A+ R A-
MIR

MIR

URL адрес: Електронна поща: Адресът на е-пощата e защитен от спам ботове. Нужен ви е javascript, за да го видите.

Загадката на стая 622 | Жоел Дикер

Сряда, 16 Юни 2021г. 19:19ч. Публикувана в Литература

"Начинаещите писатели често допускат подобна грешка: смятат, че сюжетът е съставен от поредица свързани помежду си факти... Докато една интрига, както самата дума подсказва, е сбор от въпроси. Започнете сюжетната линия с поредица въпроси:" – този съвет принадлежи на швейцарския писател Жоел Дикер, главен герой на собствения му пети роман, миналогодишния Загадката на стая 622. Всичко започва с един прост въпрос (зададен в откъса по-долу) – защо в хотел Палас липсва стая 622 – а отговорът крие неразкрито убийство, постоянно лавиране между минало и настояще в лабиринт от безпристрастна реалност, иронична автофикция и мистерии ала Истината за случая Хари Куебърт, хитовият роман на Дикер... Истината е, че днес Жоел Дикер празнува рожден ден, както верен е фактът, че всяка История е изградена от повече въпроси, отколкото отговори може да даде...

 

 

Из Глава 2

ПОЧИВКА


Призори в събота, 23 юни 2018 година, сложих куфара в багажника на колата и потеглих към Вербие. Слънцето току-що се бе показало над хоризонта и багреше в оранжево пустите улици на Женева. Минах по моста "Монблан" и поех покрай украсените с цветя кейове до квартала на Обединените нации, сетне излязох на магистралата по посока на Вале.

Тази сутрин всичко ми се струваше възхитително: небето сякаш сияеше по-ярко, местностите от двете страни на пътя изглеждаха по-пасторални от обикновено, селцата, пръснати сред лозовите масиви над Женевското езеро, напомняха пощенска картичка. Напуснах магистралата при Мартини и поех по тесния, криволичещ път, който минава през Льо Шабл и се вие до Вербие.

Час и половина по-късно стигнах там. Обяд все още беше далече. Прекосих селото по главната улица и следвайки указателните табели, намерих пътя до "Палас". Хотелът се намираше в непосредствена близост до селото (няколко минути пеша), но същевременно бе достатъчно усамотен, за да почувства човек особената му атмосфера. Сградата, в типичен алпийски стил, с кулички и висок покрив, беше сгушена сред зеленината, а над нея като стена се издигаше борова гора, увенчаваща долината на Рона, към която се откриваше прекрасна гледка.

В "Палас" ме приеха радушно и ми оказаха особено внимание. Веднага ме изпълни спокойствието, което лъхаше от това място. Докато се регистрирах на рецепцията, служителят ме запита:

– Вие сте Писателя, нали?

– Да.

– За нас е чест. Чел съм всички ваши книги. Може би сте тук, за да напишете нов роман?

– В никакъв случай! – отвърнах през смях. – Дойдох да си отдъхна. Почивка, почивка, почивка!

– Смятам, че ще се чувствате добре тук, вашият апартамент 623 е от най-хубавите.

Един служител ме придружи заедно с багажа до шестия етаж. Докато минавах по коридора, следях номерата на вратите. Каква бе изненадата ми, когато забелязах следната поредност: 620, 621, 621-б, 623!

– Чудно – обърнах внимание на служителя, – защо липсва стая 622?

– Липсва – отвърна той без повече обяснения.

Апартамент 623 наистина беше великолепен. Модерният стил на обзавеждането контрастираше с цялостната обстановка в "Палас". Имаше всекидневна с широко канапе, камина, бюро с изглед към долината и голям балкон. В спалнята голямо легло и дрешник, който водеше до облицована в мрамор баня с душ кабина и огромна вана. След като обиколих помещенията, отново си спомних за странната история с номерата на стаите.

– Та защо всъщност има 621-б, а не 622? – запитах отново служителя, докато той оставяше багажа ми.

– Сигурно е някаква грешка – обясни мъгляво той.

Не можех да разбера дали наистина не знае, или премълчава нещо. Във всеки случай явно нямаше намерение да се разпростира повече по въпроса.

– Имате ли нужда от още нещо, господине? Желаете ли да пратя човек, който да разопакова куфара?

