My Mir

Да, това е книгата на Мишел Уелбек, в която той не само присъства като персонаж, но и убива себе си (е, само на страниците на Карта и територия, естествено)... Да, това е романът на Мишел Уелбек, удостоен с наградата Гонкур през 2010-а, за който ще кажат "Целият Уелбек е вътре" и как иначе – историята на художника (и фотограф) Жед Мартен (откъсът от Карта и територия по-долу) играе изкусно на ръба между Изкуството и Реалността, балансира сатирично върху нишките, свързващи "картата" (представянето на Света) и "територията" (Света такъв, какъвто е)... или както ще каже самият Уелбек: "Жед посвети живота си (поне професионалния, който твърде скоро се сля в едно с живота му като цяло) на изкуството, на производството на изображения на света, които при това изобщо не бяха предназначени за обитаване от хората."...

Жед нямаше никакъв спомен кога бе започнал да рисува. Вероятно всички деца рисуват малко или много, но той не познаваше деца и не беше сигурен дали наистина е така. Сега си спомняше със сигурност само, че бе започнал да рисува цветя – в тетрадки малък формат с цветни моливи.

Най-често в сряда следобед и понякога в неделя преживяваше мигове на екстаз в обляната от слънце градина, докато бавачката разговаряше по телефона с поредния си приятел. Ванеса беше осемнайсетгодишна, учеше икономика първа година в университета "Сен Дьони"/ Вилтаньоз и дълго време остана единствен свидетел на първите му художествени опити. Харесваше рисунките му, споделяше това с него и беше искрена, макар на моменти да го поглеждаше озадачено. Обикновено момченцата рисуват кръвожадни чудовища, нацистки емблеми и изтребители (по-напредналите от тях – вагини и пениси), но много рядко цветя.

По онова време Жед изобщо нямаше представа (нито пък Ванеса), че в действителност цветята са ярко обагрени полови органи, които красят повърхността на земята и се отдават на сладострастието на насекомите. Насекомите, хората, а и другите животни, изглежда, преследват някаква цел, движенията им са бързи и целенасочени, докато цветята се къпят в светлината, прекрасни и неподвижни. Красотата на цветята е печална, защото те са крехки и предопределени да умрат, като, разбира се, всичко на Земята, но за тях това важи с особена сила и както при животните мъртвите им тела са гротескна пародия на вида им приживе и също както животинската мърша вонят – това става ясно за всеки, който е преживял поне един цикъл на годишните времена и е видял гниещи цветя, Жед го беше разбрал на петгодишна възраст и може би дори по-рано, тъй като в парка край къщата в Ренси имаше много цветя, а също много дървета и люшканите им от вятъра клони вероятно са били първото нещо, което бе зърнал от детската количка, тикана от възрастна жена (майка му?), освен, разбира се, облаците и небето. Волята за живот у животните се проявява чрез бързи промени – овлажняване на отверстието, втвърдяване на члена и след това изхвърляне на семенна течност, но това той щеше да открие по-късно, на един балкон в Пор Гримо с помощта на Март Тайфер. Волята за живот у цветята се проявява чрез оформянето на ярки багри, които изпъстрят зеленикавото еднообразие на естествената гледка, както и общо взето прозрачното еднообразие на градския пейзаж, поне що се отнася до общините, които се грижат за цветни площи.

Вечер бащата на Жед се прибираше, наричаше се "Жан-Пиер", така се обръщаха към него приятелите му. Жед пък му казваше "татко". Беше добър баща, за такъв го смятаха неговите приятели и подчинените му; много кураж трябва на един вдовец, за да се грижи сам за детето си. През първите години Жан-Пиер беше добър баща, но напоследък недотам, плащаше все повече часове на бавачката, постоянно вечеряше извън дома (най-често с клиенти, понякога с подчинените си и все по-рядко с приятели, защото за него времето на приятелството отминаваше, той преставаше да вярва, че човек може да има приятели, че подобна връзка може да има значение в живота, нито пък че е в състояние да промени съдбата му), прибираше се късно и дори не се опитваше да спи с бавачката, както постъпват повечето мъже; изслушваше нейния разказ за случилото се през деня, усмихваше се на сина си и ѝ плащаше за определените часове. Беше глава на разпаднало се семейство и нямаше никакво намерение да го сглобява наново. Печелеше много пари: беше собственик и генерален директор на строителна фирма, специализирана в изграждането на почивни станции до ключ; имаше клиенти в Португалия, на Малдивите, в Санто Доминго.

