My Mir
Театър
Театър (47)
"Квадратът е светилище на доверие и съпричастност. В неговите граници всички сме с еднакви права и задължения." – да, този цитат от филма Квадратът открива вернисажа в Галерия Стриндберг, театралния триптих д'аморе на режисьора Крис Шарков по три пиеси (Кредитори, По-силната и Игра-сън) на Аугуст Стриндберг, само че в геометрията на Любовта (и на човешките взаимоотношения, въобще) равностранните фигури са утопична рядкост.
Говорейки за геометрия, не квадрати, а триъгълници (любовни) изграждат двете пиеси (писаните по едно и също време Кредитори и По-силната), които стоят в основата на изложбената колекция в Галерия Стриндберг – в Кредитори двама мъже обичат една и съща жена, а в По-силната се срещат две жени, които някога са обичали един и същ мъж.
В любовната тригонометрия на Кредитори влизат художника Адолф/ Димитър Николов, неговата муза, превърнала се в писател Текла/ Биляна Георгиева и техния, както ще се окаже общ... хм, познат Густав/ Мак Маринов. Неслучайно, самият Стриндберг е заявявал, че това е от най-зрелите му творби – историята тук не само говори за всички важни неща, които един мъж и една жена могат да изживеят заедно (от enter-а до exit-а), не само разкрива вечната игра за надмощие между Мъжа и Жената от почти всички възможни ъгли, но и намига с доста биографични препратки към живота на самия Стриндберг.
Да, в периоди на лични кризи (всред които и яростната ревност, която е изпитвал към жените в своя живот) Стриндберг често се е обръщал към живописта (предимно с морски пейзажи, но адски експресионистични ала приятеля му Мунк) и фотографията (правейки си предимно автопортрети), така че решението на Крис Шарков да превърне героите му в обекти от изложбено пространство изглежда повече от логично. Да превърне и самия Стриндберг в обект – какъвто е и портретът на Аугуст, пред чийто поглед се развива всичко – за жалост, не са използвали репродукция на някой от оригиналните фотографски автопортрети, които си прави Стриндберг, ама нейсе...
Обективизирането особено добре е постигнато във втората част (едноактната пиеса По-силната) от триптиха тук – не само заради символиката на Маската в общуването между "експонат" и посетител/ Славена Зайкова, който може да си излее душата (и любовната история) като пред огледало; не само заради пипнатите детайли в сценографията на Илияна Кънчева (от корицата на книгата на Текла в първата част до шрифтовете по стените като в истинска, и не българска, галерия)... Постигнато е и заради решението на Крис Шарков да използва гласа на Ирмена Чичикова ("Моля, не целувайте обекта") като аудио гид и разказвач/говорител на всичко случващо се в Галерия Стриндберг.
А в Галерия Стриндберг се случва колекция от портрети (със смесена техника) на човешката Душа във всевъзможни състояния, катализирани най-често от Любовта... или неслучването ù – такава като в третата част (един човек, чакащ любимата си пред служебен вход), най-фрагментарната от триптиха тук и граничеща с театъра на абсурда дотолкова, че възможното ù заглавие В очакване на Виктория (изпято от чудно синхронизиран актьорски хор) звучи досущ като В очакване на Годо...
Всъщност, тази трета част (вдъхновена от една от най-сложните и наситена с много персонажи пиеси на Стриндберг, а именно Игра-сън) е минимизирана до 5 образа на абсурда и от галерия на човешката същност и природа се превръща във финален щрих на портрет на съвременния човек. Портрет, който Крис Шарков, неслучайно, с абсолютно същия екип (сценография от Илияна Кънчева и музика от Емилиян Гацов-Елби), започна да рисува още в Серотонин, продължи с Демони, за да го превърне в триптих с Галерия Стриндберг.
Портрет-триптих, който търси равностранните отношения между Смисъл, Идентичност и Съдба в Бермудския триъгълник на съществуването.
Галерия Стриндберг отваря врати на 25 януари, 13 февруари, 9 март в Театър Азарян | 19:00 и 24 октомври | 18:30
"Ала нищо не може да попречи на все по-честото настъпване на онези мигове, в които абсолютната ви самота, усещането за всеобща празнота, предчувствието, че съществуването ви се доближава до болезнена и безвъзвратна катастрофа, се съчетават, за да ви докарат до състояние на реално страдание." – тези редове принадлежат на дебютния роман По-широко поле за борбата на Мишел Уелбек, но спокойно могат да бъдат цитат от последното му творение, миналогодишния Серотонин, както и да бъдат в епицентъра на случващото се в актуалната театрална версия на Серотонин от Крис Шарков.
Всъщност, екзистенц драмата на специалиста по агрокултури Флоран-Клод Лабруст, разказана в Серотонин, има не една и две пресечни точки както с анонимния герой в По-широко поле за борбата, така и със самия Мишел Уелбек – и те далеч не се изчерпват с автобиографичните нотки в дебютния роман или с фактите, че Уелбек е учил за агроном, а третия му, наскоро сключен, брак е с китайка на половината от неговите години (да, приятелката на Флоран в Серотонин е младата, хиперсексуална японка Юзу/Боряна Маноилова, ама нейсе)...
Да, Уелбек винаги е обичал самоиронията (да си припомняме ли кроежа на собствената смърт в романа Карта и територия), но повече от всичко е пристрастен към ниските нива на серотонин... което причинява, в един или друг момент от живота, на неговите герои "усещането за всеобща празнота" по-известно като депресия (от която страда и самия той)...
Вдъхновен от документален филм за хора, доброволно "изтриващи" живота си като изчезват, за да се "рестартират" анонимно в друга среда, Флоран/Васил Читанов напуска високия работен пост, етажа от Tour Totem небостъргача и вагината на Юзу/Боряна Маноилова, които "обитава" и заживява изолирано на хотел в търсене на по-високи нива от "хормона на щастието" а.к.а серотонина...
Намира, обаче, антидепресантите и прозрения от типа: "никой вече няма да бъде щастлив в Европа", което го кара да осъзнае, че "няма достатъчно основания да живее, но няма и достатъчно основания да умре" а.к.а проклятието на съвременния човек...
Именно там, във вдлъбнатата гранична линия разделяща огромното, бяло хапче на сцената (олé за сценографа Илияна Кънчева) метафорично на две половини – едната с "достатъчно основания да живее" и другата с "достатъчно основания да умре"... именно там заживява Флоран... именно там, в тази гранична серотонин зона, с поредица от реминисценции, Флоран започва да търси механизма на своето щастие...
Само че, още в дебютния си роман По-широко поле за борбата, Уелбек споделя, че: "Човешките взаимоотношения постепенно стават невъзможни, а това намалява количеството случки, от които е изграден всеки живот. И постепенно лицето на смъртта се появява в цялото си великолепие. Третото хилядолетие изглежда многообещаващо."...
И наистина, историята в Серотонин започва с гръмко посрещане на Третото хилядолетие само, за да завърши с думите, че "То, Третото хилядолетие, идва в повече"... Количеството случки в живота на Флоран пък се свежда до (не)възможно споделено съществуване с актрисата Клер, минава през сравнението с "чуждото щастие" в лицето на Емрик/Ивайло Драгиев, състудент на Флоран, неговата Сесил и техния рухнал "замък на мечтите", за да стигне до възможността за Любовта на живота Камий/Ирмена Чичикова и идеята, че не ниските нива на серотонин, а ние самите прецакваме механизма на щастието си...
Всъщност, колкото по-дълбоко в нивата на Серотонин потъваш, толкова повече историята на Флоран се доближава до последните две фази в живота на всеки осъден на смърт – приемане и депресия... А диагнозата на лекаря на Флоран – "Вие, умирате от умора... буквално... умирате от мъка" – не само се доближава до "състоянието на реално страдание" за което говори Уелбек в По-широко поле за борбата, но и се превръща в диагноза за Човека днес... за Уморения от живеене Свят...
Въпросът е дали Изкуството (и в случая Театърът) може да бъде онова хапче, онзи антидепресант, който да балансира нивата на серотонин или...