– Не, благодаря, сам ще го направя – отпратих го аз, като му дадох бакшиш.

Той побърза да излезе. Любопитството ме накара да огледам още веднъж коридора: освен съседната стая, никоя друга на етажа не беше отбелязана с б. Стори ми се наистина странно, ала реших повече да не мисля за това. В края на краищата бях на почивка.

Първият ден от престоя ми във Вербие бе посветен на разходка в гората до разположения по-високо ресторант, където обядвах, съзерцавайки гледката. Завърнах се в хотела, възползвах се от минералния басейн, а сетне се отдадох на четене. Вечерта, преди да сляза в ресторанта на "Палас", се отбих да пийна един скоч в бара. Седнах срещу бармана, който сипеше остроумни забележки за другите клиенти. Тъкмо там забелязах за пръв път една жена на моята възраст, красива и на всичко отгоре сама, която се настани в другия край на бара и си поръча сухо мартини.

– Коя е тя? – запитах бармана, след като той я обслужи.

Скарлет Лионас. Гостенка на хотела, пристигна вчера от Лондон. Много е мила. Баща ѝ е английски аристократ, лорд Лионас, може би сте чували? Говори чудесно френски, личи, че е образована. Изглежда е напуснала мъжа си и е намерила убежище тук.

През следващите часове я срещнах още два пъти.

Първо, в ресторанта на хотела, където вечеряхме, седнали през няколко маси. По-късно, съвсем ненадейно, около полунощ, когато излязох на балкона да изпуша една цигара, открих, че заема съседния апартамент. Отначало си мислех, че съм сам в синкавия полумрак. Бях взел от Женева една снимка на Бернар и я държах в ръка. Облегнат на парапета, запалих цигарата и загледах тъжно снимката, която държах в ръка. Неочаквано нечий глас ме изтръгна от мислите ми.

– Добър вечер.

Трепнах. Беше тя, на съседния балкон, сгушена в плетеното кресло.

– Прощавайте, може би ви изплаших – добави моята съседка.

– Не очаквах толкова късно да имам компания – отвърнах аз.

– Наричам се Скарлет – представи се тя.

– Аз пък съм Жоел.

– Зная кой сте. Вие сте Писателя. Тук всички говорят за вас.

– Това не винаги е добър знак – отбелязах.

Тя се усмихна. Щеше ми се разговорът да продължи и ѝ предложих цигара. Тя прие, аз подадох пакета и запалих цигарата ѝ с моята запалка.

fig

– Какво ви води насам, писателю? – запита ме тя, като изпусна дима.

– Имах нужда да се разведря – отвърнах уклончиво. – А вие?

– Също исках да се разведря. Скъсах с живота в Лондон, със съпруга си, с работата. Нуждая се от промяна. Кой е на снимката?

– Моят издател, Бернар дьо Фалоа. Почина преди десет месеца. Беше много важна личност за мен.

– Доста неприятно за един писател.

Опитах да се усмихна, но тя разчете тъгата върху лицето ми.

– Прощавайте, напразно реших да остроумнича.

– Няма нищо. Бернар почина на деветдесет и една години, имаше пълно право да си отиде от този свят. Ще трябва да свикна.

– За скръбта няма измислена рецепта.

Беше напълно права.

Бернар беше чудесен издател – казах аз. – Но и нещо повече. Беше чудесен човек, притежаваше необикновени качества, а стореното от него в книгоиздаването е равно на няколко човешки живота. Беше литератор и ерудит, но също така страхотен бизнесмен, притежаваше харизма и едва ли не свръхестествена дарба да убеждава. Ако беше адвокат, останалите адвокати от парижката колегия щяха да останат без работа. През известен период Бернар е бил уважаван директор на някои от най-големите френски издателства, близък с най-видните философи и интелектуалци по онова време, както и с ръководни политици. В края на своята кариера, след като бе властвал над умовете в Париж, той се оттегли, без да изгуби ни най-малко своя ореол, и основа малко, скромно, но престижно издателство по свой образ и подобие. Такъв човек беше Бернар, когато се запознах с него и той ме взе под крилото си. Гениален, любознателен, весел и самотен: учител, за какъвто винаги бях мечтал. Словото му беше бляскаво, духовито, енергично и задълбочено. Смехът му постоянно звучеше като урок по мъдрост. Познаваше всички скрити пружини на човешката комедия. Беше извор на вдъхновение за живота, звезда в Нощта.