Жед беше запазил тетрадките си от онова време с всички рисунки, които бавно и кротко избледняваха (хартията не беше особено качествена, нито пък моливите), можеха да оцелеят още две-три столетия; също както живите същества, и вещите имат продължителност на живота.

Вероятно от първите години на юношеството беше запазил картина, изпълнена с гваш, която беше нарекъл "Събиране на сено в Германия" (твърде странно, защото Жед никога не беше ходил в Германия, още по-малко пък беше участвал в "събиране на сено"). На фона се виждаха заснежени планини, въпреки че светлината очевидно беше лятна; селяните товареха сеното с вили; впрегнатите в каручките магарета бяха гладко оцветени в ярки бои; красотата напомняше платно на Сезан или какво ли не още. В живописта красотата е второстепенен фактор, великите художници от миналото са смятани за такива, защото са успели да наложат едно последователно и същевременно новаторско виждане за света; това ще рече, че те винаги рисуват по един и същ начин, следват един и същ метод, прилагат същите техники, за да преобразят реалните предмети в предмети на живописта; освен това начинът, по който рисуват, не е бил използван никога преди. Радват се на особена почит, когато тяхното виждане за света се явява изчерпателно, приложимо върху всички съществуващи или въобразими предмети и ситуации. Такова е класическото гледище за живописта, която Жед има възможност да изучава в средното училище и която се основава върху понятието фигуративност – онази фигуративност, към която Жед някак необяснимо се завърна в продължение на няколко години от творческата си кариера и която още по-необяснимо му донесе богатство и слава.

Жед посвети живота си (поне професионалния, който твърде скоро се сля в едно с живота му като цяло) на изкуството, на производството на изображения на света, които при това изобщо не бяха предназначени за обитаване от хората. По силата на този факт той можеше да твори критически изображения – критически само до известна степен, защото общото движение на изкуството и на самото общество през младежките години на Жед беше насочено преди всичко към приемането на света, понякога възторжено, но най-често белязано от ирония.

Баща му изобщо не разполагаше с подобна свобода на избора, той беше принуден да гради обитаеми конфигурации, лишени от каквато и да било ирония, в които хората трябваше да могат да живеят и да се отдават на удоволствия поне по време на годишната отпуска. Носеше отговорност при сериозна повреда в машината за обитаване – ако например паднеше асансьор или пък се задръстеха тоалетните. Не беше отговорен в случай на нашествие от страна на грубо, склонно към насилие население, излязло извън контрола на полицейски и всякакви други власти; отговорността му при земетресение пък беше ограничена в определени рамки.

Бащата на неговия баща беше фотограф, а произходът му се губеше в недотам лицеприятна социологическа тиня, застояла от незапомнени времена и съставена преди всичко от земеделски работници и бедни селяни. Какво ли беше накарало този едва изпълзял от мизерията човек да се захване със зараждащата се по онова време техника на фотографията? Нито Жед, нито пък баща му имаха каквато и да било представа, но така или иначе, той беше първият от цяло едно поколение, преодоляло простото и неизменно социално възпроизводство. Беше изкарвал прехраната си с фотографиране най-често на сватби, понякога на първи причастия и на празници в селското училище по случай края на учебната година. Тъй като бе живял в затънтения и открай време обезлюден департамент Крьоз, така и не му се беше удал случай да снима откриването на нови сгради или пък визити на политици от национален мащаб. Цял живот беше упражнявал един посредствен и нискодоходен занаят и затова фактът, че неговият син бе станал архитект, си беше сериозно издигане в обществото, дори без да се вземат предвид споходилите го впоследствие успехи като предприемач.

По времето, когато постъпи в Школата за изящни изкуства в Париж, Жед беше изоставил рисуването заради фотографията. Две години преди това беше открил на тавана в къщата на дядо си фотоапарат "Линхоф Мастер Техника Класик", останал там още от времето, когато старецът бе излязъл в пенсия, но въпреки това все още в отлично състояние. Беше очарован от този допотопен, тежък и странен апарат, който при това беше изработен с изключителна прецизност. Постепенно се беше научил да регулира изображението, да борави с контраста, следвайки принципа на Шлаймпфлуг, и се бе заел да снима последователно всякакви фабрични изделия в заобикалящия го свят – дейност, на която бяха посветени почти изцяло художествените му търсения. Работеше в стаята си, най-често използвайки естествено осветление. Провесени във въздуха папки, пистолети и револвери, бележници, пълнители за копирна машина, вилици – нищо не оставаше встрани от енциклопедичната му амбиция да състави пълен каталог на изработени от човека предмети през индустриалната епоха.

