"Вълните, както собственото ти дишане, са винаги с теб." – да, в дебютния роман Географските ширини на копнежа на индийската писателка Шубанги Суаруп хората са в неразривна връзка с Природата. Връзка, която прилича на дишането – вдишваш и срещаш съпрузи, изучаващи и говорещи с дърветата, издишваш и получаваш геолог, работещ на ледник, за да предотврати бъдещи войни; вдишваш чудовище, което търси човешка компания и издишваш костенурка, която се превръща в лодка, а после в жена; вдишваш духът на един изпарил се океан и издишваш духовете на всичко живо и неживо на планетата... Да, в литературното "дишане" на Шубанги Суаруп свръхестествените фантазии, магията на сюрреализма и стилизираните "ненаучни истини" живеят до последен дъх – откъсът по-долу е достатъчно красноречив...
НЕУМОРНИЯТ ШУМ НА ВОДАТА е мълчанието на тропическия остров. Вълните, както собственото ти дишане, са винаги с теб. Вече две седмици пукотевицата и тътенът на облаците заглушават грохота им. Дъждовете барабанят по покрива, буксуват в улуците и се плискат по земята. Кипят, плющят, звънтят и се леят. Повтарят: "Слънцето е мъртво".
В звуците е заложено мълчанието на природните стихии. Спокойствието на мъглата и безмълвието на леда.
Новобрачните Гириджа Прасад и Чанда Деви са се примирили със съдбата си – двама непознати в една спалня, подгизнала от страст и залята от зараждащи се мечти. А в последно време Гириджа Прасад необуздано мечтае. Понеже дъждовете водят до фантазии – което е ненаучна истина.
Една нощ пороят внезапно спира и това го събужда. Ушите му са привикнали към тропическата какофония, както съпругата привиква към хъркащия си партньор. Събуждайки се от еротичен сън, той се чуди какво се е случило. Излязъл ли е някой от стаята?
Поглежда надолу от широкото си легло за двама към постелята на пода, където Чанда Деви спи, обърната към отворения прозорец вместо към него. Налят от възбуда, той съзерцава извивките на силуета ѝ в тъмното. Когато двамата се обвързваха за няколко живота, обикаляйки заедно седем пъти около свещения огън по време на сватбената церемония, тя вървеше след него смирено, твърдо убедена, че съдбата ги е събрала в ново въплъщение. Само че в това въплъщение той трябваше отново да намери място в сърцето ѝ. "Дотогава – съобщи му тя още първата нощ – ще си постилам на пода."
Тя е напълно будна, разстроена е от обвинителните вопли, долитащи от отвъдното. Появил се е духът на коза. Този дух е преминал през безбройни царства, за да се озове заблуден върху техния покрив. И сега е слязъл, потропвайки с неспокойните си копита, за да застане под отворения прозорец, изпълвайки стаята и нейната съвест с вина.
– Чуваш ли? – пита тя. Усеща погледа му по гърба си.
– Какво да чувам?
– Козата, която блее отвън.
Отчаяната му ерекция се изгубва. Сега вниманието му се насочва към Чанда Деви и към казаното от нея.
– В къщата ни не броди никаква коза! – отвръща ѝ той с раздразнение.
Тя се надига и сяда. Блеенето се засилва сякаш за да я накара да предаде на мечтателния си съпруг посланието: "Ти отне живота ми, но не можеш да отнемеш отвъдния ми живот, грешнико месояден!".
– Точно под прозореца е – казва му.
– Страхуваш ли се от нея?
– Не.
– Заплашва ли те с нещо?
– Не.
– Тогава сигурно може да опиташ да не ѝ обръщаш внимание и отново да заспиш.
Мислеше да ѝ каже "трябва" вместо "може", но няма смелост да бъде строг. Забелязал е, че жена му не реагира добре нито на увещания, нито на принуда. Всъщност не реагира добре на повечето неща. Ако не беше така привлекателна, той просто щеше да не ѝ обърне внимание и отново да заспи.
– Как можеш да спиш? – пита го тя. – Та ти насече невинното създание, смля месото му, изпържи го с лук и чесън и после го изяде. И остави измъчената му душа да витае из къщата ни!
Ако душите на всички различни животни, които бе изконсумирал, започнеха да го спохождат, домът му щеше да се превърне в нещо смесено между зоологическа градина и обор и нямаше да има място да помръдне, камо ли да спи. Но благодушният Гириджа Прасад не може да ѝ каже това. След два месеца семеен живот той се е примирил с плодовитото въображение на жена си – умишлен акт на надежда, приписващ поведението ѝ именно на нейното въображение, а не на някаква душевна болест. В името на неродените им деца и на десетилетията години, които ще трябва да преживеят заедно, той обявява:
– Ако това ще ти помогне да спиш, ще спра да ям месо.
Така, за голямо учудване на жена си и на самия себе си, месоядният Гириджа Прасад става вегетарианец. За да спечели няколко часа почивка, той се сбогува завинаги с бърканите яйца, с агнешкото бирияни и с бифтеците.
Още с първия светлик на зората тя става от леглото. Влиза в кухнята, за да приготви специална закуска. В движенията ѝ има нов живот, в мълчанието ѝ се таи усмивка. Сега, когато с касапницата е приключено, е време за вдигане на бялото знаме под формата на алу парата. Два часа по-късно тя му сервира картофените палачинки и го пита:
– Как са?
Колкото и да се бори със себе си, Гириджа Прасад се чувства объркан и то все по неудобни причини. Слънцето най-после е изгряло. Жена му, която за първи път му приготвя закуска, е дръзнала да сложи салфетка на скута му, докосвайки го мимоходом по рамото и разливайки топлия си дъх по кожата му. Той жадува за утешението на мазнината, примесена с месо, но не го намира в чинията си.
– Как са? – пита го тя отново.
– Кои? – пита той объркано.
– Паратите.
– Прекрасни са.
Тя се усмихва и му налива втора чаша чай.
Чанда Деви – ясновидката. Тя съчувства на призраците и цени лаконичната компания на дърветата. Усеща неизразената му жажда. Но знае, че за него е по-добре да се откаже от месото. Царството на месото е както ефимерно, така и несигурно, особено в сравнение с царството на растенията. Чанда Деви е видяла всичко – видяла е дори потоците от кръв, които един ден ще изтекат от собственото ѝ тяло. Това знание я прави упорита. Прави я взискателна съпруга.
Географските ширини на копнежа (превод Радосвета Гетова, корица Дамян Дамянов, 376 стр, цена 22 лева) е в книжарниците
Срещата по Географските ширини на копнежа е на 25 март | Yalta Art Room, 18:30