– Изглежда, Бернар е бил необикновен човек – каза Скарлет.

– Наистина беше такъв – уверих я аз.

– Във всеки случай да си писател е удивителна професия...

– Същото си мислеше последната ми приятелка, преди да се запознае с мен.

– Но аз наистина го мисля – засмя се Скарлет. – Имам предвид, че всеки човек мечтае да напише роман.

– Никак не съм сигурен.

– Аз пък съм.

– Защо в такъв случай не се захванете? – предложих ѝ. – Достатъчни са молив, топче хартия и ето че пред вас се разкрива чуден свят.

– Не зная как да започна. А и къде бих могла да намеря идея за роман?

Бях изпушил цигарата и се канех да се прибирам в стаята, но тя ме спря, от което никак не ми стана неприятно.

– Вие самият как намирате идеи за вашите романи?

Замислих се за момент, преди да ѝ отговоря:

– Мнозина смятат, че написването на един роман започва от някаква идея. Докато в действителност романът се ражда преди всичко от нуждата да пишеш. Нищо не е в състояние да потуши тази нужда, тя изцяло ви завладява. Постоянното желание за писане аз наричам писателска болест. Можете да разполагате с най-увлекателния сюжет за роман, но ако нямате желание за писане, няма да постигнете нищо.

– А как се изгражда сюжет? – запита ме Скарлет.

– Много уместен въпрос, доктор Уотсън. Начинаещите писатели често допускат подобна грешка: смятат, че сюжетът е съставен от поредица свързани помежду си факти. Измисляш персонаж, поставяш го в определена ситуация и така нататък.

– Напълно вярно – призна Скарлет. – Между другото, имах следната идея за роман: млада жена се омъжва и през първата брачна нощ убива съпруга си в хотелска стая. Само че така и не можах да я развия.

– Защото сглобявате факти, както току-що ви казах. Докато една интрига, както самата дума подсказва, е сбор от въпроси. Започнете сюжетната линия с поредица въпроси: Защо млада жена убива съпруга си през първата брачна нощ? Коя е младоженката? Кой е съпругът ѝ? Каква е историята на тяхната двойка? Защо са сключили брак? Къде са го направили?

Скарлет отговори незабавно:

– Съпругът е изключително богат, но отвратителен скъперник. Тя е желаела царска сватба с бели лебеди и фойерверки, докато празненството се е състояло в долнопробна кръчма. Обзета от бяс, тя убива съпруга си. Ако по време на процеса съдията е жена, тя ще вземе под внимание смекчаващи вината обстоятелства, защото няма нищо по-ужасно от съпруг скъперник.

 

 

 

cover-zagadkataЗагадката на стая 622 (превод Красимир Петров, корица Стефан Касъров, 544 стр, цена 22 лева) е в книжарниците

Цветя на злото | Шарл Бодлер

Сряда, 26 Май 2021г. 20:20ч. Публикувана в Литература

"Поетът е събрат на принца на ятата, сред бурите се носи, стрела не го лови, но долу, заточен сред гмежа на тълпата, крилата исполински му пречат да върви." – крилата, за които говори Шарл Бодлер, се впускат в полет преди 200 години (да, на 9 април тази година, отбелязахме точно толкова от рождението на Бодлер), но размахът им ще продължи поне още толкова, защото какво тук значат някакви си цифри, щом Поетът лети към Вечността... Всъщност, този прочут куплет слага триумфално поан финала на емблематичната поема Албатросът, една от 35-те новодобавени творби във второто издание на Цветя на злото (магнум опусът на Бодлер, събрал приживе почти цялото му творчество), а, днес, 150 години по-късно може да се срещнете (отново) с всепоглъщащата поезия на Бодлер във великолепния превод на Кирил Кадийски и 15-те илюстрации от Улрих Мертенс...

 

 

ХИМH НА КРАСОТАТА

 

От свода чист ли си дошла, или от ада,

о, Красота? С небесен и пъклен взор едни

подтикваш към добро, а друг от теб пропада,

и кой поет ли с вино – кажи – не те сравни?