Този маниакален и едва ли не безумен по своята грандиозност проект му спечели уважението на преподавателите, но така и не му позволи да се включи в някоя от групите, които се оформяха около него на основата на общи естетически амбиции или – далеч по-прозаично – на опита за колективно навлизане на пазара на изкуството. Въпреки това той установи приятелски, макар и недотам близки отношения с неколцина колеги, без да си дава сметка колко нетрайни ще се окажат те. Мина и през няколко любовни връзки, но нито една от тях не продължи дълго. Още на другия ден, след като получи дипломата, осъзна, че оттук нататък остава почти сам...

Карта и територия (превод Красимир Петров, корица Иво Рафаилов, 368 стр, цена 26 лева / 13,29 €) е в книжарниците

Ако сте присъствали на срещата с Херман Кох през 2018-а, то сте наясно с особеното му (и заразително) чувство за хумор, както знаете и че повечето му творения намигват към действителни случки, събития и фина автофикция... Затова сте наясно, че последния му (засега) роман, миналогодишният И за това ли ще пишеш книга? (откъсът по-долу) е ярко олицетворение на всичко споменато, както много добре знаете, че една летална диагноза през очите на Кох веднага се превръща в ода на радостта от Живота ("Тук съм и телом, и духом")... Или както Херман в типичния си стил ще каже: "Прекомерната енергия води до твърде дебели книги, половината от които са излишни"...

В The New Yorker попаднах на статия, която твърдеше, че едно време всички писатели са били алкохолици. В наши дни, допълваше авторът, пристрастяването към алкохола било заменено от пристрастяване към бягането. Имаше нещо вярно в статията, съгласен бях с тезата.

Замислих се за най-известния бегач сред писателите, за Харуки Мураками. В "За какво говоря, когато говоря за бягането" Мураками, който всеки ден, щом приключи с писането, излиза да протича десет километра, казва, че веднъж решил да се запише на сто и няколко километров ултрамаратон в Гърция, на Пелопонес.

"През последните петдесет километра не мислех за друго – признава той – освен за двете леденостудени бири, които щях да обърна, щом додрапам до финала."

Бягането е един вид отложен алкохолизъм. В крайна сметка и алкохоликът е човек, който се въздържа за известно време. Това "известно време" може да варира от няколко часа – колкото отнема един ултрамаратон – до няколко десетилетия. Едно е сигурно – все някой ден ще започне наново. Не като сръбне предпазливо глътка вино, а като излочи наведнъж цяло шише водка. Ще изпита вина, но и огромно облекчение. Човек не бива да допуска алкохолът да го затрие, но животът с няколко чашки на ден е малко по-хубав.

– Нямам нужда от алкохол – твърди бившият пияч. – Хич не ми и липсва.

Две седмици по-късно случайно минавам покрай дома му, докато се опитва да натика в контейнера за стъкло две торби наведнъж. Щом ме забелязва, онзи се разсмива гръмко. Едва сега виждам, че не се държи на краката си.

– Жената я няма тоя уикенд – уведомява ме той с удебелен език, без дори да съм го питал. – Реших да го отпразнувам. От понеделник пак съм на газирана вода.

Но има и такива, които стискат. И след двайсет години те могат да бъдат видени по партита с чаша портокалов сок в ръка, докато се перчат важно, сякаш са нещо повече от шумната пияна тълпа.

– Никакъв проблем не ми е – повтарят. – Сериозно, въобще не ми липсва.

Междувременно обаче новината му е остаряла, не ни вълнува особено, само се преструваме, че слушаме, забравяме да кимаме с възхита. Преди всичко забравяме да се срамуваме от собствената си слабост. Стискаме в ръка пълната още бутилка бира – четвъртата или петата за вечерта – и отпиваме мъчително бавно или твърде жадно, изливаме я в гърлото си пред очите на въздържателя. После обърсваме устни с опакото на ръката си, аха да изпуснем оригня.

– Какво блаженство само! – въздъхваме от дъното на душата си.

При мен алкохолът винаги е бил на първо място визуален стимул. Виждам някого с бира в изящна чаша със столче, всичко е перфектно, съотношението между течността и пяната е съвсем както трябва, пяната още не се е стопила. Не съм седнал, а вече знам какво ще поръчам – от същата чаша, в същото перфектно съотношение, леденостудена чаша бира, огрявана от слънцето.

Това усещане ме спохожда и когато съгледам шот водка, чаша уиски без лед, джин с тоник. Видя ли някой да пие, допива ми се и на мен. Не съм го изпитвал единствено с червено вино. Който пие червено вино просто ей така, а не като притурка към храната, не е разбрал урока. С хората, които се напиват с вино, човек трябва да има едно наум. Пиянството им продължава дълго, устните им посиняват, зъбите им се оцветяват, дори не се налага да се оригват, защото киселият дъх, който се надига от стомаха им, се надушва отдалеч. Клепачите им се спускат, някой трябва да ги завлачи до леглото или да ги сложи да полегнат на дивана. Трудно е да се отърве човек от пиячите на вино, не е рядкост на сутринта още да дремят на дивана.

Допивам си бирата и се вглеждам във въздържателя. Нещо май се случва в мозъка му. Някакъв проблясък. Спомен за времето, в което е намирал леденостудената бира за най-изкусителното нещо на света. Вероятно още вярва, че е така, но е врътнал ключа на тази част от мозъка си.

Моят събеседник се вглежда в изпразнената бутилка в ръката ми. Може би с този свой поглед се опитва да изрази съчувствие. "И толкова ли ти беше нужна? Я ме виж мен. Вече съм над тези неща."

Трагичното във въздържателя, който по-рано е бил доволен пияч, е, че с изтриването на алкохола от ума, с врътването на ключа на веселия живот той изтрива и друго, врътва ключа на още неща. Налага му се да слуша едни и същи комплименти: "Колко добре изглеждаш! Ти май сериозно си отслабнал!".

Питам се кой не би предпочел да изглежда зле, но от време на време да си взима по някоя бира от хладилника. Истински трагичният въздържател обаче е онзи, който и след спирането на алкохола продължава да изглежда зле. Не се вталява, видът му е по-окаян и отпреди раздялата с алкохола. От стреса е. Да си е въздържател, си е стресово.

– А как стои въпросът с алкохола? – подпитах доктор Франкен, щом получих диагнозата. Той се поинтересува колко пия. Казах му истината, не половинчатата истина, в която алкохоликът вади от сметките някоя и друга чашка, не, казах му за трите бири и трите водки на ден, от които се нуждаех, за да водя що-горе нормален живот.

През безкрайно точещите се секунди, в които чаках да ми отговори, мислех за едно-единствено нещо: как ако каже, че от днес нататък алкохолът е табу, ще спазя заръката му. Как няма да шмекерувам. Без "по едно малко" на рождени дни или погребения. Пълно въздържание. Щях да обърна нова страница в живота си. Страница, която, ако трябва да съм откровен, очаквах с любопитство. Без съмнение щях да отслабна. Хората щяха да ми правят комплименти за външния вид. Щях да се събуждам винаги свеж и пълен с енергия. Поне така твърдят въздържателите.

– И писането те държи бодър – беше подметнал веднъж един мой колега. – Много по-енергичен си, много по-издръжлив.

Аз обаче не исках да съм по-енергичен, по-издръжлив пък – съвсем. Вярвах в просъницата, в мъглата, която се надига бавно, оцветява хоризонта в розово и разбулва изгряващото слънце. Прекомерната енергия води до твърде дебели книги, половината от които са излишни.

Но аз щях да се справя, щях да уверя доктор Франкен с ръка на сърце, че ще забравя за бирата и водката. Забраната си е забрана – толкова е просто. Ограда с табела "Достъп забранен" и здрав катинар на входа. Не бих се опитвал да прескоча ограждението.

– Живей си както си живял досега, няма нужда от промени – каза той. – Най-лошото нещо е стресът. Рязкото спиране на алкохола ще ти докара стрес. А той е по-вреден за общото ти състояние от няколкото чашки дневно. При мен са идвали хора, които са били направо оранжеви от преяждане с моркови. Не бива така. Недей.

По-късно изчетох листовките на лекарствата. Във всички тях пишеше: "Умерена консумация на алкохол". Умерената консумация беше относително нещо, оставена беше на здравия разум на консумиращия. "А моето отдавна не може да се нарече умерено" – казах си аз след третия джин с тоник и не си поръчах четвърти. При следващото си посещение при доктор Франкен повдигнах въпроса за количеството.

– Ами какво да ти кажа – започна той. – Препоръчително е консумацията на алкохол да е умерена. Но всеки сам си решава каква му е мярката.

И за това ли ще пишеш книга? (превод Мария Енчева, корица Стефан Касъров, 276 стр, цена 24 лева / 12,27 €) е в книжарниците