Нивата на Серотонин се измерват на:
Кой е Тацуми Хиджиката... а кой е неговият двойник – все въпроси с нееднозначни, дори недвузначни отговори... отговори, търсени от колектива за алтернативни|радикални сценични форми и техники Метеор, чийто нов спектакъл Хиджиката и неговият двойник е посветен на енигматичния създател на буто или анкоку буто (Тъмният танц) пърформанса в Япония. Защо Метеор танцува Буто, защо литературата и философията играят жизненоважна роля в живота на тази танцова форма – малко светлина в мрака на Тъмния танц ще хвърли един от създателите и идеолог на Метеор, философът Боян Манчев, преди да се впуснем (на 30 и 31 октомври) в транс-вихъра на Хиджиката и неговият двойник...
Буто и Метеор в едно изречение звучи като...?
Метеор и неговият Двойник.
Лъвкрафт, Хофман... а сега Тацуми Хиджиката – има ли нишка, която свързва тримата? И защо сега е време за буто-естетика и философия?
Да. В действителност сме мислили Малдорор (2014), Лъвкрафт (2016) и Хофман (2019) като своеобразна трилогия. Трите представления са свързани не само от интереса ни към творчеството на тримата ексцентрични автори, но и от биографичните им персонажи – инфантилни, истерични, неадекватни на времето и средата си, невписващи се нито в конвенцията, нито в доминиращите прогресивни тенденции на собствената си епоха и среда; и въпреки това, оказали извънредно влияние върху литературата и светоусещането, дошли след тях. Залогът на тази работа обаче е и методологически, свързан е с нашето систематично изследване на възможността за нови сценични форми. От тази гледна точка работата ни с творчеството на Лотреамон, Лъвкрафт и Хофман беше сближено от обща задача – работата с повествователен текст като театрален материал. Очевидно на пръв поглед заниманията ни с Тацуми Хиджиката няма как да споделят тази предпоставка. Същевременно, предположението ви е напълно основателно: работата с Хиджиката също се занимава с биографичен материал, с напрежението между житейска история и биографичен мит. От друга страна, вероятно е да предположим, че буто се ражда не само от директното вдъхновение от литературни източници – Жьоне, Лотреамон, Мишима – но и от съревнованието с литературата. Във възторженото есе Танц на кризата, което Мишима посвещава на Хиджиката, се твърди, че танцът никога няма да може да достигне експресивния потенциал на литературата, потенциалът на езика. Хиджиката сякаш се опитва да обори Мишима, опитвайки да докаже тезата на Спиноза, че тялото не знае какво може.
Във всеки спектакъл на Метеор има определена двойственост... това определящо ли е и за Хиджиката и неговият двойник? Откъде идва заглавието на тази философска поема, която стои в основата на този буто-пърформанс?
Така е. Фигурата на Двойника обитава представленията на Метеор от самото начало. Двойните или раздвояващи се фигури тъкат нишката и във Франкенщайн (2011), и в Малдорор, и в Пиеса за теб (2014). В случая заглавието, разбира се, цитира влиятелния трактат на Антонен Арто "Театърът и неговия Двойник", който, преведен на японски през 1965 г., вдъхновява Хиджиката. Идеята на Арто за радикално скъсване с традицията на склеротичната западна култура и завръщане към автентични, "сурови" или "жестоки" непосредствени форми на изживяване на света, чието пространство е театърът – но един метафизичен и магически театър... театър, който разчупва класическата сцена, репертоарната конвенция, за да я разтвори към полето на непосредствения опит, който е преди всичко опит на тялото в търсене на нов език, завладява Хиджиката.
Интересно е, че Тацуми Хиджиката не е рожденото име на създателя на буто-пърформанса... този факт играе ли роля в идеята за Двойника? И защо Хиджиката приема това сценично име? Какво означава то – знаем, че в зависимост от йероглифа, с който са изписани японските имена променят своето значение?
Именно. Двойникът на Хиджиката на първо място е Юнеама Кунио – личността, която по-късно става Тацуми Хиджиката, приемайки фамилното име на легендарния бунтовен самурай от 19 в., Тошизо Хиджиката, "Демонът заместник-главнокомандващ". Преди да стане Тацуми Хиджиката, Юнеама Кунио вече е бил и Хиджиката Химера, и Хиджиката Джун (т.е. Жьоне). Следователно негов двойник е и Жан Жьоне; а защо не и прочутият скандален писател, вдъхновил първото му представление, Юкио Мишима? Негов двойник, поне в Хиджиката Тацуми и японския народ, несъмнено е и най-ексцентричният от упадъчните римски императори – Хелиогабал, "коронованият анархист" – по определението на Антонен Арто. Негов двойник вероятно е и целият японски народ. Не на последно място, двойникът на Хиджиката Тацуми е българският актьор Леонид Йовчев.