 

В очите залеза си сляла със зората,

като вечерна буря разпръсваш мирис свеж;

с целувки – тайнствен сок, съсъдът на устата

в прахта героя сваля и вдига плах младеж.

 

fleurk 

От бездни ли дойде, слетя ли от звездите?

Но властваш ти над всички – без чувство за вина;

Съдбата, кyчка зла, те следва по петите

и ти наслука сееш и радост, и злина.

 

По мъртъвци вървиш, о, Красота – с насмешка;

при теб е дивен накит и Ужасът дори,

на хълбока ти горд със страст в игра лудешка

сред скъпите дрънкулки Убийството искри.

 

Към теб, о, свещ, лети наивна пеперуда,

гори, но шепне: "Факел, благословен бъди!".

Любовникът, пъхтящ над дама в треска луда,

напомня смъртник, стиснал ковчега до гърди.

 

Но все едно дали от бездни, от простори,

о, Красота, дошла си! Зъл yрод, нежен цвят!

Нали с очи, с нозе, с усмивка ми разтвори

вратите на безкрая – зовящ, но непознат!

 

Ти – дявол или бог? Чист ангел ли? Сирена?

Да! Все едно, щом с тебе – о, поглед кадифен,

дъх, ритъм, светъл лъч, царица въжделена!

– светът не е тъй грозен, ни бреме всеки ден.

 

 

ЖАЛБИТЕ НА ЕДИН НОВ ИКАР

 

Любовникът на куртизанка

наслади има, пристан тих;

а аз ръцете си сломих,

че исках да прегърна сянка.

 

Осеян със звезди, безкраят

пламти бездънен, но пред мен,

пред моя поглед уморен

слънцата-спомени сияят.

 

icarus

 

Напразно търсих край, преграда

в необозримия простор;

уви, под нечий огнен взор

крилото ми се стапя, пада.

 

И овъглен от свойта страст

към красотата, ще изчезна,

но с името си тая бездна –

мой гроб – не ще даря и аз.

 

 

АЛБАТРОСЪТ


Понякога из път, щом скука ги обземе,

огромни албатроси моряците ловят –

безгрижни спътници, които дълго време

над бездните горчиви след кораба летят,

 

albatros

 

На пода повален между въжа дебели,

той – кралят на лазура! – мълчи скован и плах,

но става и криле огромни, снежнобели

като весла плачевно повлича покрай тях.

 

О, пътника крилат с походка тъй неловка!

Прекрасен в своя полет, как жалък е и вял!

Един му пуска дим в разтворената човка,

а друг след него кyца, моряците разсмял.

 

Поетът е събрат на принца на ятата,

сред бурите се носи, стрела не го лови,

но долу, заточен сред гмежа на тълпата,

крилата исполински му пречат да върви.

 

 

 

 

cover-cvetyanazlotoЦветя на злото (превод Кирил Кадийски, 352 стр, цена 39 лева) е в книжарниците от 4 юни

Тимбукту | Пол Остър

Сряда, 19 Май 2021г. 15:15ч. Публикувана в Литература

"Дори нещо повече, в Тимбукту кучетата сигурно ще могат да говорят по човешки и да беседват със стопаните си като с равни. Това диктуваше логиката, но дали правдата и логиката ще имат повече тежест на оня свят, отколкото на този?" – да, романът Тимбукту (откъсът по-долу) на Пол Остър говори за оня свят... отвъд Хората... оня свят, в който Хората са видени през очите и мислите на кучето господин Боунс, чийто стопанин Уили Г. Кристмас (не)очаквано заминава за Тимбукту... оня свят, в който Хората ще научат много повече неща за себе си чрез мислите и терзанията на господин Боунс, отколкото Боунси, наблюдавайки ги, ще научи за Тимбукту... защото "В един момент Уили го описваше като "оазис на духа". Друг път казваше, че е "където свършва картата на този свят и където започва картата на Тимбукту"...

 

 

II

НИЩО НЕ СЕ СЛУЧИ. МНОГО ДЪЛГО ВРЕМЕ целият квартал сякаш беше спрял да диша. Никой не минаваше, нито дори коли, и нито един човек не влезе или излезе от някоя къща. Дъждът плющеше, точно както беше предрекъл господин Боунс, но постепенно стихна и отново заръмя, после тихо се оттегли от сцената. Докато продължаваха тези небесни вълнения, Уили не помръдна, стоеше със затворени очи и полуотворена уста и ако не беше дрезгавото хриптене, което излизаше от белите му дробове на пресекулки, господин Боунс можеше с право да приеме, че господарят му вече се е отправил за оня свят.

Това е мястото, където отиват хората, когато умрат. Щом душата ти се отдели от тялото, погребват тялото в земята, а душата ти литва към отвъдното. През последните няколко седмици Уили непрекъснато говореше за това и сега вече в кучешкия ум нямаше никакво съмнение, че оня свят действително съществува. Наричаше се Тимбукту и от всичко, което господин Боунс беше подразбрал, мястото се намираше насред някаква пустиня, далече от Ню Йорк или Балтимор, далече от Поланд или който е да е друг град, през който бяха минавали по време на пътуването си. В един момент Уили го описваше като "оазис на духа". Друг път казваше, че е "където свършва картата на този свят и където започва картата на Тимбукту". Стана му ясно, че за да се стигне дотам, трябва да се прекоси огромно царство от пясък и зной, страната на вечното нищо. На господин Боунс това пътуване му се струваше нещо много трудно и неприятно, но Уили го увери, че докато мигнеш един път, и вече ще си прекосил цялото това огромно разстояние. А веднъж пристигнал там, така му каза, прекрачиш ли пределите на това убежище, край на притесненията за храна, подслон и изпразване на мехура. Ставаш едно цяло с Вселената, прашинка от антиматерия, загнездила се в мозъка на Бог. На господин Боунс не му беше никак лесно да си представи живота на такова място, но Уили говореше за него с такъв копнеж и такива нежни нотки отекваха в гласа му, че най-накрая опасенията на кучето се изпариха. Тимбукту. Сега вече дори само звучната дума го разведряваше. Глухата комбинация от гласни и съгласни винаги успяваше да го разчувства, достигайки най-дълбоките кътчета на душата му, и винаги когато тези три срички се изтъркулваха от устата на господаря му, вълна от блажено задоволство обливаше тялото му по цялата дължина, сякаш думата сама по себе си представляваше обещание и гаранция за по-хубавите дни, които предстоят.

Няма значение каква жега ще е там. Нито че няма да има нищо за ядене, за пиене или душене. Ако там отива Уили, там искаше да отиде и той. Когато за него настъпи моментът да се сбогува с тоя свят, съвсем естествено е да може да заживее на оня със същия човек, когото е обичал на тоя. Дивите зверове без съмнение също си имат своя Тимбукту – вековни гори, в които да бродят на воля, без да са заплашени от двукраки ловци или трапери, но разбира се, лъвовете и тигрите са нещо различно от кучетата и няма никакъв смисъл да събираш на едно място питомни и диви зверове в отвъдното. Силните ще изядат слабите и за нула време всяко куче на такова място ще си намери смъртта, след което ще бъде изпратено в друго отвъдно, после във второ и в трето – и тогава какъв е смисълът от подобен порядък? Ако в света съществува някаква правда, ако кучешкият бог има някакво влияние върху това, което се случва с неговите създания, тогава най-добрият приятел на човека трябва да остане до стопанина си, след като и двамата – и въпросният стопанин, и въпросният най-добър приятел на човека – ритнат камбаната. Дори нещо повече, в Тимбукту кучетата сигурно ще могат да говорят по човешки и да беседват със стопаните си като с равни. Това диктуваше логиката, но дали правдата и логиката ще имат повече тежест на оня свят, отколкото на този? Неизвестно защо, но Уили беше забравил да повдигне този въпрос и тъй като името на господин Боунс изобщо не беше споменато (всъщност нито веднъж) в техните разговори за Тимбукту, кучето все още не беше наясно накъде ще трябва да поеме след собствената си кончина. Ами ако Тимбукту се окаже едно от онези места със скъпи килими и изящни антики? Ами ако се окаже забранено за домашни любимци? Не изглеждаше много вероятно, но господин Боунс беше живял достатъчно дълго, за да знае, че всичко е възможно, че невъзможни неща се случват напрекъснато. Може би и това е едно от тях и може би в него се криеха хиляди опасения и терзания; и всеки път, когато се замислеше за тях, обхващаше го невъобразим ужас.

timbur3

И тогава, противно на всички очаквания, точно когато беше на път да изпадне в поредния си пристъп на паника, небето взе да просветлява. Не само че дъждът беше спрял, но и грамадата облаци над главата му започна бавно да се разкъсва; и докато преди час всичко беше сиво и мрачно, сега небето се обагри с цветове, пъстра смесица от розови и жълти ивици, които настъпваха от запад и непоколебимо напредваха над целия град.

Господин Боунс вдигна глава. Миг по-късно, сякаш двете действия бяха негласно свързани, полегат лъч светлина проби облаците. После върхът му докосна тротоара на инч-два от лявата лапа на кучето, а почти веднага след това друг лъч се приземи точно до дясната му лапа. На тротоара пред него започна да играе плетеница от светлини и сенки, истинска радост за очите, така си рече, малък, неочакван подарък след толкова много мъка и тъга. Тогава погледна Уили и в мига, в който обръщаше глава към него, огромно ведро светлина плисна в лицето на поета; и толкова силна беше тя, че перна спящия мъж по клепачите и очите му неволно се отвориха... и ето го Уили, почти умрял допреди малко, сега отново се завърна в земята на живите, отпъди паяжината на съня от очите си и опита да се събуди.

Изкашля се веднъж, после пак, после трети път, преди да изпадне в поредния продължителен пристъп. Господин Боунс стоеше до него напълно безпомощен, докато гъстите храчки изхвърчаха от устата на господаря му. Някои падаха върху ризата му, други – на тротоара. Трети, по-лигави и воднисти, се стичаха лениво по брадичката му. И там се спираха, увисваха като макарони от брадата му, ала когато пристъпът вече отшумяваше, накъсан от все още разтърсващи го спазми, поклащания и превивания, залюляха се напред-назад в синкопирания ритъм на лудешки танц. Господин Боунс беше сащисан от силата на пристъпа. Няма съмнение, че това е краят, каза си той, със сигурност човек не е в състояние да издържи нещо повече. Но на Уили не му липсваше борбеност и след като обърса лицето си в ръката на якето и успя да успокои дишането си, той още повече сащиса господин Боунс, тъй като на лицето му цъфна широка, почти блажена усмивка. Мъчително се донамести да седне по-удобно, опря гръб в стената на къщата и изпружи крака напред. След като господарят му се кротна, господин Боунс отпусна глава върху дясното му бедро. Когато Уили протегна ръка и започна да го гали, изтормозеното кучешко сърце се отпусна. Разбира се, отпускането беше мимолетно, само илюзия, но за момента му подейства като лек.

– Чуй ме сега, гражданино Помияр – каза му Уили. – Започва се. Всичко вече се разпада. Едно по едно нещата изфирясват и остават само най-странните, пършиви някогашни подробности, далеч не и нещата, които очаквах. Но не бих казал, че ме е страх. Чувствам се малко натъжен може би, не ми е баш кеф, че трябва да се чупя преждевременно, но съм далеч от това да напълня гащите, както смятах, че може да се случи. Хайде, стягай си багажа, амиго. Тръгваме за Сплитсвил, мястото на окончателната ни раздяла, и връщане назад няма. Идваш ли, господин Боунс? С мен ли си?

Господин Боунс беше готов, господин Боунс беше с него.

– Иска ми се да сведа всичко до няколко подбрани думи специално за теб – продължи умиращият Уили, – но не мога. Ударни епиграми, кратки фрази, бисери на мъдростта. Полоний, когато изрича прощалните си думи. Ала нещо не ми се удава. Недей да даваш и да взимаш взаем; навреме работата си свърши, време си спести. Много повреди има в главата ми, Боунси, затова трябва да си търпелив с мен, когато току се отплесвам и ти говоря несвързано. Май да съм вечно объркан е естественото ми състояние. Дори сега, когато вече прекрачвам в долината на сенките, мислите ми са затънали в тинята на миналото. Да, тук е спънката, синьор. Целият този хаос в главата ми, този прах на горния етаж, пълен с вехтории, с ненужни дрънкулки, които току изпопадват от рафтовете. