My Mir
Театър
Театър (47)
"Този у когото е властта, той носи отговорността" – когато чуеш тази реплика от постановката Игри в задния двор на режисьора Николай Поляков вече ще е кристално ясно, че едноименната пиеса на израелския драматург, сценарист и режисьор Една Мазия съвсем не е за излезли от релси тийн страсти, нито за изхвърчали от люлката детски игри...
Да, Една Мазия може и да пише Игри в задния двор преди 30 години, инспирирана (или по-скоро ужасена от брутален случай, шокирал израелското общество през 1988-а), но тази история може да се случи навсякъде по света, на всяка една детска площадка за игра, и днес... Както е сигурно, че макар животът (на тийна) преди 30 години коренно да се различава от днешния, то хората (и тийна) все още растат с нехайство или неглижиране на последствията от своите действия... Както е сигурно, че Отговорността не е детска игра... Както е сигурно, че всяка една детска площадка може да бъде метафора, върху която да се разиграе целия модел на света вчера, днес и утре...
Екипът на режисьора Николай Поляков се придържа времево по-скоро към времето на написването на историята (средата на 90-те и началото на второто хилядолетие) – неслучайно, героинята на Елеонора Иванова, Двори носи през цялото време тениска с Ник Кейв, както не е случаен изборът на Емилиян Гацов на хита Where the Wild Roses Grow от албума Murder Ballads на Nick Cave & The Bad Seeds за акцент (прекрасно изпълнение на Елеонора Иванова на този своеобразен разговор между убиец и жертвата му, пресъздадени от Ник Кейв и Кайли Миноуг)... Както не е случаен изборът на Елеонора Иванова за ключовата роля на Двори (тя идеално знае как да влезе в кожата на момиче-жена с отрязани криле, импулси, желания...), като тук приема смело всяко предизвикателство на сцената (от заливане с вода, през пеене и танцуване до пиене на 3 бири на екс)...
Или както се пее в Where the Wild Roses Grow: "All Beauty Must Die" – именно красотата на невинността умира в Игри в задния двор – неслучайно люлката, този символ на невинното детство, е хореографирана в сцена на престъпление... Неслучайно, добре намерената хореография на Александър Манджуков (изпълнена перфектно от всички актьори) превръща "детските игри" между едно момиче и четири момчета в метафора за изгубената невинност и злоупотребата с отговорност и власт, каквито се ширят днес безгранично...
Неслучайно, четирите момчета, от влюбения, уж предпазващ, Шмуел до манипулатора и тартор Асаф, освен извършители се превъплъщават и в прокурори на своето дело (чудесна работа на студентите Даниел Кукушев, Денислав Маринчев, Димитър Стойнов и Рафаел Бижев), а Двори в адвокат на своите чувства... Неслучайно, добре нагласената сценография (графитите дори "разказват" паралелни сюжети в историята) на Петя Боюкова се превръща в площадка за игра на чувствата, желанията, стремежите и грешките на деца от всички възрасти... Неслучайно (може би най-доброто сценографско решение) е поставянето на символно съдийско чукче точно пред/в публиката...
Да, всеки сам взима Решение, а в днешното време когато лесно раздаваме Присъди и осъждаме действията на другите, може би трябва да се вгледаме в собствената Отговорност... защото "Този у когото е властта, той носи отговорността"... защото в игрите в двора на Живота няма... невинни.
Игри в задния двор се играят на 1, 16 юни и 28 ноември | 19:00, театър Сълза и Смях
"Какво са хората... ако не онова, което виждаме в тях" ще каже Марк/Георги Гоцин на своите приятели Серж/Петър Петров-Перо и Иван/Кирил Недков, докато онова, което всеки един от тримата вижда в една "чисто бяла" картина ще подложи на изпитание и стрес тест 15-годишното им приятелство в новата сценична адаптация на популярната и награждавана пиеса Арт на Ясмина Реза.
Да, Арт бе една от най-дълго играните постановки (от 2000-та година насам) в репертоара на Малък градски театър Зад канала, после премина с ново амплоа в Сатиричния театър (дори най-новата ù адаптация тук е озвучена минималистично отново от Калин Николов), за да стигне днес, може би неслучайно, до Младежкия театър Николай Бинев във версията на младия актьор и режисьор Владислав Стоименов (набрал скорост с главната роля във филма Шекспир като улично куче).
