My Mir
Театър
Театър (47)
... или 9 причини да кажеш едно звучно WOW! за деветото издание на фестивала за съвременен танц и пърформанс Antistatic – за 7 дни (14-20 април, пълната програма е тук) може да гледаш 9 съвременни танцови спектакъла (е, 8 са, но броим и специалното WOW! парти + изложбата Без обувки с фотообрази от фестивала през годините); 9 са и страните, от които идват участниците на Antistatic 2016 (България, Австрия, Австралия, Бразилия, Германия, Македония, Португалия, Сингапур и Холандия); срещите от платформата Без дистанция (преди всеки един от спектаклите) са идеален неформален начин да навлезеш по-дълбоко в дебрите на пърформанса; тазгодишното мото WOW! на фестивала хем иронично се заиграва с тази изтъркана от употреба интернационална дума за възхищение и интерес, хем отразява факта, че съвременният танц все повече навлиза в попкултурата на българското изкуство... станаха ли девет причини? Е, ето ги и представленията, в които може да намериш точно толкова WOW! причини за...
Рейвмашина – 14 април, 19:00, ТР Сфумато
танцов пърформанс – 60 мин
хореография и изпълнение: Дорис Улих и Михаел Турински
Има ли ограничения за човешкото тяло – още с Antistatic гостуването си през 2014 австрийският танцьор с увреждания Михаел Турински отговори достатъчно красноречиво на този въпрос, а сега в компанията на хореографа Дорис Улих (която разбива денс клишетата за тялото) и адреналинов техно бийт, всичко се превръща в рейв парти за електрическа инвалидна количка и две екстатични души, които не признават машинната опаковка на тялото.
Мажоретката на Европа – 15 април, 20:00, Червената къща
танцов пърформанс – 60 мин
хореография и изпълнение: Даниел Кок
Ясно е, че в момента Европа изживява неспирни екзистенц кризи, също както е ясно, че напоследък дискусиите по тези проблеми приличат повече на погребални речи, докато хумористичното социално шоу на Даниел Кок ги превръща в шарено празненство, което с много танц, ирония и смях отговаря на всички актуални проблематични въпроси до самия еуфоричен финал. Да, Денят на Европа е през май, но празненствата по отбелязването му може и да започнат през тази априлска вечер – ако Мажоретката на Европа не ви е достатъчно празнична, то може да продължите с официалното Antistatic WOW! парти в клуб Backyard, където ще се включат неуморният Даниел Кок (с неговата страст – танц на пилон) и Тиан Ротевел, DJ и композитор на музиката за спектакъла Slap/Stick.
Slap/Stick – 16 април, 19:30, ДНК
физически пърформанс – 60 мин
концепция и изпълнение: Херман Хайзиг
Слапстик е комедиен жанр, който включва преувеличена физическа дейност, надхвърляща границите на разумното и хореографът Херман Хайзиг го постига виртуозно – използвайки жестовете и поведението на различни известни комици, както и измислени бразилски танци, Хайзиг се разхожда парадно из света на комичното и нонсенс механично движение до достигане на пълен ефект на преувеличението... и на хумористичната наслада.
Господът ми е по-добър от Господа ти – 17 април, 19:30, ДНК
физически пърформанс – 80 мин
концепция и изпълнение: Елена Бото
Оригиналното заглавие на пърформанса на Елена Бото е Авраамскa цялост, но тя подлага всевъзможните религиозни догми, ритуални канони и социални клишета в изобразяването на Бога и божественото на тотална деконструкция с идеята да намери онова нещо в световните религии, което вместо да ни обединява, ни разделя. Използвайки буквално мотивът, че Бог е навсякъде около нас и приема всевъзможни форми, Елена Бото представя Бога като женско създание и му придава хибридно естество – Тя е "Майката" на всички неща, Създателя, Суверена, Абсолютното... или просто едно уязвимо, егоцентрично създание, умоляващо за любов.
