след залез слънце, когато сенките на нощта разказват приказки за душата и скриват раните от деня.
Защо? – няма по-добра екзистенц терапия от музиката и King Midas Sound и Fennesz го доказват брилянтно.
Darkstar – Foam Island
Кой? – Ейдън Уали и Джеймс Йънг, британски фючър соул агенти с уклон към счупения бийт и счупените социални взаимоотношения.
Какво? – ърбан бийтдневник на битието – и първите два Darkstar албума North и News From Nowhere носеха референции към живота в северна Англия (където са израснали Ейдън и Джеймс), но в актуалния Foam Island картинката вече е най-пълнокръвна и почти документална (с включване на архивни записи и интервюта с хора от региона на Хъдърсфийлд) – така парчета като Stoke The Fire, Pin Secure и Through The Motions се превръщат в истински саундтрак на битието, допълнени от документалните интерлюдии Javan's Call, A Different Kind Of Struggle, Cuts и Basic Things.
А с помощта на Джейми Уун (в Inherent In The Fibre) и завета на екс-Darkstar вокалиста Джеймс Батъри за това как се постига емоционална драма в поп музиката, гласът на Ейдън в хармония с броукън соул бийт превръщат Foam Island, Go Natural и Days Burn Blue в епични оди на декаденса – и социален, и политически.
Кога? – когато искаш да чуеш непосилната лекота на пяната на дните.
Защо? – много важно е да не забравяш, откъде си тръгнал, както и да помниш, че музиката не е само забава, а може да бъде и силно социално послание.
Dâm-Funk – Invite The Light
Кой? – Деймън Ридик, посланик на обединените D-Funk щати по света и у нас.
Какво? – G-точката на фънка – Dâm-Funk я е открил отдавна, още като студиен музикант в златната G-Funk ера на Уест Коуст хип-хопа – намира се в златното сечение между P-фънка на Джордж Клинтън, G-фънка на Уест Коуст рапърите и синтезаторния соул – точно в зоната на удоволствие на парчета като We Continue, I'm Just Tryna' Survive (In The Big City) с Q-Tip, Surveillance Escape, Floating On Air, The Hunt & Murder Of Lucifer, O.B.E., Virtuous Progression и емблематичното Just Ease Your Mind From All Negativity, където Snoop Dogg връща жеста от общия им албум 7 Days of Funk.
Каква е разликата от дебютния Toeachizown, ли – ами, Деймън е овладял пеенето (почти) толкова добре, колкото синтезаторите, а това е гаранция за D-Funk шоу във висока резолюция.
Кога? – когато слънцето залязва на Sunset булевард в Ел Ей или когато D-Funk кадилака паркира в София.
Защо? – I Suggest We Find a Way to Break All Negativity – Dâm-Funk изпява възможно най-добрия отговор на въпроса #Защо.
Visionist – Safe
Кой? – Луис Карнъл, бас революционер от южен Лондон, пренаредил кодовете на грайм музиката.
Какво? – grime-ex-machina – Луис Карнъл никога не е играл на сигурно и силната серия ЕР-та, предшестващи дебютния му албум са неоспоримо доказателство – запазената му марка от манипулиране на вокали до превръщането им в призрачно ехо от човешки емоции, легнали върху студената, метална операционна бас маса превръщат парчета като Vffected, Safe, Let Me In, 1 Guarda, Sin-cere и Sleep Luxury в събудено от криогенен сън грайм тяло с ново ДНК и нов живот като във филм на Arca.
Кога? – в бездната на съня, когато се питаш: "аз ли съм или не съм, кой съм, къде съм и какво от това"...
Защо? – винаги е хубаво да има някой, който не следва познати, сигурни пътеки...
LV – Ancient Mechanisms
Кой? – Саймън Уилямс и Уил Хоръкс, мултижанрово UK bass дуо, този път в компанията на арменския пианист Тигран Хамасян.
Какво? – есенна соната за бас и пиано – да, LV концепцията е ясна, семпла и въздействаща – всеки нов албум да поема в различна посока, в зависимост от натурата на гост-артиста, с когото е записан. След ърбан поезията на Джошуа Идехън (в Routes и миналогодишния Islands), сега характерно начупения LV бас ритъм се слива органично с пиано импресиите на Тигран Хамасян до достигане на едно хем познато, хем коренно различно усещане – от Carillon и Ruiselede (записано в Музея на пианата в едноименния белгийски град), през сглобените като грууви аналогово-дигитални пъзели Dansaetstraat, Transition, Hammers And Roses, Dar Souiri и Jump And Reаch до ембиънт поемите Infinite Spring и Yarimo (в които Хамасян, освен с клавиши, се включва и с глас), всичко тук преоткрива древните механизми, с които звукът въздейства на душата.
Кога? – в дъждовен есенен следобед, когато капките и клавишите барабанят еднакво силно по дъното на душата.
Защо? – кой не обича пиано и бас в очаквано добра комбинация?!
The Third Man – Monochrome Fantasies – Chapter I
Кой? – Иван Шопов, Антон и Иван Литовченко или дъб задругата за вътрешен мир на Balkansky, Mloski и Litheo.