Казваме неслучайно, защото Арт е от тези идеални стрес-тест-пиеси за всеки прохождащ режисьор – камерна, ситуационна, с хумор, който нахвърля щрихите на интригата, така че всеки актьор и режисьор да открие сам точния Ритъм и Образ на всичко значимо, случващо се на сцена... Ако сте запознати и с други пиеси на Ясмина Реза, играни/играещи се у нас като Богът на касапницата или Живот х 3, например, то сте наясно, че тя толкова много обича да играе с думите, за да може от една абсурдна ситуация, с минимум средства да извлича максимума – от дребни детайли и подхвърлени парчета реалност да сглобява голямата Картина на Живота и всичко най-важно в него.
Да, именно една картина, една "чисто бяла с бели ивици" картина е в центъра на интригата тук – купена за 200 000 евро от амбициозния лекар Серж/Петър Петров-Перо, обявена за "бял боклук" от наперения и избухлив авиоинженер Марк/Георги Гоцин (отново в "каръшко" приятелство) и преценена дипломатично от Иван/Кирил Недков, балансьорът-буфер (мек като текстила, който е продавал преди) в триумвирата на 15-годишното приятелство между тримата.
Също както белият цвят крие в себе си всички цветове от спектъра на светлината, така и при вглеждането на тримата приятели в бялата картина, като през призма, започват да се проявяват и всички багри и нюанси на отношенията помежду им... Слой подир слой, онова, което Серж, Марк и Иван виждат в картината се превръща в това, което всеки от тях вижда у другия...
Като бонус, минималистичната сценография (и костюми) на Ванина Цандева засилват черното и бялото, в чиито краски героите разглеждат взаимоотношенията си и търсят Истината за себе си, а актьорският триумвират намира точния ритъм, за да може Портретът на Живота (и всичко най-важно в него) да оживее на сцена.
В крайна сметка, изкуството не е да знаеш Цената на всичко, а да знаеш Стойността на нещата... или поне да опознаеш стойността на приятелството като героите от Арт.
Арт е в Младежки театър Николай Бинев на 2 и 15 март, 1 и 22 април, 2 и 17 май, 17 и 29 юни, 8 юли | 19:00, Камерна сцена
Болногледачка в Германия със семейство в България, папагал, реките на подземното царство Хадес и кутия кибрит – ако не откривате нищо общо между изброените, то трябва да гледате 37 клечки кибрит – новата социална сатира с елементи на трилър-абсурд от театралните формации 36 маймуни и TARTproduktion-Щутгарт.
Драс... всичко започва с невинната реплика "Търся си работа като болногледач в Германия", произнесена като насън от Елена/Снежина Петрова – познавате я сигурно, или сте я срещали без да разберете, като една от хилядите български майки и дъщери, които оставят семействата си в България в името на евро-препитание (за същите оставени семейства) в чужбина. В случая на Елена, в Германия – там, където ще се сблъскате с насаждани предразсъдъци за източноевропейски стереотипи... там, където не можеш да живееш на ръба между два свята, защото единият е излишен...
Ако питате съсухрения и обездвижен господин Цюндер (адски реалистичната хуманоидна кукла, ръководена умело от Мануела Саркисян и създадена специално от Антие Тьопфер), ползата от Елена е колкото от спомена за отдавна притежаваното от него куче – с мил, топъл поглед и винаги готово да изпълнява трикове...
Ако питате неговата дъщеря (Невена Калудова), Елена е като домашния им папагал (находчиво-кресливо изиграна роля от Нейтън Купър) – само се върти наоколо, ръси перушина, повтаря ти думите и гледа да клъвне нещо... Ако питате агенцията, която наема Елена за болногледач, тя има само задължения, а правата ù са като на кучето, отдавна притежавано от господин Цюндер.
Ако питате Елена, грижите за господин Цюндер и дома му са трън в задника, също като името му (да, Zúnder значи именно трън на немски), само че доходоносен трън, който осигурява стотици евра за дъщеря ù, за майка ù и болния ù баща, които е оставила в България, в един друг живот...
Ако я питате наистина, обаче, грижите за господин Цюндер ù приличат на картината Реката на Хадес, сияеща в дома му – да, докато се пита коя от петте реки на подземното царство е изобразена там, Елена преминава през всичките...
Все по-намаляващите обаждания от дъщеря ù и майка ù я спускат по Лета, реката на забравата, после идва Кокит, реката на плача от Самотата, чиито води са дори плитки пред тези на Ахерон (реката на болката и скръбта), като ухапването от папагала на Цюндер дори не може да се сравни със скръбта на Елена от това, че собствената ù дъщеря я обявява за мъртва в училището си в България... Да, няма как да не се стигне до Стикс, обикаляща 9 пъти Хадес и разделящо го от земното царство, естествено, не и без да се мине през Пирифлегетон, огнената река за пречистване от греховете... Драс...
Да, 37 клечки кибрит е катарзисна история... като всички пиеси на формацията 36 маймуни, които правят социален разрез на обществото (неслучайно авторите Здрава Каменова и Гергана Димитрова провеждат серия интервюта с болногледачи), като болкоуспокояващите в тази театрална операция са солидните дози хумор и абсурдни до сълзи ситуации...
Да, 37 клечки кибрит прилича на предишната копродукция между 36 маймуни и TARTproduktion Пепеляшки ООД (не само заради смесването на различни националности, класи, стереотипи или заради минималистичната, но точно намерена сценография и режисура от Бернхард Ойстершулте), но всъщност напомня всеки 36 маймуни спектакъл, в който е намесена музика на живо (като обилно награждавания Дом за овце и сънища, например) – в случая иде реч за фънки реквием за китара, прахосмукачка, кóпаница, кречетало и папагал (не само Нейтън Купър, ами всички се справят чудесно с музикалната част), така че и най-тегавата тема да се превърне с лекота в ода на радостта от живота...
Да, 37 клечки кибрит преминава през много и различни театрални жанра, почти както Снежина Петрова (а и целият актьорски ансамбъл) преплува майсторски петте реки на Хадес, напомняйки, че всеки държи клечка кибрит – било като акт на пречистване, било като вик за надежда, че все още има Светлина в тунела... Драс...
37 клечки кибрит горят на 21 януари и 23 февруари в Топлоцентрала | 19:30
"Светът е мисъл, която не мога да довърша"... да, такива изписани крилати фрази и документални изповеди ала вербатим театър ще те посрещнат в началото на новата театрална версия на пиесата Електра или свалянето на маските от Маргьорит Юрсенар, преразгледана от режисьора Василена Радева и нейното сдружение Паник бутон театър като Електра тук и сега, само за да посее в съзнанието ти една мисъл, която ще расте, тук и сега, в продължение на представлението – обречени ли са Децата да се обръщат срещу своите Родители или...
Да, първата българска сценична версия на Електра от Юрсенар се случи преди дузина години в театър София, точно по времето когато Василена Радева фокусира светлината на прожекторите върху документалния театър с проекта си Нордост (обрал заслужено повечето театрални награди тогава)...
Случайно или не, новото начало на Електра тук и сега също е запазено за документални изповеди ала вербатим театър (реални спомени на деца за постъпките на техните родители са рецитирани от актьорите, носещи тениски с клиширани слогани като "Stay Cool", "No Regrets", "No Mercy","Good Guy"...) не само за да вкара древногръцката трагедия по осъждането и унищожението на Родителското тяло в контекста на съвремието ни, но и да намекне за кризата на идентичност (объркана от толкова много слогани и версии), която преживява Електра.
Криза, която Василена Радева изразява интригуващо като вкарва Електра в три версии, изиграни от три различни актриси – Богдана Котарева, Мария Панайотова и Самуела-Ивана Церовска... Защото докато Електра-та на режисьора Здравко Митков (от постановката на театър София) е фокусирана върху първичното, животинско и хищническо отдаване докрай на отмъщението в природата на Човека, то Електра-та на Василена Радева е по-скоро изправена пред житейски кръстопът...
Кръстопът, пред който стои и самия Театър – да, Електра тук и сега започва като вербатим представление, преминава във вид на мюзикъл, при който героите изпяват своите размисли и страсти в поп песни, за да стигне до пърформанс в реално време (заснет с камера като срещата на Клитемнестра с Електра или като ритуала с маската на Агамемнон) на фона на минималистична сценография от Илияна Кънчева в синхрон с прецизното осветление на Ралица Тонева и синт-ноар музиката на Емилиян Гацов-Елби и Георги Георгиев-Антика...
И всичко това (включително речта на актьорите) да не звучи просто като театрална пиеса, разказваща историята на две Деца, Електра и Орест/Марио Василев, осъждащи и убиващи своите Родители, провокирани от първопричиненото предателство и убийство на техния баща Агамемнон, извършено от майка им Клитемнестра/Елена Димитрова и нейния любовник Егист/Васил Читанов...
Кръстопът "да-бъде-или-да-не-бъде" театър, при който думите на Пилад/Иван Станчев, довереник на Орест, придобиват ново значение: "Нашите пороци и прегрешения за нас нямат имена и обикновено се изненадваме неприятно, когато разберем как ги наричат хората."
Кръстопът, който ни връща към началото на Електра тук и сега и към документалните изповеди по такъв начин, че бихме искали да чуем спомените на самата Маргьорит Юрсенар за нейните родители (или по-скоро за нейния баща, тъй като майка ù... мхм... умира дни след нейното раждане)...
Кръстопът, при който мисълта, която не можем (а трябва) да довършим не е дали Децата са обречени да се обръщат срещу своите Родители, а по-скоро дали не са обречени, рано или късно, да се превръщат... в своите Родители...
Електра тук и сега е в Топлоцентрала на 7 декември, 13 януари, 28 февруари, 12 март и 11 април | 19:30, зала 1
Нели, Ева, Миньон, Офелия, Тили, Лулу... Тя има толкова имена, колкото обекта на желание може да въплъти... Списъкът може да бъде безкраен, но истинското ù име е едно – Ж... като Желание, Ж... като Жена, Ж... като Живот, а именно животът на Желанието (от Раждането до Умирането му) е обект на изследване в най-новото представление ЛУЛУ (по пиесите Земен дух и Кутията на Пандора на Франк Ведекинд) от режисьора Крис Шарков.
Всъщност, превръщането на Желанието в обект особено силно вълнува Шарков и в предишния му спектакъл, триптихът д'аморе Галерия Стриндберг... В случая, обектът на Желание е само един и се казва Лулу – силна, и със завидна лекота изживяна, дебютна главна роля за Елеонора Иванова – млада жена, в която всички (и мъже, и жени), като в кристално кълбо, виждат само своите желания, копнежи, блянове, илюзии, фетиши и фикс-идеи, без да оставят място за нейното... Желание. Всички я превръщат в Обект, който лети на крилете на Желанието, но не по собствено желание...
Затова и всички ще я наричат с различни имена – за здравния министър със слабо сърце/Николай Върбанов тя е фаталната Нели; за фотографа Шварц/Юлиян Рачков, хванал я в "полет" (видеото, заснето от Александър Станишев), тя е Ева, есенцията на Жената и символ на женската красота; продуцентът и медиен магнат Лудвиг Шьон/Мартин Димитров я вижда като Миньон – "спасена" от него в детството, "обгрижвана" и лансирана от него като Лолита; за брата на Шьон, драматургът (и алтер его на Франк Ведекинд) Алва/Александър Узунов, тя е вечната Муза Офелия; за графинята Марта фон Гешвиц/Дария Симеонова, Лулу е несподелената и заради това Вечна любов...
За автора Франк Ведекинд пък Лулу е Тили (името на жена му, която неслучайно влиза в ролята на Лулу в първото представяне на Кутията на Пандора през 1905-а) – квинтесенция на сложните му и противоречиви отношения с жените (все пак в сценичните премиери на пиесите си Ведекинд първо в Земен дух играе Лудвиг Шьон, а в Кутията на Пандора влиза в кожата на Изкормвача)...
Всъщност, образът на Лулу е квинтесенция на самото Желание, онова Вечното, което движи Света от древни времена до днес... Онова Вечното, чийто кръговрат не признава промени и епохи...
И ако костюмите на Илияна Кънчева ни пренасят еклектично през различни декади на ХХ век (особено симпатичен е Суперуоман ансамбъла с логото ЛУЛУ), а пищната и епична сценография на Никола Тороманов (да се чете: светлинни скулптури и инсталации, цял ретро Опел и шестметрова надуваема порно кукла) да превръщат ЛУЛУ в, може би, най-амбициозния досега проект на Крис Шарков, то има нещо друго, което кара историята на Лулу (колкото и да е стара, писана в края на 19 век) да звучи вечно актуална.
Просто винаги ще има хора, които виждат Желанието като обект, на който да слагат етикет за по-лесна употреба... Винаги ще има хора като Лудвиг Шьон, като каскадьорът Родриго/Михаил Милчев или като Сводникът/двоен агент (Николай Димитров), които ще търгуват с Желанието или ще го ползват като разменна монета, пък била тя и биткоин...
Винаги ще има хора, които първо дават Криле на Желанието, а после ги срязват...
Уви, полетът на ЛУЛУ е обречен – като животът на Желанието в кръговрата на Вселената...
ЛУЛУ е в театър София на 19 и 31 май | 19:00
2 ноември и 7 декември | 19:00, театър Сълза и Смях
1 февруари, 15 март и 5 април | 19:00, театър Сълза и Смях