Тотална щета – 18 април, 19:00, ДНК
физически театър – 60 мин
автор/режисьор: Ани Васева
драматургия: Боян Манчев
с участието на: Леонид Йовчев и Галя Костадинова
"Няма пречки пред любовта (освен физически)." е своеобразен лайтмотив в Тотална щета, но всъщност говори повече за психологическите щети, които си нанасяме докато живеем. Един живот като преразход на енергия, която не се преобразува никога, една любов като безпричинен афект... и красотата в съществуването като... Тотална щета.
Мира Фукс – 18 и 19 април, 22:00, Червената къща
физически пърформанс – 70 мин
хореография, видео и изпълнение: Мелани Джейм Улф
Mira Fuchs е 8-годишното стриптийз алтерего на Мелани Джейм Улф в Мелбърн, но Mira Fuchs е и фрагментарната памет на едно тяло, превърнало се в експерт на еротичния клубен танц. А това значи и експерт в поставянето под въпрос на собствените ни представи и очаквания към него, към образа на жената в шоу индустрията, към образите на сексуалността, удоволствието, интимността и танца като работа.
Неон – 19 април,19:00, ДНК
бурлеск пърформанс – 70 мин
хореография, драматургия и изпълнение: Ирена Цветанова, Александър Георгиев–Аце, Жана Пенчева
Пресечната точка между протеста като социална форма и бурлеска като форма на изкуството не е лесна за намиране, но именно на контраста залагат хореографите от Гараж Колектив в търсенето ѝ – контраст между състояния, между емоции, между индивидуалното и колективното, между оскъдното и пищното... и всичко това изразено с думите на тялото.
AL13FB<3 – 20 април, 19:30, ДНК
физически пърформанс – 40 мин
хореография и изпълнение: Фернандо Белфиоре
драматургия: Катарина Бакацаки, Бруно Листопад
Тялото като катализатор на енергии, очаквания, амбиции и емоции – да, именно преобразуванията на материята е това, от което се интересува Фернандо Белфиоре докато в своя танц преминава от баналното до епичното, от свещеното до профанното, от поп културата до sci-fi мечтите.
Antistatic 14 – 20 април 2016 е в ДНК, Червената къща и ТР Сфумато
Има няколко причини един текст да остане в съзнанието на няколко поколения, но когато е даден нов сценичен живот на писаната от Стефан Цанев преди близо 50 години пиеса Процесът срещу богомилите, то въпросът не е доколко (ако въобще) е актуална днес, а по-скоро дали човекът не е обречен да живее (и да се върти) в спиралата на непроменливата същност на своите интереси и нужди. Въпросът е дали има достатъчно памет, за да си признае това и тези няколко реплики от Процесът против богомилите може и да дадат няколко отговора...
Човек за цар не става – то това е ясно, независимо дали гледаш скалъпения процес против богомилите на цар Борил през Средновековието или още по-скалъпените изборни дискусии на съвременните ни политици днес – все пак, борбата за Власт и Страхът да не я загубиш винаги са били генетично свързани през вековете. И ако днес всеки човек може открито да играе контра срещу властта във всичките ѝ форми (дори да изпее протеста си на площада под формата на хип-хоп речитатив върху индъстриъл бийт като трите черни демона в пиесата тук), то това дали е достатъчно, за да спечели мача на независимостта и справедливостта?!
От миналата година насам, режисьорът Маргарита Младенова се опитва да подреди като пъзел пълната картина на съвременното ни общество – първо бяха социалните измерения в опита за документален театър Самолетът закъснява, сега на ред е политическия театър, но и в двата случая сякаш се стига само до сверяване (ала вярно с оригинала) на фактите и странно доволство от това, че вече можеш открито да заявяваш позицията и протеста си. Но картинката е вярна – все пак, българският народ винаги е обичал само да сочи с пръст кое не става, но не и да предлага път за промяна... Въпросът е дали си спомня, че живее именно в това, което е сочил с пръст, че не става?