Всъщност, моноспектакълът на Лео, обхващащ първата част на представлението, представлява макабрена буто-гротеска (инспирирана от един от източниците на буто, т. нар. erо gurо nansensu), в която границите между историческата личност на Тацуми Хиджиката и Хиджиката-Леонид се размиват, докато на сцената не започнат да се роят призрачни двойници, двойници, които сменят на раменете си една и съща отрязана глава. Историята на буто е и история на само-инсценирането на двойниците на Тацуми Хиджиката. Именно моделът на (само)инсценирането е и отправна точка на нашата работа – в този спектакъл повече с биографичния материал и обвързването му с идеологията, отколкото с конкретните техники на буто като постепенно стабилизираща се художествена форма.
Тази година се навършват 60 години от първия буто-пърформанс Кинджики на Тацуми Хиджиката, вдъхновен от едноименния роман на Юкио Мишима... Какво провокира Хиджиката и неговият двойник и кои други пърформанси на Хиджиката са реконструирани в него? Защо избрахте точно тях?
На този етап се отказахме от идеята за (фантастична) реконструкция на конкретен спектакъл – а именно на фрагмента около Малдорор, Шориджо (Място за извърляне), включен в първата серия Танцов опит (1960), за който всъщност почти няма информация – идея, към която вероятно ще се върнем по-късно. В първата част на представлението са въведени няколко ключови представления освен Кинджики (1959), например Розов танц (1965); същевременно работим с материал от немногобройните филмирани представления – фрагменти от Розов танц или солата от късните представления Хосотан (1972) и Лятна буря (1973). В центъра на работата ни в момента обаче стои анархистичния политически манифест Хиджиката Тацуми и японския народ (1968), с който Хиджиката променя необратимо историята на танца, превръщайки го в политическа арена. Според нашия прочит това представление е директно инспирирано от книгата на Антонен Арто Хелиогабал или коронованият анархист, за която – както и за самия римски император – Хиджиката научава от текстове и преведени фрагменти на своя връстник, ментор и приятел, писателят Тацухико Шибусава. Представлението е манифестно: през революционната 1968-а Хиджиката се изправя пред японския народ, за да проповядва не само своята радикална естетика, но и радикалните си политически визии. Нека не забравяме, че подобни радикални визии, този път обаче консервативни, антипод на движението на 1968, отвеждат един от вдъхновителите на движението, Юкио Мишима до опита за преврат и последвалото сепуко.
От заниманията ни с това радикално представление идва и нашия изходен въпрос: възможно ли е все още радикално изкуство? Какво означава бунт на тялото? Необратимо провалена ли е идеята на 1968-а за политическа и художествена революция?
В Кинджики пърформанса през 59-а участва и живо пиле – да очакваме ли животни и техни превъплъщения и в Хиджиката и неговият двойник?
Така е, а Хиджиката е искал и прасе на сцена в Хиджиката Тацуми и японския народ. Въпросът с участието на животни и изобщо живи същества против волята им в художествен контекст е спорен и от етическа и от политическа гледна точка, които влизат в сложни отношения с естетическата. От друга страна, тъй като ние от много време говорим за контра-техники, тоест техники, които не са просто негативност на техниката – нейното разрушаване или дезорганизиране, а по-скоро изобретяването на невъобразими техники – техники за нови органи и нови тела, въобразявани и от Хиджиката, и от неговия учител Антонен Арто. Това вероятно е и причината поради която тези творци са били толкова важни за нас, без на всяка цена да се отъждествяваме с тяхната идеология или метод (които често ми изглеждат наивни или недостатъчно комплексни) или да следваме техните изразни средства. Между контра-техниките, които сме изследвали, са детските "инфантилни" техники (например детските техники на движение), или животинските техники (техниката не е притежание единствено на човека – това е всъщност една от темите на моите "Облаци"). При всички случаи мисля, че Леонид ще си запази правото на изненадващ отговор на този въпрос. Телата ни са обитавани от неподозирани двойници.
Една от последните ви книги носи заглавието Облаци. Философия на свободното тяло... каква е философията на Тялото в анкоку буто-пърформансите на Хиджиката?
