My Mir

Да, Том Ханкс идеално знае как се създава поредния филмов шедьовър, но една не толкова явна негова страст, към пишещите машини, го отведе до първия му сборник с разкази Рядък модел, а преди 2 години и до дебютния му роман Създаването на поредния филмов шедьовър (откъсът по-долу) – да, пишещите машини отново имат ключова роля в този епос, обхващащ почти 80 години, но главен герой в него е невръстният Роби Андерсън и мечтата му да рисува комикси, което се превръща в извор на вдъхновение и основа за създаването на комиксов холивудски блокбастър... Да, Том Ханкс идеално знае и как се сбъдват мечти (неслучайно изигра Уолт Дисни, нали), а сега се запознайте с Роби Андерсън...

2 ИЗХОДЕН МАТЕРИАЛ

1947 г.

Боб Фолс

Сутринта на седми юли слънцето, пълен диск на равно и безоблачно небе, започваше да напича над Лоун Бют, Калифорния, провинциално градче в Норт Вали с официален брой на населението 5417 души, недалеч от столицата Сакраменто, на по-малко от ден път от Оукланд и малко повече до "Вавилон", или по-точно Сан Франциско. В разгара на лятото с температури, клонящи към максималните за века, то бе повече сходно по ритъм и темперамент на малките населени места в Канзас или Небраска, или Охайо, в Айова или Индиана. Малцина оставаха по свой избор в Лоун Бют, много хора го напускаха и никога не се връщаха. Вярно, градът бе районен център, но само по силата на местоположението си край Биг Айрън Бенд Ривър, главен търговски маршрут по времето на златната треска. През 1947 г. в Лоун Бют не бе имало дори железопътна гара.

Като повечето момчета на неговата възраст Роби Андерсън, който щеше да празнува петия си рожден ден на единайсети септември, посрещаше въодушевено всяка сутрин, особено онези на горещите летни дни, в очакване на двайсет и четири часа пълноценен и безгрижен живот. След Деня на труда щеше да постъпи в предучилищната детска градина, но вече знаеше азбуката, а татко му го беше запознал с разликата между главните и малките букви. Така че живот той несъмнено би написал с главно Ж.

Научен бе първата му работа сутрин, след като се изпишка, да е оправянето на леглото. После си сваляше пижамата, обличаше си дрешките за игра и чак тогава слизаше долу. Татко му вече бе отишъл в работилницата, а мама му сервираше закуската – обикновено препечена филийка, мляко и плод, често това бяха сливи, набрани от дърветата в задния двор. Роби искаше да вкуси кафе, та да разбере защо възрастните постоянно го пият, но му беше казано, че още е малък. Сутрешните му задачи бяха да си отнесе съдовете на плота, да провери дали кофата за боклук има нужда от изпразване, да помете пода на покритата веранда, както и стълбите, водещи към чакълената пътека в задния двор, отвъд която се издигаха четири сливови дървета. Когато изпълнеше задълженията си, вадеше пастелите си, цветните си моливи и книжките за оцветяване, лягаше на плетената от юта постилка в дневната и изпаднал в забрава, рисуваше всичко, което беше в главата му.

Всеки, който погледнеше рисунките на Роби – истинско изкуство дори на неговата възраст, – виждаше природни способности, инстинкт за размери, пространство и движение. Но в тях имаше и себеотдаване, усещаше се радост. Момчето рисуваше за удоволствие.

През повечето дни в десет сутринта прибираше рисунките и пособията си в чекмедже в скрина, стоящ в дневната, и излизаше от къщата през покритата веранда, като се беше научил да затваря вратата прилежно, а да не я оставя да хлопва след него. Зад сливовите дървета имаше жив плет с малък процеп в него, през който Роби се провираше, за да влезе в задния двор на семейство Бърнс, където също имаше квартет от сливови дървета. Границата на имотите бе разделила някогашна малка овощна градина. Джил Бърнс, дъщерята на съседите, вече на шест години, беше най-добрата приятелка в живота на Роби Андерсън. Двамата играеха заедно почти всеки ден и никое от децата не обръщаше внимание на леко изкривеното по рождение стъпало на Джил.

По пладне Джил идваше с Роби в къщата му, за да обядват – установена традиция, за която родителите и на двама бяха дали съгласие. После си намираха занимания до следобедната закуска в три часа, когато можеше да бъде пуснато радиото за детските предавания. В четири Джил се провираше обратно през отвора в плета и си отиваше вкъщи.

