My Mir

Да, за превръщането на Литературата (и Живота) в Кино е нужна известна доза Поезия в движение, а фестивалът CineLibri (тази година от 10 октомври до 3 ноември, пълната програма е тук) се опитва вече за десета, юбилейна година да внесе такава доза Поезия в хаосното ежедневие – очакват ни нови инициативи като В-О-В (Based-On-Books) форума, специални гости и тематични кинопанорами или пък добре познато онлайн издание на платформата Neterra TV+ и CineLibri жури, което ще раздава награди, но естествено, най-важна е филмовата селекция, затова ето кои са, според нас, CineLibri 2024 филмите, които като "слънцата-спомени сияят":..

+ Поезия безкрай – когато провеждаш десетото, юбилейно издание на CineLibri под мотото Поезия безкрай, няма как в откриването и закриването да не са замесени кинематографичните чувствителност и финес на Сорентино и Алмодóвар... разбира се, говорим за:..

Партенопа – 10 октомври, зала 1 НДК | Откриване + 25 октомври, кино Люмиер

Италия/Франция, 2024, 136 мин

режисьор: Паоло Сорентино

с участието на: Гари Олдман, Стефания Сандрели, Челесте Дала Порта, Луиза Раниери, Изабела Ферари, Силвио Орландо

Да, Паоло Сорентино неведнъж се е обяснявал в любов към родния Неапол (помните Божията ръка и сериала Гениалната приятелка, нали), но този път преклонението, поколенческите страсти и екзистенц метафори са в името на Киното и... неговата Поезия безкрай – мислете за Великата красота (но ситуирана в Неапол), преплетена с философията на Младост и символната омая на древногръцката сирена Партенопа, и... ето ви го новия Сорентино шедьовър.

Съседната стая – 25 октомври, зала 1 НДК | Церемония по награждаване

Испания/САЩ, 2024, 110 мин

режисьор: Педро Алмодóвар

с участието на: Джулиан Мур, Тилда Суинтън, Джон Туртуро, Алесандро Нивола, Алекс Хьог Андерсен, Мелина Матюс

В последните години, след Болка и величие, Педро Алмодовар се фокусира върху камерните (е, и англоезични) драми – причините може да откриете в своеобразната му мемоарна книга Последният сън, но неслучайно отношенията между военния репортер Марта (Тилда Суинтън се завръща в света на Алмодовар след Човешкият глас) и писателката Ингрид (Джулиан Мур като алтерего на Сигрид Нунес, чийто роман е адаптиран тук) лъкатушат в лабиринта между Живота и Смъртта, на ръба на евтаназията и Вечното приятелство, както неслучайно Алмодовар ще замени любимия си оператор Хосе Луис Алкайне с Еду Грау тук, както неслучайно Съседната стая донесе и втория Златен лъв на Алмодовар.

+ Сонетен венец – да, конкурсната CineLibri програма изкушава с адаптациите на Булгаков класиката Майстора и Маргарита, с Лимонов мистификацията на Еманюел Карер, със сърцераздиращата мигрантска история на малката Ру, но ние избираме:..

Плуване към дома – 11, 12, 13, 16, 18, 20, 27 и 31 октомври

Великобритания/Франция, 2024, 99 мин

режисьор: Джъстин Андерсън

с участието на: Макензи Дейвис, Кристофър Абът, Ариан Лабед, Надин Лабаки, Фрея Ханан-Милс

Режисьорът Джъстин Андерсън е добре познат в света на модата, затова няма как в пълнометражния му дебют (по едноименния роман на Дебора Леви) да няма място за фетиши и скрити желания – енигматичната Кити (Ариан Лабед, да, съпругата на Йоргос Лантимос), плуваща гола в басейна на разпадащия се брак между поета Джо/Кристофър Абът и военния кореспондент Изабел/Макензи Дейвис, е точно такъв символ, който със зеления си маникюр ще нарисува граница между реално и имагинерно, между родителство и детство...

Добър ден, тъга – 12, 13, 17, 20, 22, 23, 26, 28 и 30 октомври

Франция/Великобритания/Канада/САЩ, 2024, 110 мин

режисьор: Дърга Чу-Боуз

с участието на: Клои Севини, Клаес Бенг, Лили Макълнърни, Альоша Шнайдер

Да, изминаха 70 години от издаването на романа на Франсоаз Саган (и този септември 20 години от смъртта ѝ), но ето че страстите на Сесил все още пораждат вълнения – новата адаптация на дебютантката Дърга Чу-Боуз следва изящно, като крайбрежна ивица, текста на Саган, въплътен живително от Сесил на Лили Макълнърни и Ан на Клои Севини, а когато страстите са озвучени от Лесли Барбър (отговорна за звуковата картина на Манчестър до морето), ето че може да кажем наистина... Добър ден, тъга!

Сент-Екзюпери – 12, 16 и 27 октомври

Франция, 2024, 98 мин

режисьор: Пабло Агуеро

с участието на: Даян Крюгер, Венсан Касел, Луи Гарел, Сергей Онопко

Когато си израснал в Патагония, като режисьорът Пабло Агуеро, няма как да не си чувал някоя и друга легенда за престоя на Антоан дьо Сент-Екзюпери в Аржентина, в началото на 30-те – време, в което Антоан ръководи новосъздадения южноамерикански клон на въздушната компания Aéropostale; време, в което да срещне своята любов и муза Консуело; време, в което да прелети Андите в търсене на изчезналия пилот и свой добър приятел Анри Гийоме и да опише всичко в класиката Нощен полет – Луи Гарел, Даян Крюгер и Венсан Касел въплъщават историята тук с поклонение към човека, чието мистериозно изчезване по време на полет отбеляза 80 години този юли.