Какво? – дъб сън в есенна нощ – макар, че общият проект на Иван Шопов с братята Литовченко излезе в края на лятото, ако си пуснете монохромните им фантазии, докато наблюдавате как навън пристъпва есента, не след дълго ще забележите, че листата (и капките дъжд) падат в абсолютен синхрон с леещите се дъб и ембиънт бийтове в парчета като Floating, Monochrome Vision, Burn, Shipwrecked, Run и Way Out.
Да, фантазиите им може да напомнят лиричните ембиънт отклонения на Phaeleh или Changes албума на Synkro, например, но тук става дума за вътрешния мир на трети човек, на The Third Man и ние вече очакваме Chapter II от него.
Кога? – когато денят целува нощта в здрача на мига преди залез/изгрев, когато е нито светло, нито тъмно или точно времето за монохромни фантазии.
Защо? – българските електронни албуми са толкова чести явления, колкото слънчевите и лунните затъмнения, а когато са продуцирани с такава прецизност, хармония и бийт чистота просто не са за изпускане.
Nils Frahm – Late Night Tales + Collaborative Works 
Кой? – Нилс Фрам, немски пианист-космолог, открил под клавишите на куп модифицираните си инструменти нови планети и галактики + неговият исландски брат по орбита, душа и звук Олафур Арналдс.
Какво? – нощни приказки от другата страна на Луната – за пръв път си позволяваме да разглеждаме две различни компилации от един артист под общ знаменател и то не защото Нилс Фрам е толкова продуктивен и креативен през последната година, че не можем да му насмогнем, не и защото перфектния му Late Night Tales микс се слива органично с общите му упражнения по стил с Олафур Арналдс в Collaborative Works, от 2011 до лятото на тази година.
Правим го, защото комбинацията от двете брилянтно (и без излишни думи) описва всички състояние и емоции, през които човек преминава на негов концерт – някъде там, където Майлс Дейвис, Джон Кейдж, Нина Симон, Джордж Отри, Boards of Canada, Baka Forest People, Rhythm & Sound и Колин Стетсън живеят заедно на една планета и слушат Trance Frendz (а.к.а Ólafur Arnalds и Nils Frahm) с техните парчета Four, Wide Open, М, А2 и Life Story/ Love And Glory.
Кога? – от зори до здрач и от здрач до зори, докато неусетно се сменят сезоните изпод клавишите на живота.
Защо? – защото пиано вселената е толкова необятна, примамлива и мечтана, колкото един астротрип до Марс и обратно.
Gwilym Gold – A Paradise
Кой? – Гилъм Голд, британски глас и пианист, играещ важна роля в студийни бенд колаборации, но вече и със соло звезда в алеята на поп славата.
Какво? – пиано мантра терапия – дебютният албум на Гилъм носи следи от всички артисти, с които някога е записвал – от дългогодишния му продуцент Lexxx (работил по синт композиции на Darkstar и Wild Beasts, и по новия албум на Джейми Уун) до свежи колаборации с Hyetal (адреналиновото Triumph) и Bullion (хипнотичното I Know, I Know), за да се превърнат парчета като Greener World, Breathless и Flex в калейдоскоп поп компилация, в която вътрешният мир носи личен рай в ада на земята.
Кога? – когато денят се сгушва в леглото на нощта, за да се събуди свеж на сутринта.
Защо? – ако пътят към Ада е постлан с добри намерения, то пътят към Рая е павиран с екипна работа.
Blue Daisy – Darker Than Blue
Кой? – Квес Дарко, задгробният глас на британския трип-хоп.
Какво? – притча за тъмната страна на живота – още в дебютния си албум Sunday Gift, Квес се заигра със смъртта, страховете човешки и мрачните демони, обитаващи най-здрачните кътчета на душата, но сега картинката е още по-контрастна и по-Darker Than Blue Daisy – парчета като Gravediggers, Alone, My Heart, Daydreaming и You & Me бродят по ръба на бездната от светлина и мрак в живота, а участията на Дарко в албуми на Snow Ghosts и Tricky се вият като призрачно ехо в Darker Than Blue, Six Days и We're All Gonna Die.
Кога? – в мрака на нощта, когато зората изглежда по-Darker Than Blue.
Защо? – бездната на живота наистина е необятна като черна дупка, но Дарко знае изхода от нея.
Aïsha Devi – Of Matter And Spirit
Кой? – Аиша Деви или позната преди като Kate Wax, здрачната лейди на техно експеримента.
Какво? – техноар мантра за душата в материалния ни свят – ако има нещо, което най-добре да описва музиката на Аиша Деви, то това е името на собствения ѝ лейбъл Danse Noire, но дори то не може и бегло да обхване калейдоскопичната ѝ амалгама от контрастни звуци и влияния.
Затова пък парчетата от дебютния ѝ албум звучат досущ като екзотичния ѝ швейцарско-непалски произход – Mazdâ, Initiation To An Illusion, Numen J, Aurat (Tool), 1%, Anatomy Of Light и O.M.A съчетават абсурдно техноар бийт с вокали ала непалски мантри, така че душата (и тялото) да стигнат до пълен катарзис или... пълно изтощение.
Кога? – в здрача на вечната борба за надмощие между духа и материята.
Защо? – ако Initiation To An Illusion ти звучи като ноар римейк на Мистерията на българските гласове, то значи духът и бийт материята на Аиша Деви ще ти легнат на сърцето.