Този народ не заслужава да бъде управляван – любимата реплика на цар Борил (Деян Донков) и неговите наследници чак до Бойко Борисов. Да, пиесата на Стефан Цанев е изградена като постоянно повтарящо се дежа вю от неслучайните прилики между процесите (от различни епохи), които се въртят като едно цяло в спиралата на непроменливата човешка същност – от Цариградския събор срещу богомилското движение (в свидетелство на Ана Комнина/ Сава Драгунчев), през беседите против богомилите по времето на цар Петър от Презвитер Козма (Христо Петков) и Търновския съд на цар Борил сто години по-късно до актуалната политическа реалност...
"Същото, все същото", както обобщава Палачът (Пламен Пеев), важен персонаж с важни реплики ("да си чувал някога палач да е бил обезглавен") – истинско олицетворение на българския народ, който предпочита да си запази главата, а не принципите и идеалите. Също като Богомилът превърнал се в Инквизитор, избиващ "еретици", също като Отцепникът, симпатизиращ първо на богомилите, а после превърнал се в пръв приятел и съветник в свитата на Царя/Бойко Борисов – все български герои от един народ, който се нагажда според ситуацията, който обича да е със силните на деня, да прилича на тях, докато самият той не се превърне в гротеска на Властта, срещу която преди това е протестирал.
Убихме девет царя, десетият дойде – да, темата за двойниците на цар Борил през вековете е централна в пиесата на Стефан Цанев, но усещането за дежа вю се засилва и материализира най-силно чрез епичната сценография на Никола Тороманов (с когото Маргарита Младенова работи и в Самолетът закъснява) – спираловидните ѝ форми направо крещят идеята, че човек се върти в спиралата на непроменливата същност на своите интереси и нужди, където, като в омагьосан кръг, повтаря все същите грешки, все същите избори, все същите истории... без дори да си спомня, че вече ги е изживял. Бориловците следват един след друг, защото и народът, като Управляващият го, не се променя въобще.
Не допускай никакво насилие над себе си, откъдето и да иде то – от цар или бог, от меч или слово, дори когато е от обич! – днес в България няма нито цар, нито държава, няма и Църква, с която някой да се съобразява, няма и ограничения в свободата на изразяване, но няма и хора, които да знаят смисъла и стойността на думите, които използват, камо ли да разберат що е обич, така че думите на водача на богомилското движение поп Стефан (Иван Бърнев) изглеждат напълно постижими. Но няма и богомили. Няма кой да бъде морален и духовен коректив, защото няма нито морал, нито дух. Няма и сляпа пророчица (Стефания Колева), която да знае какъв ще бъде края на Властта. Но има насилие, колкото щеш и Власт, която въобще не се страхува от богомили.
Докога нечестивите, Господи, докога нечестивите ще тържествуват? Докога ще произнасят говорения жестоки и ще хвалят всички, които правят беззаконие? – #Докога ли?! Ами, докато Народът не започне да помни, за да не повтаря грешките, допускани в миналото. Докато Народът не промени приоритетите, интересите и нуждите си, докато не промени себе си, няма как да промени и Властта.
И нова песен да запеете, ние три пъти по-силно ще я пеем – светът винаги се е делил, дели се и ще продължава да се дели на управлявани и управляващи. Все пак, едните не могат да съществуват без да ги има другите, затова и проблемът с Властта е като проблемът с Историята – тя се определя от този, който я пише, но се нуждае от някого, който да я чете и да я помни, за да се случи. Най-важното е този някой как я чете и как я помни, независимо кой как я е написал. А вие как ще запомните Процесът против богомилите?
Процесът против богомилите е в Народен театър Иван Вазов на Голяма сцена от 19:00 на 4 май и 16 юни
Животът е всичко онова, което се случва, докато (мислим, че) правим избори – можеше и така да звучи лайтмотива в пиесата Добри хора на американския драматург (и носител на Пулицър) Дейвид Линдзи-Абер, защото както той, така и главната му героиня Марги Уолш (Параскева Джукелова), е наясно, че изборите в живота са неведома магия, при която не знаеш откъде може да изскочи заека на Доброто... или на Злото.