Outrun – 18, 26 октомври и 1 ноември

Великобритания/Германия, 2024, 118 мин

режисьор: Нора Фингшайд

с участието на: Сърша Ронан, Лорън Лайл, Саския Рийвс, Стивън Дилейни, Паапа Есиеду, Набил Елуааби, Изука Хойли

Героините във филмите на Нора Фингшайд винаги преминават катарзисно през Живота, винаги на ръба на социалните норми – след катарзисната роля на Сандра Бълок в The Unforgivable, сега Сърша Ронан (която е и копродуцент тук) се впуска в болезнено-истинно пресъздаване на борбата за живот на Рона (алтерего на шотландската журналистка Ейми Липтрот, чиито мемоари са адаптирани тук) като зависимостите към алкохола, наркотиците, истеричните градски нощи и проблемните родители се оказват по-слаби от тези към величествената природа на островите Оркни и... птичите песни.

+ Рима и Ритъм – музикалните филми винаги са били важна част от CineLibri програмата и ако тази година имаме любовна (но не съвсем по ноти) история с Туптящи сърца, а вечният мит за Орфей и Евридика, е разказан през призмата на фентъзи мюзикъла в Операта!, докато животът на Фарел Уилямс е пресъздаден Част по част (и песен по песен) с Лего кукли, то ние залагаме на:..

Жокера: Лудост за двама – 11, 12, 13 и 14 октомври

САЩ, 2024, 138 мин

режисьор: Тод Филипс

с участието на: Хоакин Финикс, Лейди Гага, Стив Куган, Зази Бийтс, Брендан Глийсън, Катрин Кийнър

Светът е за двама, Лудостта е за двама... Пренаписването на Батман Вселената от Тод Филипс продължава с още един енигматично-налудничав образ, а именно Харли Куин/Лейди Гага и този път придобива кабаретно-мюзикъл-ноар размери – да, исландката Хилдур Гуднадотир създаде силен музикален фон върху който да се разгърне новата биография на Жокера/Хоакин Финикс, но сега двойствеността на двамата герои е хитро подчертана с двоен саундтрак – освен инструменталната картина на Хилдур, тук Лейди Гага и Хоакин Финикс се развихрят с цяла серия тематични дуети, излезли като от джубокса на Готъм сити.

Емилия Перес – 14, 19, 20, 21, 23, 24, 26, 27 и 28 октомври

Франция/САЩ, 2024, 130 мин

режисьор: Жак Одиар

с участието на: Зоуи Салдана, Селена Гомес, Карла София Гаскон, Едгар Рамирес, Едуардо Аладро, Адриана Пас

Стана традиция всеки нов филм на Жак Одиар да печели наградата за музика в Кан (този път заслугата е на Камий и композитора Клеман Дюкол) и това не е случайно – Музиката е с ключова роля във всеки негов филм, но сега и кинематографията, и драматургията (Одиар пише волно оперно либрето по романа Écoute на Борис Расон), и социалния фон и декор са създадени така, че да танцуват заедно, както неслучайно женския ансамбъл получи заедно наградата за най-добра актриса в Кан... и как иначе, след като става дума за мексикански бос на наркокартел, който сменя пола си, за да се скрие от Света, но дали може да се скрие от себе си...

+ Оди за човека – да, всеки филм може да се разглежда като Ода за Човека, а селекцията в тази категория намига с премиерата на българския Заведи ме вкъщи, с киномистификацията Да бъдеш Мария (или стигмата, която Мария Шнайдер добива при снимането на Последно танго в Париж), но ние залагаме на:..

Най-ценният товар – 12, 13 и 19 октомври

Франция, Белгия, 2024, 81 мин

режисьор: Мишел Азанависюс

с участието на: Жан-Луи Трентинян, Грегори Гадебоа, Доминик Блан

Мишел Азанависюс винаги е обичал нестандартно разказаните истории, а след преклонението пред нямото кино в Артистът, сега думата има Нейно Величество Анимацията – историята за момиченце, хвърлено от влаковите ешелони на Смъртта, пътуващи към Аушвиц, открито и отгледано в гората от дървосекач и неговата жена е разказана с гласа на Жан-Луи Трентинян, месеци преди смъртта му, което добавено към ювелирната визуална наситеност на Най-ценният товар превръща разказа в истинска Ода за Живота и Човека.

Време за живот – 14, 15, 19, 20, 26, 27 октомври и 2 ноември

Франция/Великобритания, 2024, 107 мин

режисьор: Джон Кроули

с участието на: Андрю Гарфийлд, Флорънс Пю, Грейс Дилейни, Дъглас Ходж, Адам Джеймс, Марама Корлет, Хедър Крейни

Именно във филм на Джон Кроули (Boy A преди 17 години) Андрю Гарфийлд прави своя актьорски дебют, а срещата на героя му тук Тобайъс с Алма/Флорънс Пю предопределя живота му декада напред – фрагментарен, изпълнен с обрати, тайни и абсурди (като раждане на бензиностанция) Време за живот следва натурално потока на реалния живот, озвучен от абонирания за подобни микро Оди за Живота Брайс The National Деснър.

Блубек – 15, 28 октомври и 1 ноември

Австралия, 2022, 102 мин

режисьор: Робърт Конъли

с участието на: Миа Вашиковска, Алберт Муанги, Ариел Донохю, Рада Мичъл, Кларънс Райън, Ерик Бана, Ерик Томсън, Елизабет Александър

Общуването на Човека с Природата ще бъде екзистенциално важно в следващите години, но морският биолог Аби/Миа Вашиковска е пределно наясно с това от дете, когато започва приятелството ѝ със синия групер Блубек и уроците за Живота от майка ѝ, екоактивистката Дора/Рада Мичъл... Въпросът е как използваме Паметта в това общуване?!

Доверие – 18, 19, 20, 21, 24, 25, 28 октомври и 2 ноември

Италия, 2024, 136 мин

режисьор: Даниеле Лукети

с участието на: Елио Джермано, Витория Пучини, Изабела Ферари, Федерика Розелини, Пилар Фолиати

Не знаем какво кара Том Йорк да се доверява на италиански режисьори (може би, Даниеле Лукети ще разкаже повече лично при гостуването си), но след Суспирия Йорк отново осигурява звуковата картина на драма, в която нищо не е такова, каквото изглежда на пръв поглед – истории за сложните отношения между учител и ученичка не са рядкост в киното, но Даниеле Лукети, Доменико Старноне (чийто роман е адаптиран тук), Том Йорк и компания имат какво да кажат по въпроса и го правят с такъв финес и ненатрапчивост, че напълно заслужават... Доверие.