Да, всъщност опитът за философия на тялото – или философия на метаморфозата, или философия на свободното тяло, беше определящ за моята философска работа в началото на този век. Разгърнах тази работа от книгата Тялото-метаморфоза (2007), книга, която посвети място на танца и пърформанса, през френските си книги Изменението на света и Метаморфозата и мига – Дезорганизация на живота (2009) до Облаци. Това, което ме интересува най-вече у Хиджиката е опитът за създаване на контра-техники – невъобразими техники, които разширяват не само експресивната потенция на тялото, но и формите на неговия опит. Ето защо съм съгласен с Хиджиката, че не може да има философия на буто: самото буто е философия.
Апропо, досега философията и изобщо академичните занимания с буто му налагат одежди, които са му тесни. Съпротивлявам се на този опит за свеждане на буто до пример на естетическа или философска идеология, поради което и говоря за две основни редукции на буто, тази в линията на последователите на Гротовски и тази в линията на последователите на Жил Дельоз.
Заедно с Хиджиката, ние си поставяме въпроса за бунта на тялото. Какво означава бунт на тялото? Интересува ни начинът, по който тялото винаги надскача себе си. Животът винаги изстъпва себе си. Тялото винаги изстъпва себе си: и в екстаза и болката, и в раждането, и в смъртта.
Тук е мястото да спомена и за една изненада, която подготвяме в рамките на софийската премиера на представлението – една нова книга, една "Тъмна поема" в отговор на "Тъмния танц" на Хиджиката. Тъмна поема, вдъхновена от хипнотичната работа на Хиджиката и с фотографа Ейко Хосое, но поемаща в своя посока: визуална тъмна поема, резултат на сътрудничеството ни с една от най-близките ни съмишленички от 10 години насам, фотографката Боряна Пандова.
В сценичното представяне на същата тази книга Облаци. Философия на свободното тяло участваше и философът Футоши Хошино, който отново има роля в Хиджиката и неговият двойник – свързани ли са двете участия, какво ги различава и с какво Футоши Хошино допринася за Хиджиката и неговият двойник и най-вече за бъдещото представяне на пърформанса в Токио през декември?
Общото е експериментирането с формата, която определям като сценична поема или театрална поема, както и, разбира се, приятелството ми с Футоши и с неговия учител, друг мой голям приятел, един от най-големите японски философи, Ясуо Кобаяши. Футоши не само участва в сценичното четене на "Облаци" заедно с актьорите Мария Панайотова, Емона Илиева, Валери Георгиев и Леонид Йовчев, но и негов текст, както и стихотворението на Кобаяши, включено като вложка във второто издание на "Облаци", бяха преплетени с моите фрагменти, четени н 4 езика – български, японски, френски, английски.
Всъщност с Футоши се запознах преди точно 10 години в Токио, когато изнасях лекции в ръководения от Кобаяши Център по философия на Токийския университет, в който по това време Футоши завършваше доктората си. Още тогава установих споделения ни интерес към авангардно изкуство и с изненада открих, че Футоши познава творчеството на някои от вдъхновяващите ме японски автори от експерименталната музикална, филмова и театрална сцена, което е доста голяма рядкост в академичните среди. Така че в някакъв смисъл настоящата ни съвместна работа сякаш е била предизвестена – тя е следствие на моя опит не за отказ от философията, а за продължаването ù в друго поле и с други средства.
Колкото до Хиджиката и неговия двойник, самата идея за тази работа беше резултат на желанието на Метеор да работи с японските ни приятели. При последното си гостуване в София преди две години Ясуо Кобаяши ни попита, полу на шега, дали би могъл да работи с Метеор и да се присъедини към групата. Всъщност желанието му да работим заедно в полето на театъра беше съвсем искрено. Това ни подтикна към опита да експериментираме с формата, която сме набелязали в други работи на Метеор, както и в работата ми с берлинския колектив Vierte Welt, свързана с постановката на моя текст Дъщерите на Пандора. Когато преди пет години с Ани и Лео работехме по Малдорор, имах идеята за виртуална реконструкция на един от най-ранните сценични фрагменти на Хиджиката и Оно, споменатия Място за изхвърляне, който явно се основава на легендарния текст на Лотреамон, но от който няма запазен никакъв архив и за който изобщо не се знае почти нищо дори в Япония; идеята ми беше да си въобразим как би изглеждал този спектакъл и следователно да осъществим фантастична реконструкция; идея, която споделих с Ясуо и Футоши. Постепенно идеята се разви към по-сложна форма, в която границата между фигурата на Хиджиката и неговите фантастични двойници, включително авторите и актьорите, се размиват, така в крайна сметка давайки манифестен израз на идеята ни за театър.
Личностите (Лъвкрафт, Хофман, Тацуми Хиджиката...), Героите на Метеор-театъра са герои от миналото... има ли съвременни герои, които ви интригуват?
Бодлер казва в студията си Художник на съвременния живот, че класическо става само това, което е било модерно в своето време. В нашия случай тези мрачни личности от миналото ни интересуват с това, че са експериментирали с радикални и несвоевременни форми на творчество, но и на съществуване. В този смисъл техният опит е не толкова модел за следване, колкото художествен материал за собствения ни опит да изследваме нови и поради това често рисковани форми. Разбира се, че има съвременни фигури, които са стигнали много далеч в този опит и които неизбежно ни вдъхновяват. За мен те са най-вече в полето на музиката. Усещането ми е, че в последното десетилетие театърът и сценичните изкуства влязоха в криза, след апогея на така наречената концептуална вълна, с която бях тясно свързан. Все пак все още ценя високо и си сътруднича с някои от творците, с които работех активно през миналото десетилетие – Джонатан Бъроуз, Тим Етчелс, Борис Шармац. Джонатан, чийто знаменит Наръчник на хореографа Метеор публикува във великолепен превод на Ани Васева, несъмнено е между съвременните "герои".
Да, заобикалят ни съвременни "герои", дори такива, които са непознати тук и сега или които са непознати никому, но които ни позволяват да вярваме във възможността за различен свят.
Миналата година Метеор отбеляза 10-годишен юбилей... след 10 години може ли да обобщим – Формата или Съдържанието е по-важно в Метеор-театъра?
Формата е неотделима от съдържанието. Автентичната форма има своя енергия, която произвежда комплексност. Всъщност целенасоченото търсене на нови възможности за театрална форма беше основна ос на съвместната ни работа през тези десет години. Тези форми са често на ръба на конвенционалното разбиране на театралното, но те се основават на една "силна" идея за театър: например работата с хор и вокални структури, която определяхме като театрална оратория, работата със семантични жестове или "физикализирането" на езика, тоест работата с езика като материя. която не само подсилва експресивната форма, но и постига радикализация на семантиката – едно по-радикално "съдържание". Докато темите ни, "съдържанието" е несъмнено по-трудно "контролируемо". Всъщност на тази основа възникна и Метеор – откриването на ранните текстове на Ани, писани преди близо две десетилетия, в тийнейджърска възраст – Пиеса за умиране, Болен и няколко други, непоставяни текста, които се оказаха много близки на тогавашната ми работа около философията на тялото. Това беше началото на тази странна творческа симбиоза, в която Метеор постепенно се превърна със срещата с Лео и Пепи, Петър Генков, а след това с всички по-млади актьори, художници и сценографи на Метеор.
И последно, да шепнеш или да крещиш – кое е по-добре, за да бъде чуто посланието ти днес?
Да мислиш. Но да не мислиш толкова дали "посланието" ти ще бъде чуто. Да бъдеш честен към намеренията си и да удържиш отговорността на формата и залозите, както и изискванията, които тя поставя. Необходима е безотговорна отговорност.
Хиджиката и неговият двойник танцуват на:
30 октомври – 19:30, Културен център на Софийски университет (Театрална зала, Ректорат) | 17:00, Лекция-разговор с Ани Васева, Боян Манчев и Леонид Йовчев на тема "Радикален опит и перформативни контратехники: Тацуми Хиджиката и началото на "буто"
31 октомври – 19:30, Дом на киното
Хиджиката, самураят от Севера | 12 април – 19:30, Дом на киното
Хиджиката, самураят от Севера | 23 април, Първо студио на БНР Пловдив, 19:00
Едно мислиш, друго казваш, трето правиш... да, това са страните на Бермудския триъгълник на кризата на средната възраст и именно уравненията между тях проверява френския драматург Флориан Зелер в камерната пиеса Иначе казано (или Le Mensonge, както "казват" французите) при сценичната адаптация на режисьора Владимир Петков.
Иначе казано, всяка криза (пък била тя и на средната възраст) има точен момент, дата и час за установяване – в случая, може да бъде случайна среща между двама стари приятели, редакторът в издателство Даниел (Георги Кадурин) и бонвиванът Патрик (Веселин Калановски) и неволна покана за вечеря, на която Патрик да представи новата си приятелка Ема (Рая Пеева), 20 години по-млада от бившата му жена Лоранс... или може да бъде моментът, в който Даниел започва да играе на "криеница" с жена си Изабел (Мариана Миланова) между изказаното на глас и скритите задни мисли (често криещи Истината)...
Тези моменти на "криеница", нещо като вътрешни монолози (и при Даниел, и при останалите герои), неслучайно са доволно подчертани (дори маркирани с музикален сигнал и замръзване в каданс на актьорите тук) – все пак, тази "криеница" е в основата на човешките взаимоотношения... тази "криеница" не само е в центъра на всяка драма, ами е в епицентъра на всяка криза на средната възраст...
Неслучайно е подбран и преводът на оригиналното заглавие на пиесата – Le Mensonge (или буквално Лъжата) се превръща в Иначе казано – така както всяка Лъжа може да бъде премълчана Истина... или може да бъде сбор от добре подбрани елементи на Истина... Като запознанството между Патрик (Веселин Калановски) и Ема (Рая Пеева)... Така както всяка криза на средната възраст може да бъде сбор от избрани елементи на Нов Живот – нови преживявания, нови места за живеене, нова кола, нова жена (важното е само да са по-млади/нови и по-вдигащи адреналина, нали)...
Да, всички знаем клишетата за кризата на средната възраст и през всички тях минава Даниел (Георги Кадурин) за една вечер... Но дали това не е целта на жена му Изабел (Мариана Миланова) – все пак, всяка криза в брака е вариант на криза на средната възраст... която пък е вариант на "криеница" между изказаното на глас и скритите задни мисли...
Да, Флориан Зелер обича да разглежда една случка във всевъзможни варианти и вариации – нещо, което прави брилянтно в хитовата си пиеса Бащата, нещо, което опитва и тук... Може би защото неизказаното винаги е по-интригуващо от изказаното на глас... Може би защото Лъжата винаги е сбор от подбрани елементи на Истина... Един път добре, друг път зле избрани...
Иначе казано, Лъжата води до криза във взаимоотношенията/брака, но може и да ги удължи – питайте Даниел, Изабел, Патрик и Ема по въпроса...
Иначе казано е в Младежки театър Николай Бинев – Голяма сцена на 9, 20 април, 14 май и 22 юни от 19:00 часа
Платформата Световен театър в София за поредна година скъсява дистанцията между фантазия и реалност, между български и интернационален театър, също както специалната селекция от гостуващи международни спектакли скъсява дистанцията между 3D танц и жестомимичен театър, между съвременен цирк и политически театър, а във всичко това може да се уверите като гледате:..
Хаканаи – 4 юни , 19:30 – 20:30; Театър Азарян
3D солов танц – 60 мин
концепция, режисура и сценография: Клер Барден и Адриен Мондо
изпълнение: Виржини Баржоне
фотография: Ромен Етиен
Играта между реални и виртуални измерения е запазена марка за арт дуото на Клер Барден и Адриен Мондо – те обичат да вкарват човешкото тяло в специфична среда (в случая, специален дигитален куб), която да го сблъсква с всички измерения на (не)реалността и да проверява колко сме Хаканаи – иначе казано, нетрайни и крехки, временни и отминаващи...
Юлий Цезар – 6 юни, 19:00 – 21:15; Cinema City/Mall of Sofia
сателитна прожекция – 135 мин
режисьор: Никълас Хайтнър
с участието на: Бен Уишоу, Дейвид Колдер, Мишел Феърли, Дейвид Мориси, Марк Пенфолд, Аджоа Андо, Леафиа Дарко, Роузи Еде, Лейла Фарзад, Фред Фъргъс, Закари Харт, Уенди Куех, Ейбрахам Попола, Сид Сейгър, Ник Сампсън, Хана Стоукли, Кит Йънг
фотография: Мануел Харлън
По традиция от последните години, Световен театър в София също ще даде сцена на ексклузивни сателитни прожекции от Националният театър в Лондон – в случая, говорим за една от класическите пиеси на Шекспир... говорим за Брут/Бен Уишоу и Касий/Мишел Феърли и техния преврат срещу Цезар/ Дейвид Колдер... говорим за пълно потапяне на публиката (стояща, като на концерт, около сцената) в умело дирижираните от Никълас Хайтнър събития... говорим за гражданска война и политически трилър, чийто герои (диктатори, кандидат-власт-играчи и пионки) виждаме и разпознаваме около нас... всеки ден...
Планината Чирчео – 8 юни, 20:00 – 21:00; Театър Азарян
съвременен танц – 60 мин
концепция и хореография: Фабрицио Фавале
с участието на: Даниеле Бианко, Винченцо Копучо, Андреа Дел Бианко, Фабрицио Фавале, Франческо Леоне, Кенджи Мастуяма, Мирко Папарусо, Стефано Роведа, Даниеле Салвито
фотография: Алфредо Анчески, Джино Роса
Планината Чирчео е мястото, където Одисей и неговите спътници се изправят срещу магьосницата Цирцея – там, край вечно променливото Тиренско море... там, на хипнотичната граница между съзнанието и фантазията, между деня и нощта, между вулканични останки и музиката на Даниела Кативели, Sigur Rós и Alex Somers, между митологията и терзанията душевни и... днешни.
Три сестри – 9 юни, 18:00 – 22:15; Дом на киното
театър/прожекция – 255 мин/с два антракта
режисьор: Тимофей Кулябин
с участието на: Константин Телегин, Илья Музыко, Антон Войналович, Клавдия Качусова, Ирина Кривонос, Линда Ахметзянова, Дарья Емельянова, Денис Франк, Алексей Межов, Павел Поляков, Андрей Черных, Сергей Богомолов, Сергей Новиков, Елена Дриневская
Историята на Чеховите Три сестри може и да е до болка позната, но драмата на семейство Прозорови, може би, никога не е била разказвана на... жестомимичен език – да, в римейка на Тимофей Кулябин (неслучайно наричан "вундеркинд на новия руски театър") няма да чуете нито дума (ще има субтитри, да), но разказът е толкова интензивен и жанрово разнообразен, толкова хореографски и музикално богат (в унисон с филми като Свят измислен, пълен с чудеса), че Три-те сестри си заслужават абсолютно наградите и отделеното време.
Неудачници – 11 юни, 20:00 – 21:15; Младежки театър Николай Бинев
съвременен цирк – 75 мин
идея, режисура и хореография: Ярек Цемерек
с участието на: Яна Врана, Яна Телцова, Матиаш Рамба, Петър Хорничек, Индржих Пански, Лукаш Махачек, Витезслав Рамба
фотография: Павел Хежни
Страхът от провал в съвременното динамично общество, поздравяващо само победителите, може и да не е най-подходящата тема за съвременен цирк, но начинът по който акробатичната формация DaeMen разгръща идеите на Ярек Цемерек с помощта на танц, акробатика, циркови техники, боди дръминг и музика на живо от DJ En.dru/Ондржей Хавлик само ще разсее всяко колебание и всяка Неудача...
Власт и съпротива – 18 и 19 юни, 19:30 – 22:15; НТ Иван Вазов
политически театър – 165 мин/с антракт
режисура и сценография: Душан Давид Парижек
с участието на: Самуел Финци, Сара Франке, Хенинг Хартман, Маркус Йон
фотография: Катрин Рибе
Спектаклите със Самуел Финци, по традиция, винаги са били част от Световен театър в София... също като традицията да продължаваме да търсим Истината за близкото тоталитарно минало и за годините на безкраен преход – именно това търсене е на фокус в театралната версия на едноименния роман на Илия Троянов, като съчетава архивни документи (след 20 години проучвания) с лични истории на знакови образи, а въпросът за Истината става дори още по-сложен в днешните post-truth времена... Едно е сигурно, животът винаги е бил въпрос на Власт и Съпротива...
Световен театър в София е от 4 юни до 19 юни