★ ★ ★

Лулу Андерсън, майката на Роби, беше уговорила този график с госпожа Бърнс и той напълно я устройваше, защото ѝ даваше възможност да си поеме дъх през дългия ѝ ден, изпълнен с работа, работа и работа. Сутрините ѝ бяха спокойни за разлика от тези на приятелките ѝ, млади жени (все още), които до една имаха съпрузи и деца и бяха ангажирани с безкрайни грижи, свързани с дома и детеотглеждането. Работа, работа и работа. Някои от тези жени си имаха истински малки чудовища, тъй че Лулу благодареше на Бог и на редовния режим за Роби, който си изпълняваше задачите и се занимаваше със своите рисунки, както и за бебето Нора, която бе страдала от колики, но ето че след два дни вече навършваше годинка. Нора вече обещаваше да се превърне в женския вариант на брат си, доволен от живота и благословен с лек характер. Кой в Лоун Бют имаше по-лесни две деца?

Лусил Мейвис Фолс още от раждането си бе наречена Лулу от баща си, зърнал я през прозореца на родилното отделение. Лулу Фолс стана Лулу Андерсън двайсет години по-късно, на 18 януари 1942 г., само седмици след като японците бомбардираха Пърл Харбър и Втората световна война най-сетне безмилостно сграбчи Америка. Всяка къща в Калифорния, включително в Лоун Бют, вечер бе със затъмнени прозорци срещу последваща въздушна атака, в случай че бъдат хвърлени вражески бомби над провинциалните градчета в Норт Вали, Калифорния.

Ърни Андерсън, съпругът на Лулу, беше едно от половин дузината ѝ гаджета в гимназията, макар че той учеше в "Сейнт Филип Нери" (тя самата бе в "Юниън" и презвитерианка). Работеше на бензиностанцията "Флай Ей" на ъгъла на Мейн и Грант Стрийт и Лулу често си предлагаше услугите да закара там семейния "Шевролет" за пълнене на резервоара и проверка на маслото. И тъй от приказка на приказка "стана каквото стана, туй то", както се изразяваше самата Лулу. Ърни бе най-забавният от връстниците ѝ в Лоун Бют, макар че на моменти беше забележително сериозен. А пък очите му, о...

Когато нацистка Германия нахлу в Полша и войната бе обявена, той възнамеряваше да иде в Канада, където да се обучи да пилотира самолети в канадското подразделение на Кралските военновъздушни сили, но баща му го разубеди с аргумента, че "има достатъчно канадски хлапета да вършат това". Той знаеше, че когато се наложи, САЩ щяха да влязат във войната и заяви, че "тогава ще си дадем нашия дял". Но тъй като нямаше търпение да стане част от историята, бушуваща в черно-бели кадри на екрана на прегледите, прожектирани в "Стейт Тиътър", Ърни се записа във Военновъздушните сили на САЩ през юни 1941 г., та да е готов да пилотира американски самолети. По прищявка на съдбата или на Бог, или пък на свети Филип Нери се оказа, че страда от далтонизъм и поради това отпадна от пилотската школа. Но пък всякаква механика му се удаваше лесно, тъй че можеше да съдейства самолетите на Военновъздушните сили да летят и да са подготвени за предстоящата война. Изпратен бе до летище в Тексас – място, което в многото си писма до Лулу той наричаше Лагера на отчаянието.

Пърл Харбър бе атакуван на 7 декември 1941 г. Вечерта на 10 януари 1942 г., в 23:17 часа, влакът "Калифорния Лимитид" спря при отбивка край Уелс, за да вземе пътници за Лос Анджелис. Лулу бе една от тях и пътува през цялата нощ и през повечето от следващия ден, тъй като влакът спираше на много гари. На гара "Юниън" в Ел Ей за малко не изпусна автобуса си "Тексас Спешъл". След, както ѝ се стори, милион километра и две нощи сън на пресекулки с изтръпнало тяло, тя се прехвърли на "Кейти Спешъл" за още половин милион километра. Накрая трети, студен и продухван от течение, автобус я свали пред портала на Лагера на отчаянието, където Ърни я чакаше с букет от това, което той си мислеше, че е официалното цвете на Тексас. Не беше, но Лулу не я бе грижа.