Конклав – 31 октомври и 1, 2, 3 ноември

Великобритания/САЩ, 2024, 120 мин

режисьор: Едуард Бергер

с участието на: Ралф Файнс, Стенли Тучи, Джон Литгоу, Изабела Роселини, Серджо Кастелито, Карлос Диес

Всички знаем, че конклавът е ритуал, с който, от векове наред, се избира нов папа... Всички знаем, че Ралф Файнс ще бъде брилянтен като кардинал Лорънс, който е натоварен с организирането на конклава, само не знаем в какъв заговор и мрежа от лъжи и тайни ще попадне... Всички знаем, че след Нищо ново на Западния фронт тандемът между Едуард Бергер и композиторът Фолкер Hauschka Бертелман отново ще е на висота и готов за награди, само не знаем колко и какви препратки са направили към състоянието на Света днес и безкрайните войни за власт, които се водят... не само във Ватикана.

+ Лирично отклонение – селекцията в тази категория изкушава с класики като Закуска в Тифани (открила първото CineLibri издание, а сега посветена на 100-годишнината от рождението на Труман Капоти); с панорамата, посветена на Ромен Гари (с филмите Сияние на жена, Книжарят и Чародеят); с тематичното отбелязване на 120 години от рождението на Пабло Неруда с любопитния поглед на Пабло Лараин към живота на Поета в Неруда; с дзен-поетичното пътуване във времето на японския Преди кафето да изстине; с емоционалната история на Бамби, разказана от Милен Фармер, но ние се спираме на:..

Второ действие – 11, 12, 13, 15, 17, 18, 19, 20 и 22 октомври

Франция, 2024, 85 мин

режисьор: Куентен Дюпию

с участието на: Леа Сейду, Луи Гарел, Венсан Линдон, Рафаел Кенар

Ако има приз за най-нестандартна персона във френското кино, то той ще е в ръцете на Куентен Дюпию – след като остави музикалното си алтерего с милиони стриймвания Mr. Oizo в миналото, Дюпию се гмурна саможиво в авантюра с киното (помните миналогодишния Даааали!, нали) като този път надскача себе си – забърква звездния триумвират на Леа Сейду, Луи Гарел и Венсан Линдон в, на пръв поглед, прозаична камерна история, която, обаче, се мета-разгръща на принципа "филм във филма" (където Куентен е и режисьор, и сценарист, и оператор...) и заема цяло частно летище, префасонирано като ресторант Второ действие накрай света...

Firebrand – 15, 21, 27 и 29 октомври

Великобритания/САЩ, 2023, 121 мин

режисьор: Карим Айнуз

с участието на: Алисия Викандер, Джъд Лоу, Еди Марсан, Сам Райли, Джуния Рийс, Ерин Дохърти, Патрик Бъкли, Пол Тинто

Англоезичният дебют на Карим Айнуз (познат с деликатни филми като Невидимият живот на Еуридисе Гузмао) е от типа тежки, костюмни драми, които с ювелирна кинематографична лиричност, хвърлят светлина върху мътни и кървави моменти от Историята – в случая, става дума за регентството на лейди Катрин Пар/Алисия Викандер, шестата съпруга на Хенри VIII/Джъд Лоу, която не само трябва да избегне съдбата на предшественичките си, но и да оцелее в безкрайните игри за Трона.

+ Документална октава – CineLibri селекцията от документално кино по традиция е силна и разнообразна, като отвъд политически ангажираните премиери на Ана Бландиана: Между мълчанието и греха и Монумент на любовта, ви очакват срещи с Ървин Уелш в Избери Ървин, с българските Аз, Харли и път 66, Свободен, по-свободен, Димитър (за актьора, режисьор и театрален педагог Димитър Еленов), разследването Уилям Шекспир: най-известният човек, който никога не е съществувал и Човешките потайности, а ние избираме:..

Уилям Фокнър: Миналото никога не умира – 13, 17, 28, 30 октомври и 2 ноември

САЩ, 2024, 100 мин

режисьор: Майкъл Модак-Труран

с участието на: Ерик Робъртс, Джак Фишър, Роуз Лейн Санфилипо, Тод Барнет

Лауреат на Нобелова награда, двукратен носител на Пулицър, "Писателят на Юга"... много са титлите, с които кичат авторът на класики като Врява и безумство, Докато лежах и умирах, Светлина през август, но нито една от тях може да опише пълнокръвно противоречията в живота на човека, родил се в семейство на сегрегационисти и въпреки това дал Глас и Образ на расовото равенство и борбата за граждански права – именно затова калейдоскопичното изследване на Майкъл Модак-Труран прибягва до куп похвати на документалното кино (като художествени възстановки, анимация, архивни кадри и рисунки, гласът на Ерик Робъртс като разказвач...), за да подреди пъзела, който самият Фокнър ще опише с думите: "Миналото никога не умира. То дори не е минало."...

+ Хайку – най-кратката форма на поезия е запазена сцена за късометражно кино като CineLibri селекцията тази година лъкатуши между лиричните отклонения в Дъщерята на художника и в Семеен портрет на чернозема на фона на хапките от реалността в Скарлет, в Регистър Злополуки и в Двама, а ние се спираме на:..

Вълкът – 14 октомври и 3 ноември | награждаване в конкурса за късометражно кино: 19:00, Топлоцентрала

Канада, 2024, 10 мин

режисьор: Теодор Ушев

След като потърси златното сечение на игралното кино с φ1.618, сега Теодор Ушев се завръща към Нейно Величество Анимацията – специфична техника играе ключова роля в адаптацията му на разказа Вълкът от Емилиян Станев, за който самият Станев ще каже: "Ние ненавиждаме вълчето у себе си, но без него не можем да бъдем щастливи. Сложна работа!"