Историята на Марги Уолш звучи като до болка познат (и безкраен) български сериал – обречена на олющен (от лоши обстоятелства) живот без право на замяна в беден квартал; разпъната на кръст между работа за свързване на двата края и самостоятелните грижи за преждевременно родената (и умствено изостанала) своя дъщеря Джойс; упреквана от външните хора, че се е превърнала в озлобена, цинична, груба и вулгарна жена, а обявявана от най-близките ѝ приятелки Джийн и Доти (страхотно комедийния тандем на Вяра Табакова и Жорета Николова) за "добра душа", която трябва да отвръща на злините, причинени ѝ от другите хора със същото; живееща повече в спомените на миналото (обещаващо ѝ избори за по-добро бъдеще), отколкото в настоящето...
Единственият и верен спътник в живота на Марги е... абсурдът – като това да бъде уволнена от работата си в бинго залата от сина на своя близка приятелка; като това да търси работа на всяка цена от бившия си любовник Майк Дилън (Иван Юруков), избягал от призраците на квартала и превърнал се във високоплатен лекар; като това да намери финансова помощ и съчувствие от човека, от когото най-малко очаква; като това, че самата Марги не вярва в правото си на избори за нейно добро...
Всъщност, Дейвид Линдзи-Абер умее много добре да намира именно онези тънки моменти, онези малки избори, които превръщат живота в абсурд на ръба между доброто и злото. Неслучайно историята на Добри хора се движи в динамиката и ритъма на ситком сериал, което я доближава максимално близо до ежедневието, също както неговата наградена с Пулицър (и адаптирана в едноименен филм) пиеса Заешка дупка се доближава до абсурдите в човешката душа.
Неслучайно колкото Линдзи-Абер описва (ала ироничните расови и социални закачки на Мартин Макдона) битие проблемите на средната класа в Америка (и по-специално в бедняшките квартали на южен Бостън), толкова пред очите изплуват абсурдните радости и неволи на съвременна България.
Неслучайно колкото бингото е типично американско забавление, толкова тук то е метафора за българина, който все чака някой да му каже числата на късмета, все чака да удари бингото, все чака отнякъде да изскочи заека на доброто и да подреди живота му пълен със злоба, цинизъм, грубост и вулгарност.
Именно картината на съвременна България успяват да подредят добре на сцената и режисьорът Николай Поляков, и сценографът Огняна Серафимова (с минимъл декори в контраст с работата ѝ по Квартет на Явор Гърдев), и актьорите, които карат (с много хумор и ирония) една американска пиеса да говори наистина на български.
Защото и у нас има герои осъдени на правилни/грешни избори до живот без право на замяна като Марги (ролята на Параскева Джукелова съвсем леко се доближава до нейната поддържаща в Съдилището, за която получи и филмова награда); защото и у нас е пълно с невзрачни хора като Стиви (Зафир Раджаб), с малки радости и мечти да уцелят числата на късмета или да хванат за ушите заека на доброто бъдеще; защото и у нас има искрени и комични душици като Доти и Джийн, които винаги са готови със съвет (и празни думи) как другите да подредят живота си; защото и у нас са в изобилие двойки като Майк и Кейт (Елена Телбис), които зад лъскавата фасада на успеха крият призраци от миналото си, чувството си за вина и собствените си комплекси и провали; защото и у нас се питаме колко дълбока е заешката дупка на абсурда и какво означава да живеем като добри хора в нея...
Защото ако Марги казва на Майк, че "може да изкараш момчето от квартала, но квартала от момчето – Не", то и ние може да изкараме българина от България, но България от българина – Не. За добро или за зло.
Добри хора е в Народен театър Иван Вазов на Камерна сцена от 19:00 на 24 април, 15 май и 28 юни
Дистанцията между българския и интернационалния театър се скъсява и тази година – те ще заживеят отново заедно на международния фестивал Варненско лято (пълната програма във Варна може да видите тук), а под името Световен театър в София специалната селекция от гостуващите международни спектакли ще заживее в столицата от 5 до 15 юни, под формата на:..
Орхидеи – 5 юни, 19:00 часа, Младежки театър Николай Бинев
мултимедия театър/танц – 105 мин
режисьор: Пипо Делбоно
с участието на: Пипо Делбоно, Доли Албертин, Джанлука Баларе, Маргерита Клементе, Илария Дистанте...
"Един приятел ми каза, че орхидеята е най-красивото, но и най-злото цвете, защото не можеш да разпознаеш кое е истинско и кое фалшиво. Това важи и за нашето време. В Орхидеи, както във всички мои представления, се опитвам да спра времето, през което преминавам. Моето време и времето на компанията ми, на хората, които от много години са с мен. Но и времето, в което живеем – ние, италианци, европейци, граждани на света" – обяснява италианският ас Пипо Делбоно (работил през 70-те с хореографа Пина Бауш), докато на сцената визуални цитати от световната литература, кино, фотография и музика (от Нино Рота, Майлс Дейвис, Филип Глас...) се преплитат с лични преживявания и интимни моменти (като загубата на наскоро починалата му майка), за да изплува пред очите ни естетичен и хипнотичен реквием за непосилната лекота на битието.
Жизнено пространство – 11 юни, 19:30 часа, Сатиричен театър Алеко Константинов
микс театър – 65 мин
режисьор: Якоп Албом
с участието на: Рейнир Схимел, Яник Хреуелдингер, Силке Хундертмарк, Ленард Люсие, Ралф Мулдер
Двама мъже живеят заедно с механична кукла в една малка магична стая, където леглото се превръща в пиано, шкафът за книги – в хладилник, а куклата в.... – да, всичко е възможно във фантазните спектакли на холандския режисьор Якоп Албом, в които театър, пантомима и танц така магично се преплитат, както физическата комедия от нямото кино, абсурдния хумор, илюзионизма и клоунадата в Жизнено пространство (по текст на Юдит Вендел) превръщат сцената в имагинерен свят, в който с усмивка търсим нещата, които ни правят... хора – точно каквото прави и театърът.
Дистанция – 12 юни, 19:00 часа, ТР Сфумато
съвременен танц – 50 мин
режисьор: Луис Марафа
с участието на: Луис Марафа, Антонио Кабрита
"Влизаш ми в личното пространство" е често срещана фраза в съвременното ни общество и точно тези граници на дистанцията, която ни отдалечава един от друг изследва хореографът Луис Марафа в изкусен танц с Антонио Кабрита. Борбата за "лична територия" може да бъде както физическа, така и емоционална, а Луис Марафа ще скъси дистанцията, както на сцената, така и на работно ателие (с предварително записване) за професионални танцьори на 11 юни в Derida Dance Center.
Юда – 14 юни, 19:00 часа, Младежки театър Николай Бинев
театър/инсталация – 60 мин
режисьор: Йохан Симонс
с участието на: Стивън Шарф
Дали във всеки от нас няма по един Юда – философската пиеса на холандката Лот Векеманс, базирана отчасти на така нареченото Евангелие от Юда (разказващо за догматичното и христологично развитие на гностични секти повече от 100 години след смъртта на Христос), не само разнищва склонността на човечеството да създава герои чрез тяхната противоположност, но и дава глас и гледна точка на самия Юда, разпъван на кръста на предателството от хилядолетия насам. Глас, който звучи като монолог-притча за вината, глас, който се превръща в силно въздействаща театрална инсталация в ръцете на режисьора Йохан Симонс. Глас, който ще предизвика и отворена дискусия в Гьоте институт (на 15 юни, 9:30) с режисьора Симонс, с актьора Стивън Шарф и с професор Грегор Вурст (публикувал превод и критично издание на смятаното за изгубено Евангелие от Юда). А дали във всеки от нас наистина няма по един Юда!?
Световен театър в София е от 5 до 15 юни
Да рестартираме, да се измислим наново – това е, което правим всеки ден. Това е, което прави и Теди Москов, на ръба между киното и театъра, в новия спектакъл (по текста на Нобеловия лауреат за литература Луиджи Пирандело) Каквато ти ме искаш.
Животът, наистина, е голяма ирония – прекарваш го в търсене на своята идентичност, а когато я намериш на мига ставаш затворник с доживотна присъда в затвора на представата, която другите хора (с твоя помощ) са си изградили за теб. Режисьорът Теди Москов разбира (и обича) иронията, затова когато усети, че хората (с ялови претенции, че познават до втръсване запазената му абсурд сатира марка) го обричат на доживотна присъда (от вечно повтарящи се, познати до болка скечове и хумор), сега разказва историята на една жена, която си играе именно с представите на хората, с образите, в които всеки я поставя и иска да я вижда.
"Светлина ли съм, Вода ли съм" се пита главната героиня Лучия/Елма (Снежина Петрова ала фатал амплоато Настася Филиповна) в Каквато ти ме искаш – едната е изчезналата след Първата световна война красива съпруга Лучия (да, името ѝ означава "светлина") в живота на италианеца Бруно Пиери (Цветан Алексиев), който я издирва в продължение на 10 години, за да запази наследствения си имот; другата е фриволната танцьорка с вечно подпийнал-премрежен поглед Елма (да, името ѝ означава "вода") – муза на плътските желания в берлинския дом на грохналия писател Карл (Стоян Алексиев) и неговата психично обременена дъщеря Моп (Илиана Коджабашева).
Въпросът е, че и двете са родени от представите на други хора за тях самите. Въпросът е, че и двете може да не съществуват, а само фикциите и спомените на други хора да ги превръщат в реалност от плът и кръв – именно тази гранична мъгла между реално и нереално е постигната идеално от Теди Москов (в комбина с видеоакцентите от сина му Иван Москов и фентъзи ала Тим Бъртън декорите на Чавдар Гюзелев), спускайки бяло платно/екран пред актьорите, превръщайки ги (и сцената на действието) в стереоскопични диапозитиви на ръба на нямото кино (все пак драмата се развива през 1929) и театър на сенките.
Сенки от чужд живот (жената на Луиджи Пирандело страда именно от психично разстройство до смъртта си в клиника), сенки от любов, сенки от отдавна забравени или безследно изчезнали усещания витаят на сцената, докато фамилия Пиери (умело поддържащи роли на Сестрата/Вяра Табакова, Лелята/Жорета Николова, Чичото/Марин Янев, Довереният/Никола Додов...) измисля наново образа на Лучия по контурите на стар неин портрет – сякаш с камера лучида (неслучайно името на героинята е Лучия) към нас се приближава и разгръща в детайли образа на жена, в която всеки вижда "каквото му се иска" според собствената му изгода.
Така, в историята на Лучия/Елма едни могат да видят романтичен реквием, който Луиджи Пирандело пише в памет на жена си, за да запази нейния образ жив и различен от призрака, останал след психичната ѝ болест. Други може да забележат силен отговор от Теди Москов към онези, които са го поставили в рамките (на доживотната присъда) на собствените си представи за неговата абсурд сатира. Трети пък, може би, виждат хубава метафора за лимитите на живота, в които са ни вкарали чуждите представи и очаквания. Или метафора за вечното търсене на друг възможен живот...
Сигурното е, че да живееш в затвора на чуждите представи, очаквания и ограничения за себе си е равносилно на... смърт. Сигурното е, че всеки в един момент е искал да бъде някой друг, да се измисли наново като герой в чужд филм, да се запълни като бяла страница с нови смисъл и съдържание, да се рестартира за нов живот...
Сигурно е и (ако използваме крилатата фраза от предишния Москов спектакъл), че "свинята не може да стане лебед" – винаги има нещо автентично, нещо отличително, било то бенка (за Лучия), перо (за писателя Карл), чашката (за фриволната Елма) или гротеска сатирата (за Москов), което определя като емблема същността на живота ни. Определя дори същността на другия наш възможен живот. Животът, какъвто ти го искаш.
Каквато ти ме искаш е в Народен театър Иван Вазов на Голяма сцена от 19:00 на 1 март и 11 април