В продължение на единайсет нощи хотелската стая, струваща долар на ден, им даде възможност (когато Ърни получаваше градски отпуск) за най-добрия секс в живота им, тъй като вече не се мъчеха на задната седалка на автомобил или на одеяло в горичката, или в обществения парк край реката Литъл Айрън Бенд. Желаеха се с неутолимата страст, бликаща от сърцата на младите, когато поради раздялата от време, разстояние и смутове в световен мащаб те вече престават да бъдат такива. Денем Ърни си вършеше задълженията, но вечер с Лулу пиеха една след друга леденостудени бири и танцуваха на гръмката музика на оркестър в типичен за Тексас леко долнопробен клуб. Хапваха евтини мексикански ястия и пиеха още студена бира. През четвъртата им страстна нощ, преди той да трябваше да се върне в базата, докато лежаха влажни от пот върху чаршафите и бяха обгърнати от мрака в хотелската стая за още само час, взеха да говорят за брак и бързо се споразумяха относно подробностите. "И туй то." Бяха венчани в параклиса на военната база от армейския свещеник, а свидетели им бяха хора, познати на Ърни, но не и на Лулу. Навън валеше град с размер на костилки от праскова.

Ърни беше започнал да пуши "Лъки Страйк", а Лулу последва примера му и това ѝ даваше какво да прави по време на обратното пътуване от Лагера на отчаянието към Лоун Бют – вече омъжена, със съпруг на служба в армията. Когато Ърни бе пратен във военновъздушната база "Б-17" на Лонг Айлънд, Ню Йорк, замислиха план Лулу да иде на Източното крайбрежие, но до този момент пътуването с влак вече бе силно ограничено за цивилни, още повече за бременни жени със сутрешно гадене. Ърни и други негови колеги бяха транспортирани до Англия през Гренландия, а после и през Ирландия, в новия Б-17, невъоръжен и без седалки. Като пасажери те просто лежаха в голия фюзелаж на тежкия бомбардировач, без отопление и херметизация. Ърни, при все ватираните си дрехи и многото вълнени одеяла, никога не бе брал такъв студ като по време на този полет, продължил с дни. Никога не заяви, че е видял Гренландия, макар самолетът им да остана кацнал там цели два дни, под бури с градушка, силен вятър и небе, покрито с плътни облаци.

Когато войната свърши, синът му Роби вече бе двегодишен и му осигури дванайсет демобилизационни точки по системата на Департамента на войната, тъй че Ърни бе уволнен преди колегите му без деца. Отне му цяла седмица да се придвижи през следвоенна Америка обратно до Лоун Бют и да се радва на върховен секс, вече като цивилен.

Създаването на поредния филмов шедьовър (превод Надя Баева, корица Стефан Касъров, 488 стр, цена 38 лева) е в книжарниците

"Никой от тримата ѝ персонажи не беше нито лош, нито особено добър. Нямаше нужда да ги съди. Не ѝ трябваше поука. Трябваше само да представи различните умове, живи като нейния, който още се противеше да приеме, че и чуждите умове са също толкова живи. Не само злото и коварствата правят хората нещастни, случват се също обърквания и недоразумения, а най-вече съществува неспособността да схванеш простата истина, че другите хора са толкова истински, колкото и ти." – тези думи от Букър-номинирания роман-класика Изкупление на Иън Макюън уцелват право в десетката на порочния кръг от изкупление, прошка и скрити желания, в който невинно-съдбоносно се завъртат 13-годишната Брайъни, по-голямата ѝ сестра Сесилия и приятелят ѝ от детството Роби... Да, всички знаем знаем какво се случва в Изкупление, може би и заради едноименната филмова класика, създадена 6 години по-късно по романа на Макюън, но това "бисерно" издание на Изкупление (със специална илюстрация от Теодор Ушев) е идеален летен момент да се гмурнем отново в Света на Макюън, където "Да прочетеш изречение и да го разбереш беше едно и също действие – като при сгъването на пръста, нищо не се пречкаше между двете", докато очакваме 25-годишнината на романа и съвсем новите Макюън творения като The Madness и What We Can Know...

Брайъни подозираше, че зад изисканите маниери на братовчедка ѝ се крият разрушителни намерения. Може би Лола разчиташе близнаците невинно да опропастят пиесата, а тя само щеше да стои отстрани и да наблюдава.

Тези недоказуеми подозрения, окошарването на Джаксън в пералното, безпомощната декламация на Пиеро и невероятната жега тази сутрин потискаха Брайъни. Подразни се допълнително, когато забеляза, че Дани Хардман ги наблюдава от прага. Наложи се да го помоли да напусне. Не успяваше да преодолее отчуждението на Лола, нито да постигне с Пиеро нормалната интонация на всекидневната реч. И с какво облекчение се озова изведнъж сама в детската стая, когато Лола заяви, че трябва да си освежи фризурата, а брат ѝ изчезна по коридора в посока към тоалетната или кой знае къде.

Брайъни седна на пода, облегната на един от високите вградени шкафове за играчки, и взе да си вее със страниците на пиесата като с ветрило. В къщата цареше пълна тишина – никакви гласове или стъпки по стълбите, никакво бучене по тръбите; заблудената муха между двете стъкла на отворения прозорец бе прекратила усилията си, а звукът на птичите песни отвън се бе изпарил от горещината. Тя сви крака пред себе си и заразглежда гънките на бялата си муселинена рокля и леко сбърчената кожа при коленете.

Трябваше да си смени роклята тази сутрин. Помисли си как би следвало повече да се грижи за външния си вид – като Лола. Детинщина беше да не се грижи. Нокакво усилие струва. Тишината звънтеше в ушите ѝ и зрението ѝ леко се разфокусира – ръцете върху коленете ѝ се видяха неочаквано големи и същевременно далечни, сякаш ги гледаше от огромно разстояние.

Тя вдигна ръка, сви пръсти и се зачуди, както и друг път понякога се бе чудила, как така това нещо, този хващателен механизъм, този месест паяк в края на ръката ѝ беше неин, изцяло под нейно командване. Или имаше някакъв свой живот? Тя изкриви пръст, после го изправи. Загадката бе в момента преди раздвижването, решителния миг между неподвижността и движението, когато се осъществяваше намерението ѝ. Беше като разбиваща се вълна. Ако можеше да е в гривата, в пяната, навярно би открила тайната на съществуването си, онази част от себе си, която всъщност командва нещата. Тя приближи показалеца си към лицето, втренчи се в него и го накара да помръдне. Той остана неподвижен, защото тя се преструваше, беше наужким, и защото волята да го раздвижи или намерението да го раздвижи не беше същото като наистина да го раздвижи. И когато най-сетне го сви, действието сякаш дойде от самия пръст, не от ума ѝ.

Кога пръстът решаваше да помръдне, кога тя решаваше да го помръдне? Нямаше как сама да се издебне. Това беше или-или. Нямаше бодове, нямаше шевове, но тя знаеше, че под гладката цялостна тъкан се крие истинската ѝ същност – душата ли беше това? – която вземаше решение да спре с преструвките и даваше окончателната заповед.

Тези мисли ѝ бяха така познати и успокояващи, както точната конфигурация на коленете ѝ, техният сходен, но конкурентен, симетричен и обратен вид. След първата мисъл винаги следваше втора, мистерията пораждаше нова мистерия. Дали всички са със същото чувство за живота като нея? Сестра ѝ например също ли има такова значение за себе си, толкова ли е ценна, както Брайъни? Да си Сесилия също толкова силно изживяване ли е, както да си Брайъни? Има ли сестра ѝ своя истинска същност, скрита зад разбиваща се вълна, мисли ли понякога за това, вдигнала пръст пред лицето си? Ами другите – баща ѝ, Бети, Хардман? Ако да, тогава светът, хорският свят, е непоносимо сложен с тези два милиарда гласове, с мислите на всеки човек, които си съперничат по важност, и всеки претендира за пълнокръвен живот, и всеки се мисли за уникален, а фактически никой не е. Направо се давиш в незначителност. Но ако не, тогава Брайъни е обградена от механизми, доста умни и приятни на вид, но без нейните ярки и лични вътрешни усещания. Това би било зловещо и самотно, пък и неправдоподобно. Противно на инстинкта си за ред тя знаеше, че най-вероятно всички останали имат същите усещания като нея. Знаеше го, но по чисто мисловен начин, не го чувстваше. Инстинктът ѝ за ред страдаше и от репетициите. Самодостатъчният свят, който бе очертала с ясни и чисти линии, сега бе обезобразен с драсканиците на други умове, други потребности; и самото време, на хартия тъй лесно разпределено в действия и сцени, дори точно в този момент неумолимо се изнизваше.

Едва ли щеше да докопа Джаксън преди обяда. Лион и приятелят му пристигаха привечер, може би и по-рано, а представлението беше насрочено в седем часа. И все още нямаше истинска репетиция, и близнаците не можеха да играят, не можеха дори да говорят, и Лола бе откраднала ролята, която си беше на Брайъни, и всичко ѝ се изплъзваше, и беше горещо, абсурдно горещо. Момичето изстена от яд и стана. От прахта по перваза на пода дланите и роклята ѝ отзад бяха почернели. Унесена в мислите си, тя избърса длани в плата и тръгна към прозореца. Най-лесно щеше да впечатли Лион, като напише разказ и лично му го връчи и го наблюдава, докато той чете. Едри заглавни букви, илюстрована корица, подвързани страници – в самата дума тя усещаше магията на чистата, събрана и контролируема форма, от която се беше отказала с решението да напише пиеса. Разказът беше нещо директно и ясно, не позволяваше нищо да се изпречи между нея и читателя – никакви посредници със собствени амбиции или некадърност, никакво бързане, никакви ограничения на средствата. Разказът означаваше, че само пожелаваш и го написваш – и ето ти целия свят; за пиесата трябваше да се задоволиш с наличното: нямаш коне, нямаш селски улици, нямаш морски бряг. Нямаш завеса. Толкова очевидно изглеждаше сега, когато бе твърде късно: разказът беше вид телепатия. Изписвайки с мастило буквите по страницата, тя предаваше своите мисли и чувства на читателя. Това беше вълшебен процес, толкова естествен, че никой не се замисляше за него. Да прочетеш изречение и да го разбереш беше едно и също действие – като при сгъването на пръста, нищо не се пречкаше между двете. Нямаше пауза, в която да се разплитат символите. Виждаш думата "замък" и ето ти замък, гледан малко отдалеч, пред него – лятна гора, небето – синьо и спокойно, от ковачницата се вдига пушек, калдъръмен път се вие и потъва в зелените сенки...

Тя беше стигнала до един от широко отворените прозорци на детската стая и навярно от известно време гледаше пейзажа отвън, без да го осъзнава. Мястото с лекота би могло да приюти средновековен замък нейде в далечината. На няколко мили зад имението на семейство Талис се издигаха възвишенията на Съри Хилс с неподвижните си пълчища от гъсто скупчени дъбове, млечна мараня смекчаваше зеленината им.

По-наблизо се простираше откритият парк на имението, който днес изглеждаше сух и див, прегорял като савана, отделни дървета хвърляха ясно очертани къси сенки, а високата трева беше вече опарена от лъвскожълтия огън на разгара на лятото. Още по-близо, отсам парапета, беше розовата градина и съвсем наблизо – фонтанът с Тритон, и до скосената стена на басейна му стоеше сестра ѝ, а срещу нея – Роби Търнър. В позата му имаше нещо тържествено: разкрачен стоеж, главата отметната назад. Предложение за брак.

Брайъни не би се учудила. Тя самата бе написала приказка, в която скромен дървосекач спасяваше една принцеса от удавяне и накрая се женеше за нея. Това, което се разиграваше навън, пасваше. Роби Търнър, единственият син на скромна чистачка и изчезнал баща, Роби, когото бащата на Брайъни бе издържал през цялото му училищно и университетско образование, който бе избрал да стане ландшафтен дизайнер, а сега напираше да учи медицина, дръзко и амбициозно искаше ръката на Сесилия. Съвсем логично. Подобно преодоляване на границите вдъхваше романтика във всекидневието.

Но по-неясно беше защо сега Роби вдигна царствено китка, сякаш нареждаше нещо на Сесилия. И колкото и да е странно, тя не се опълчи. Удивително как не можеше да му устои. По негова заповед тя взе да се разсъблича, и то много бързо. Първо съблече блузата, после смъкна полата и я прекрачи, а той я гледаше нетърпеливо, с ръце на кръста. Каква странна власт имаше над нея. Изнудваше ли я? Заплашваше ли я? Брайъни захлупи с шепи лицето си и отстъпи малко назад от прозореца. По-добре да затвори очи, си помисли, и да си спести позора на сестра си. Но това се оказа невъзможно, защото последваха нови изненади. Сесилия, за щастие все още по бельо, влезе във фонтана и до кръста във водата, стисна с пръсти носа си – и изведнъж изчезна. Остана само Роби и дрехите на земята, а нататък – смълчаният парк и далечните сини хълмове.

Последователността беше нелогична: сцената с удавянето, последвано от спасяване, трябваше да предшества предложението за брак. Това бе последната мисъл на Брайъни, преди да се примири, че не разбира и че трябва само да гледа. Невидима, два етажа по-високо, облагодетелствана от ярката слънчева светлина, тя получаваше привилегирован достъп пряко през годините до поведението на възрастните, до ритуали и условности, за които не знаеше нищо все още. Явно такива разни неща ставаха в техния свят.

И когато главата на сестра ѝ се появи – слава богу, – Брайъни за пръв път смътно усети, че вече не с приказни замъци и принцеси трябва да се занимава, а със странното тук и сега, с това, което става между хората, обикновените хора, които познаваше, с властта, която един човек има над друг, и колко лесно всичко може да се възприеме погрешно и напълно да се обърка.

Сесилия бе излязла от фонтана, закопча си полата и с усилие намъкваше блузата по мократа си кожа. Обърна се рязко, вдигна от тъмната сянка до стената ваза с цветя, която Брайъни досега не бе забелязала, и тръгна с нея към къщата. Не размени никакви думи с Роби, не го и погледна. А той се взираше във водата, после също се запъти, без съмнение доволен, към ъгъла на къщата. Изведнъж сцената опустя; мокрото петно на земята, където Сесилия беше излязла от фонтана, остана единственият знак, че нещо изобщо се е случило.

Брайъни се облегна на стената и заби празен поглед в отсрещната стена на детската стая. Изкушаваше се магично и драматично да си въобрази, че това, което бе видяла, е било предназначено само за нея, тайнствена поучителна мистерия. Но много добре знаеше, че ако не беше погледнала точно в онзи момент, сцената пак щеше да се разиграе, защото нямаше нищо общо с нея. Единствено случайността я бе отвела до прозореца. Това не беше приказка, това беше истинският свят на големите, където жабоците не общуват с принцеси и си говорят само хората. Изкушаваше се също да се втурне в стаята на Сесилия и да я разпита.

Брайъни устоя, защото искаше в уединение да улови смътния трепет на някаква възможност, който бе усещала и друг път, загадъчното вълнение, чийто смисъл сякаш беше напът да разкрие за себе си поне емоционално. Точното определение щеше да дойде с годините. Очевидно се налагаше по-дълбоко премисляне, отколкото имаше възможност на своите тринайсет години. Сега като че ли още нямаше точно изкристализирали думи; всъщност навярно бе изпитала не друго, а нетърпението да седне пак да пише.

Докато стоеше в детската стая и чакаше да се върнат братовчедите ѝ, почувства, че би могла да опише сцена от рода на тази пред фонтана и да включи скрит наблюдател като нея самата. Представяше си как бърза да отиде в стаята си при спретнатия куп разчертана хартия и бакелитената автоматична писалка с мраморни шарки. Виждаше непринудените изречения, този низ от телепатични знаци, които се навървяха подир писеца. Можеше да опише сцената на три пъти, от три различни гледни точки; вълнуваше се от предстоящата свобода, от възможността да се отърве от досадната битка на добро и зло, на герои и злодеи.

Никой от тримата ѝ персонажи не беше нито лош, нито особено добър. Нямаше нужда да ги съди. Не ѝ трябваше поука. Трябваше само да представи различните умове, живи като нейния, който още се противеше да приеме, че и чуждите умове са също толкова живи. Не само злото и коварствата правят хората нещастни, случват се също обърквания и недоразумения, а най-вече съществува неспособността да схванеш простата истина, че другите хора са толкова истински, колкото и ти. И само в разказа би могъл да влезеш в тези различни умове и да ги покажеш равностойни. Единствено този морален извод трябваше да следва от написаното.

Шест десетилетия по-късно тя щеше да опише как на тринайсет години с писане си бе проправила път през цялата история на литературата: от разкази въз основа на европейската приказна традиция през поучителната драма до безпристрастния психологически реализъм, който бе открила самостоятелно в тази особена гореща утрин през 1935 година. Добре съзнаваше степента на своята автомитологизация и придаде на думите си самоироничен, пародийно високопарен тон. Прозата ѝ бе известна с липсата на нравоучителност и като всички автори, на които винаги се задава един и същ въпрос, тя се чувстваше длъжна да изгради сюжет за развитието си с точния момент, когато бе открила пътя си. Знаеше, че не е редно да споменава за пиеси в множествено число, че иронията я отдалечава от сериозното и склонно към размисли дете и че споменът ѝ е не толкова за онази отдавнашна сутрин, колкото за собствените ѝ по-нататъшни съждения. Може би съзерцаването на сгъващия се пръст, непоносимата мисъл за чуждите умове и превъзходството на разказите над пиесите ѝ бяха хрумнали в други дни. Знаеше също, че каквото и да се беше случило в действителност, значимостта му се дължеше само на публикуваната ѝ творба и нямаше да се помни без нея.

Изкупление (превод Ангел Игов, корица Иво Рафаилов, 400 стр, цена 30 лева) е в книжарниците