Фестивалът CineLibri 2024 е от 10 октомври до 3 ноември в салоните на НДК, Люмиер, Дом на киното, Одеон, Арена The Mall, Cine Grand Park Center, Cineland Bulgaria Mall, Топлоцентрала, Френски институт, културен център G8, Евросинема, кино Влайкова и CasaLibri

И литературата, и киното могат да бъдат описани като "сънуване наяве", а Даниел Келман идеално знае това и го използва умело в миналогодишния си роман Светлина и сянка (откъсът по-долу), който на ръба между фикция и реалност (досущ играта на светлосенки) разказва живота на прочутия немски режисьор Георг Вилхелм Пабст. Фокусът пада върху компромисното решение на Пабст да отдаде "под наем" киноизкуството си в услуга на пропагандната машина на Хитлерова Германия, а повече за това как сънуването на 24 кадъра в секунда може да се превърне в кошмарна действителност ще разкаже самият Даниел Келман на 24 октомври в специална литературна среща в рамките на фестивала CineLibri 2024, а сега ви оставяме с играта на светлосенки в живота на Георг Вилхелм Пабст...

Презокеанско пътуване

Той трябваше да снима филми. Не искаше нищо друго, нищо не беше по-важно. Но каквото и да се случеше, мислеше си Пабст, докато лежеше с цигара в уста в шезлонга на палубата на първа класа, никога повече нямаше да снима филм върху глетчер.

Бяха минали седем години, но все още се случваше да се събужда от дрямката си, защото под него се беше отворила пропаст. После отново се озоваваше там, здраво завързан за стръмния склон, вятърът го брулеше в лицето, а госпожица Рифенщал се опитваше да бъде актриса. Все се налагаше да я учи на нещо. Вслушай се във вътрешния си глас, остави ръцете си спокойни; колкото по-силно е чувството, толкова по-малко трябва да се прави нещо. Но способностите ѝ бяха ограничени, тя беше умна и ученолюбива, но каквото и да правеше, липсата на талант се явяваше като огромно препятствие.

Трябваше да предвиди всичко това, когато Арнолд Франк му беше предложил да поемат заедно режисурата. "Аз ще направя планината, ти лицата на хората", и след известно колебание, тъй като в края на краищата имаше два апартамента, един замък, хубава млада жена и син, а пък и обичаше скъпите хотели, той прие.

Франк беше открил нов жанр филми. В тях хора се катереха по планините, преминаваха през премеждия, накрая биваха спасени. Никога не се случваше нищо друго. Никой не знаеше как така този човек се беше добрал до киното, сега само с група съзаклятнически настроени сътрудници, всички спортни натури като маймуни, снимаше филм след филм и тъй като във всяка една критика се казваше, че артистите на Франк се катерят грандиозно, но пък, за съжаление, никак не могат да играят, с явно смирение той беше помолил своя прочут колега за помощ. "Ще си разделим хонорара, ще получиш половината от всичко, което влезе като приход, а пък то доста влиза, обещавам ти, защото Удет също ще участва!"

Действително легендарният майстор на висок пилотаж от Световната война също искаше да играе, така че икономически нищо не можеше да се обърка, и след една дълга нощ Пабст реши да приеме предложението, и то не само заради парите, а заради Фриц Ланг.

В Бабелсберг Ланг подготвяше най-скъпия филм на всички времена. Лично беше развел Пабст из изкуствения град: издигаха се огромни сгради, които биваха още уголемени чрез огледала. С малко глупаво изглеждащия си монокъл пред окото Ланг говореше за технически ефекти, каквито още никой не бил виждал, автомобили от бъдещето, железници на невъобразимо високи мостове, масови сцени с хиляди души, робот, който се превръща в жена. Дори да реализира половината от това, което изглеждаше крайно невероятно, защото се предполагаше, че ще реализира всичко, тъй като поиска ли Ланг нещо, то ставаше, за известно време никой не можеше да му се изпречи на пътя.

Освен планините. Независимо колко високи строеше декорите си, нямаше как да направи нещо по-високо от Алпите. Поради което Пабст наистина трябваше да катери глетчера.

Беше таял надеждата, че ще го оставят да заснеме част от филма в студио, но си беше направил сметката без Франк. Студиата, беше убеден Франк, били фалш и лъжа – също така диалозите и близките планове, влюбените погледи, страховете, съмненията и угрижено сбърчените чела трябвало да бъдат заснети горе, в планината, в дълбокия сняг.

Пабст въздъхна и издуха дима във въздуха. Небето се беше смрачило: облачета на тънки ивици се носеха по него, от едната страна сиви, в другата все още светли, почти бели, огрени от залязващото слънце.

Пред хоризонта се рееше фин слой изпарения. Мина стюард, който разнасяше кани, кафе в дясната, чай в лявата ръка. Пабст махна, стюардът се спря и попита:

– Сладкиш? Сандвич? Плодова салата?

– Имате всичко това?

– Параходът е празен. Напълва се на връщане. Всички искат в Америка. Никой не иска обратно. Отново ли ще снимате във Франция, господин Пабст?

Пабст замълча за момент и се почувства поласкан, че го разпознават на френските кораби. В момента, в който се озовеше сред европейци, отново ставаше някой.

– Филмът се казва Мадмоазел Доктор.

– Кой играе?

– Дита Парло и Пиер Бланшар.

Стюардът се замисли, пожела му приятен ден и продължи нататък.

Е, добре, каза си Пабст, човекът не ги знае, нито Парло, нито другия. Но той ще ги научи на занаята, успя дори и от госпожица Рифенщал да направи почти актриса. Тя действително беше имала желание да се учи.

Непрекъснато беше питала за фокусното разстояние и кога е по-добре камерата да се движи, кога да стои неподвижна. А когато той направи най-добрия кадър във филма, поглед нагоре към слънцето през една топяща се ледена висулка, освен него тя беше единственият друг човек на този нещастен връх, който действително се беше заинтересувала от кадъра.

А пък колко беше студено! Той ходеше с две дебели якета, навлечени едно върху друго, и въпреки това след три работни часа едва можеше да се движи. Усещаше гърдите си като затворени в менгеме. Не чувстваше повече пръстите на ръцете и на краката си, но много по-лошо беше откритието, че нямаше усилие на волята, което да му помогне при неговия страх от височината.

Не гледай надолу, беше си казвал той отново и отново: не гледай, не гледай сега, в никакъв случай не гледай, не гледай надолу, само не поглеждай надолу, само не надолу!

След което, естествено, беше направил точно това. Беше погледнал надолу. И пропастта със странна сила го беше уловила за сърцето. Изразът световъртеж не беше най-точният: беше повече ужас, чисто отвращение, че на божията земя съществува нещо подобно и че само личната воля, на която човек внезапно не можеше изцяло да се довери, те спира да не се хвърлиш там долу. После пък сърцето му се беше разхлопало, а сивото небе се беше преобърнало, така че снежинките бяха тръгнали да излизат от долу нагоре от пропастта и сякаш вече нищо не беше на мястото си.

Нощем лягаха в саморъчно направени колиби, в редичка всеки в своя спален чувал. До него беше Франк, който хъркаше като резачка, а отсреща операторът спортсмен, който на всичкото отгоре се казваше Шнеебергер, "снежен планинец", и който в съня си издаваше странни шумове, понякога подсвирване, друг път мърморене, а пък някой друг в групата говореше насън на език, какъвто Пабст никога досега не беше чувал. Часовете се точеха безкрайни, земята беше твърда, с всяка следваща минута вонята вътре ставаше все по-силна: три дузини мъже на едно място, няма къде да се окъпят, не може и прозорец да се отвори, защото, ако се отвори, вътре ще нахлуе режещият леден вятър. Само госпожица Рифенщал имаше привилегията да спи в отделно помещение, и то върху дюшек. Всяка нощ Пабст размишляваше дали и той не трябва да поиска същото, но се боеше, че само ще предизвика подигравките на Франк и неговите хора. Знаеше, че и без това се присмиват зад гърба му, че намират за много забавно това, дето той толкова много се страхува от падане, знаеше, че тайно го имитират колко безпомощно вика "Стоп", когато очилата му пак се изпотят, а пък той викаше "Стоп!", тъй като що за режисьор ще е този, който нищо не вижда? Не, трябваше да издържив голямата спалня, да слуша нощните им шумове и да се утешава, че филмът без никакво съмнение ще има успех.

Така и стана. Премиерната публика беше възторжена. Франк, той и летецът Удет бяха извикани два, три, четири пъти на сцената, госпожица Рифенщал правеше книксове, бузите ѝ се бяха зачервили въпреки грима, от нея изригваше амбицията ѝ и сякаш се изливаше на горещи вълни навън. Критиката беше неудържимо положителна, и то както в социалдемократическите, така и в националистическите, и в комунистическите вестници, а ден по-късно Белият ад на Пиц Палю вече се разпространяваше в 259 кина. Мъките си заслужаваха.

Две седмици по-късно беше следващата премиера. Пред "Цоопаласт" бяха разпънали същия червен килим, там се бяха събрали същите господа в същите фракове, както и същите дами, само че в други вечерни рокли. Пабст седеше на девети ред. Вляво от него беше седнала Труде, вдясно плешивият художник Гулбранссон. С притеснение и любопитство Пабст наблюдаваше как Фриц Ланг застана отпред с проблясващия си монокъл, до него жена му госпожа Теа фон Харбоу, която беше написала сценария, цялата в бяло, с бледо като мрамор лице, двамата се здрависваха, кимаха към напиращите да влязат зрители, поздравяваха величествено. Щом като всички се настаниха по местата си, завесата се вдигна. Диригентът даде знак за начало.

На екрана със странен ръбат шрифт се появи думата Метрополис.

Пабст беше като вцепенен. Гледаше. Слушаше. По някое време Труде почна да шепне нещо в ухото му, но той не я разбираше, чувстваше се така, все едно сънува. Не беше никак сигурен дали наистина виждаше това, което вижда.

Отново стана светло. Пабст седеше, без да помръдне. По странен начин той се виждаше отвън, като че ли някой беше насочил камера срещу него, която при това го снимаше как бавно сваля очилата си и си ги почиства с кърпичката от джоба на фрака си, докато в това време публиката мълчи. Никой не ръкопляскаше. Но Пабст знаеше какво щеше да се случи.

И то продължи, мълчанието, и след това още продължи. И после още, съвършената тишина. Никой не се покашля. Никой не се помръдна.

Чак сега, като че ли по даден знак, изведнъж избухна възторгът, ръкопляскане, викане, ура, надигаше се на вълни отново и отново, докато Ланг съвсем сам, влачейки се, понаведен, сякаш отсъстващ духом, тръгна по сцената, забил поглед в залата, и най-накрая се поклони с изключителна непринуденост. После си тръгна, но се наложи да се върне, тръгна си и пак се върна, накрая извика на сцената жена си, филмовия художник и оператора, те се поклониха и си тръгнаха, но трябваше да се върнат, и така всичко се повтаряше към половин час. Пабст се изправи и също ръкопляскаше. От време на време Труде му хвърляше по един загрижен страничен поглед. Гулбранссон от другата страна по някое време каза, че вече било достатъчно, филмът си е филм, дори и да е колосален, той се прибирал вкъщи!

Светлина и сянка (превод Жанина Драгостинова, корица Стефан Касъров, 400 стр, цена 25 лева) е в книжарниците

Литературната среща с Даниел Келман като почетен гост и член на журито на CineLibri 2024 е на 24 октомври | 19:00, Гьоте институт

"Така работи мозъкът ми, такива свободни асоциации е свикнал да прави." ще каже Салман Рушди в мемоарната си книга Нож: Размисли след опит за убийство (в откъса по-долу), докато философски се опитва да осмисли причините зад покушението срещу него от 12 август 2022... Но именно това правят вечните писатели, нали – асоциации, които да осмислят Света/Хаоса, в който съществуваме; асоциации, които да преосмислят Историите/Животите, които обитаваме... Асоциации, които обясняват Днешния ден, за да има Утрешен... защото, в противен случай, както казва самият Рушди: "В смъртта ние всички сме хора от вчерашния ден, завинаги в клопката на миналото глаголно време."...

Из Част първа: Ангелът на смъртта

Градчето Шътокуа носи името на езеро Шътокуа, на чийто бряг се намира. "Шътокуа" е дума от езика ери, който говори племето ери, но и езикът, и носителите му вече не съществуват, затова значението на думата не е ясно. Възможно е да бъде "две мокасини", но има вероятност да бъде и "торба, привързана в средата", или пък нещо напълно различно. Може да бъде описание на формата на езерото, а може и да не е. Някои неща се губят в миналото, където всички ще се озовем, повечето от нас – забравени.

За пръв път думата ми попадна през 1974 година, приблизително по времето, когато завършвах първия си роман. Беше в текста на култовия и сензационен роман от онази година "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет" на Робърт М. Пърсиг. Не помня подробно текста – не се интересувам нито от мотоциклети, нито от дзен будизъм, – но помня колко ми хареса тази странна дума и колко ми хареса идеята за срещи със същото название, на които се обсъждат идеи в атмосфера на толерантност, откритост и свобода. В края на ХIХ и началото на ХХ век Движението "Шътокуа" тръгва от езерното градче и се разпространява в цяла Америка, а Тиодор Рузвелт го определя като "най-американското нещо в Америка".

Веднъж вече бях говорил в Шътокуа, дванайсет години по-рано, през август 2010-а. Добре помнех уютната и уединена атмосфера на амфитеатралната зала на Институт "Шътокуа", чистите и спретнати околни улици между редиците дървета. (За моя изненада обаче, оказа се друга амфитеатрална зала. През 2017 година старата била съборена и издигната наново.) В идиличната общност на Института се събираха белокоси личности с либерални разбирания, живееха в удобни дървени къщи, които не чувстваха необходимост да заключват. Времето, прекарано там, бе като връщане назад във времето, в един по-древен и по-невинен свят, какъвто може да съществува само в мечтите.

В последната невинна нощ, тази на 11 август, аз застанах сам пред пансиона за гости и съзерцавах пълната Луна, която осветяваше ярко езерото. Стоях, обгърнат от нощния мрак, само аз и Луната. В романа ми "Град на победата" първият цар на империята Биснага в Южна Индия, претендира, че е потомък на бога на Луната, и свързва себе си с Лунната династия, към която принадлежи бог Кришна, и могъщият като Ахил индийски воин Арджуна от епоса "Махабхарата". Допадаше ми идеята, че вместо земляни, които отиват на Луната, неясно защо кръстен "Аполо" на гръцкия бог на Слънцето, лунните божества са се спуснали от спътника на Земята. Постоях на лунната светлина и оставих мислите си да се залутат към лунни теми. Замислих се за апокрифната история как Нийл Армстронг стъпил на Луната и промълвил: "Късмет, господин Горски", защото като момче в Охайо бил чувал съседите си да се карат заради желанието на господин Г. за фелацио. "Когато момчето на съседите се качи на Луната, тогава ще получиш фелацио", отговорила госпожа Горски. За жалост, историята не е вярна, но приятелката ми Алегра Хюстън е направила забавен филм по нея.

Замислих се и за разказа "Разстоянието до Луната" от сборника "Космически комедии" на Итало Калвино за времето, когато Луната се намирала много по-близо до Земята, отколкото е сега, и влюбените можели да отскачат дотам на романтични лунни срещи. Спомних си и за анимационното филмче на Текс Ейвъри "Били Бой", в което едно козле изяло Луната.

Така работи мозъкът ми, такива свободни асоциации е свикнал да прави.

Накрая си спомних и четиринайсетминутния ням филм на Жорж Мелиес "Пътешествие до Луната", ранна кинокласика от 1902 година за първите хора, стигнали до Луната, които пътували в капсула с формата на куршум, изстреляна от невероятно дълго оръдие, били облечени с цилиндри и фракове, и носели чадъри. Това и прочутият момент от филма – кацането на Луната. Докато си припомнях кадъра, в който космическият кораб ранява дясното око на Луната, не подозирах какво готви съдбата на следващата сутрин за моето дясно око.

Сега, обърнал поглед назад, виждам един щастлив човек – аз, – който стои окъпан в лунна светлина в онзи августовски четвъртък вечерта. Щастлив е, защото пейзажът е красив и защото мъжът е влюбен; а и понеже е завършил романа си – тъкмо е направил и последната стъпка, прегледал е окончателната коректура, а първите му читатели са реагирали въодушевено. Животът му е хубав. Ние обаче знаем онова, което той не знае. Знаем, че този щастлив човек до езерото се намира под смъртна опасност. Той няма представа и затова ние се страхуваме още повече за него.

Литературният похват се нарича "предусещане". Един от най-прочутите примери е началото на романа "Сто години самота". "Много години по-късно, пред взвода за разстрел..." Когато ние, читателите, сме наясно с нещо, което героят не би могъл да знае, но няма и как да го предупредим. Бягай, Ане Франк, утре ще те намерят в твоето скривалище. Замисля ли се за онази безгрижна нощ, над паметта ми се спуска сянката на бъдещето. Ала не мога да се предупредя. Твърде късно е за това. Мога просто да разкажа историята.

Един мъж сам в мрака, без да подозира за опасността, която вече го дебне съвсем наблизо.

Един мъж, който си ляга. А на сутринта животът му ще се промени.

Клетият несретник, нищо не подозира. Той спи.

Бъдещето се втурва към него, докато той спи.

Странното е обаче, че всъщност се връща миналото, собственото ми минало се втурва към мен, не някой присънил се гладиатор, а маскиран мъж с нож в ръка, който се опитва да изпълни смъртна присъда отпреди десетилетия. В смъртта ние всички сме хора от вчерашния ден, завинаги в клопката на миналото глаголно време.

Това е клетката, в която ножът искаше да ме натика. Не бъдещето. Призрачното минало, което се мъчеше да ме завлече назад във времето.

Защо не се съпротивлявах? Защо не побегнах? Стърчах на мястото си като пинята и го оставих да ме удря. Толкова ли бях безсилен, та не можех да направя дори нищожен опит да се защитя? Такъв фаталист ли бях настроен, че бях готов да се предам на убиеца си?

Защо не действах? Други хора, мои близки и приятели, се опитаха да ми отговорят на този въпрос. "Тогава беше на седемдесет и пет години. А той на двайсети четири. Не би могъл да го надвиеш." "Сигурно си изпаднал в шок още преди той да стигне до теб." "Какво трябваше да направиш? Той е тичал по-бързо от теб, а ти не си бил въоръжен." И многократно: "Къде беше охраната, по дяволите?".

Наистина не знам какво да мисля и как да отговоря. Понякога се чувствам неловко, дори се срамувам, от неспособността си да се отбранявам. В други дни се укорявам: не ставай глупав, какво си въобразяваш, че би могъл да сториш? Това е най-доброто обяснение за бездействието ми, до което съм стигнал засега: мишените на насилието преживяват криза, докато осъзнават реалността. Ученици в училище, хората в една синагога, купувачите в един супермаркет, човек на сцената на амфитеатър – те всички, така да се каже, битуват в стабилна представа за света. Училището е място, където получаваш образование. Синагогата е свято място. В супермаркета пазаруваш. Сцената е място, където изпълняваш нещо. Това е рамката, в която те се виждат.

Насилието разбива тази представа на пух и прах. Изведнъж тези хора вече не знаят правилата – какво да кажеш, как да се държиш, какви избори да направиш. Вече не познават формата на обектите. Действителността се разпада, изместена от неразбираемото. Страх, паника, парализа надмогват рационалната мисъл. Невъзможно става да "мислиш рационално", защото в присъствието на насилието хората изгубват понятие какво точно представлява "рационалното мислене". Те – ние – се дестабилизираме, дори стигаме до умопомрачение. Мозъкът ни вече не знае как да функционира.

В онази красива сутрин сред приятната обстановка насилието ме връхлетя и моята действителност рухна. Може би не е толкова чудно, за няколкото секунди, с които разполагах, аз не знаех какво да правя.

Нож: Размисли след опит за убийство (превод Надежда Розова, корица Стефан Касъров, 224 стр, цена 22 лева) е в книжарниците

Неслучайно, освен четири романа (сред които Тръпка-та, удостоена с Наградата за литература на Европейския съюз през 2019-а) Марта Джидо има в актива си и няколко документални филма, като Downtown и Solidarity According to Women (разгърнат в книгата Women of Solidarity) ѝ носят също няколко награди – още дебютния ѝ роман Мида (в откъса по-долу) е образец както за фрагментарен, кинематографичен език, който следва дословно диханието на Живота, така и за феминизъм, който не се затваря в себе си като мида... И ако главните герои Магда и Матеуш са като всяка двойка, живееща Съвременността, а двете половини на Мида-та на Живота откриват пред Магда два възможни финала/края, то Перлата, която се крие между двете половини е само една – самият Живот с целия му спектър от абсурден хаос и непосилна красота...

Матеуш e гаджeто ми, работехме заедно и понеже съкратиха персонала, се получи така, че той остана, а аз не, и сега той работи двойно повече, а аз изобщо не работя. Беше ни добре. Всичко беше уредено, планирано, подготвено, обсъдено, всичко беше като по график, работа от толкова до толкова, в тези и тези дни, и в този или онзи почивен ден се правеше онова, което беше планирано няколко дни по-рано: среща с приятели, разговори за работа, ходене на кино или на басейн, или на ресторант, плащане с карта, връщане вкъщи с такси, съвместно пазаруване, избор на цвета на боята за стените на спалнята, избор на спално бельо в подобен нюанс, ядене на кестени в кленов сироп, пиене на коняк, гледане на новините на дивиди.

Не знам, говорим си все по-рядко, той твърди, че това е период, който ще премине, но не знам дали ще премине, може би за него ще премине, а за мен не? Все по-често му оставям на кухненската маса бележки в следния стил:

"Скъпи, чаках те до два часа. Защо не вдигаше телефона? Ако имаш желание, събуди ме".

"В хладилника има вечеря, стопли я, защото ще си лягам, какво става с телефона ти, може би ще го заредиш някой път?"

"Звънях, но чух, че абонатът е временно недостъпен, няма да те чакам, вече минава един часа, по дяволите, можеше поне да се обадиш и да кажеш: ще дойда по-късно, ще дойда сутринта, ще дойда след три дни."

"Какво става, дявол да го вземе, защо не се преместиш в работата? Опакованата раница те чака в коридора.

"Една вечер не издържах, чаках, той не ми отговаряше, затова му писах: "Забравил ли си къде ти е домът, или членът ти е заседнал някъде?"

– Ставаш вулгарна.

– Вулгарна? Вбесена съм. Все те няма, звъня и чувам, че абонатът е временно недостъпен, какво става?

– Поканих родителите си у нас в неделя. Знаеш ли, нека да се опознаем малко по-добре преди сватбата ни. Можем да поканим и вашите.

– И какво? Трябва да сготвя вечеря? Да се облека добре? Може би ще искаш да им изпържа малко свински пържоли, а?

Дойдоха. Майката на Матеуш притисната в прекалено тясна пола, татко му с вратовръзка.

– О... пирожки, сама ли ги направи? Не, усещат се като купешки. Купешки са, нали?

– Мамо, престани – моли Матеуш.

– Но нали знаеш, сине, ние никога не ядем купешка храна... Ама твоите родители биха могли да посетят дъщеря си в неделя.

– Те не обичат събирания – излъгах, защото дори не ги бях поканила.

– Какви събирания? Все пак скоро ще бъдем семейство.

– Вярно – намеси се бащата на Матеуш, – брачните халки купени ли са вече?

– Още не.

– Е, докога ще чакаш, сине? Сватбата е след два месеца, а ти още не си купил брачните халки. Или може би нямате пари? Може би да ви дадем пари за тези брачни халки – продължаваше господин свекърът.

– Няма нужда – възразих.

– Матеуш, не се стеснявай, взимай, Магда не работи, стои си вкъщи и не прави нищо, ясно е, че само с една заплата...

– Но татко...

Бащата на Матеуш извади от портфейла си пачка банкноти и я натика в ръката му.

– Татко, престани – заекна Матеуш не особено убедително.

– Не дрънкай, просто ги вземи, защото ще се обидим.

– Можеш да си купиш пердета – каза госпожа свекървата.

– Мамо... стига.

– Е, не знам, след като не се справяте... Просто искаме да ви помогнем. Като гледам това, ми идва да се разплача... спят на матрак, нямат пердета на прозорците, купешки пирожки, не знам, не знам, като ви се роди детето, то също ли ще спи на пода? Наистина...

– Може би вече да си тръгваме, а? Какво става с работата ти, Магда?

– Уреждам.

– Уреждай, дете, уреждай, защото наистина е трудно с една заплата, Матеуш така го е закъсал.

– А може би да ти помогна с нещо, да се обадя тук-там?

– Не е необходимо.

– Фирмата ми има нужда от секретарка – предложи таткото на Матеуш. – Ще попитам.

Не е необходимо.

Ще попитам.

Попита. Намъкнах взети назаем обувки с високи токове и пола до коленете и се качих с асансьора до осемнайсетия етаж.

С нулата имаш достъп до града, с девятката имаш достъп до сградата. Когато се обаждаш по мобилен телефон, набираш два пъти нула. Ето документите, които ще ти трябват. Хартия за писма, използваш я като печаташ нещо важно, така че слагай нормалната, факсът е там, знаеш как се работи с факс, няма да ти го обяснявам, имаш адресите в алтлука, паролата на компютъра, натискаш ентър, ще ти се обаждат клиенти от сградата, имат най-различни проблеми, я дръжката на вратата им се е счупила, я тоалетната не работи, тогава се обаждаш на техниците, за да поправят, аварийният изход е там, ако нещо се случи, знаеш какво имам предвид, всички тук са малко параноици след единайсети септември, знаеш, аха, тогава не може да се ползва асансьорът, стълбището се отваря автоматично, но какво да ти говоря сега, аз съм в стая седемстотин и три, ако има нещо, ела или се обади.

Или ела, или ако не, обади се. Обади се в съседната стая. Тя е в 703, аз съм в 702. Можеш да прекараш целия си живот така. Аз нямам прозорци. Но тя има. Прозорците ù гледат към двореца и част от централния площад, но вече строят нов небостъргач, така че ще ù скрива централния. И запомни, не идвай със сандали, само затворени обувки, дори когато е горещо, трябва да спазваме определени правила. Цветове: сив, графитен, тъмносин, бежов, може и черен, но не твърде често. Печатите са в лявото чекмедже. Всичко окей ли е? Е, тогава успех.

Обувките ме убиват. Може би ще ги сваля, никой няма да забележи, виждат ме от кръста нагоре, но не и надолу, тук е малко клаустрофобично, ако утре нося същия взет назаем костюм, няма да е добре.

– Госпожо Магда, две кафета, едното с мляко, другото без.

– А бисквитки, защо не донесохте бисквитки? Е добре, сега ни оставете сами.

Телефонът звъни, ало, звъня от шестнайсетия, тук е много горещо, моля, намалете температурата на шестнайсети с два градуса. Вече го предавам на техниците, моля, намалете температурата на шестнайсети с два градуса. Ало, на двайсет и трети ни е студено, да се вдигне с един градус, когато отговаряш на телефона, казвай: главен офис. Ало, главен офис, госпожо, какъв е този главен офис, вече звънях два пъти заради вратата, че не се затваря, мокетът е твърде дебел и вратата не се затваря, да... звъня от осемнайсети, вратата не се затваря, да, намалете температурата с два градуса, защото на госпожата от световната банка ù е твърде горещо, да, ало, тя вече се обажда три пъти и все още ù е твърде горещо, три пъти се обажда по този въпрос, децата в Африка умират от глад, а госпожата от световната банка вече се обади три пъти по телефона, да, много ви моля, не може да се издържа при такива условия, в Южна Америка децата работят дори и в производството на кокаин, търговията с оръжие, сглобяването на кутиите за компютри, свят мейд ин чайна, но госпожата от световната банка се обажда, климатикът е развален, това е скандал, ние сме в Европа, а климатикът не работи, такава жега е, че не се издържа, моля, направете нещо, госпожо, вие сте в главния офис. В Санкт Петербург децата зимуват в канализацията, лепило, ябол, може да се изрита възрастна жена, да се пребие с тръба пиян дядо и така си осигуряват лепилото.

Ще ни донесете ли тези бисквитки, или не? Е, защо трябва да ви се напомня... Госпожо Магда, принтерът е повреден. Може би няма мастило? Има? Може би трябва да го изключите и включите отново?

Как да разпечатвам! Това е скандал! Клиентът чака, а принтерът не работи, принтер мейд ин чайна, но не работи, а това е много важен клиент, този принтер в Китай са го сглобили деца, защото там е най-евтино, полските деца, които също имат училищни тетрадки, чанти и тебешири мейд ин чайна, не са отишли на лагер, удрят топката в стената на блока, къпят се в Черняковското езеро, деветгодишно момче се е удавило, чета новините на страницата на онет, защо принтерът не работи? Можете ли да ми отговорите на този въпрос?

Не мога, защото не знам, мога да се обадя в сервиза, за да дойде някой, който да ремонтира принтера. Това и аз мога да го направя, клиентът чака и какво да му обяснявам сега? Какво става с климатика, вие там всичките ли се печете?

Вратата не се затваря, чакам от два часа, той е много важен клиент, много важен, тези деца работят в производството на кокаин, дилърите продават стоките на улицата за сума, осемдесет пъти по-голяма, отколкото дават на децата, печалба осемстотин процента, но децата и така са доволни, госпожата от световната банка има други проблеми, на кого му пука за децата от Колумбия. А, на кого?

Госпожо Магда, още две кафета. Със или без бисквитки? Що за въпрос, разбира се, че с бисквитки, това е много важен клиент. От този клиент, госпожо, зависи дали ще си купите нови бикини, или не.

Бикини мейд ин чайна.

А че са от Китай...

Е, на кого му пука за децата...

Колумбия или Китай, същата абстракция.

Мида (превод Васил Велчев, корица Капка Кънева и Благовеста Нейчева, 184 стр, цена 20 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия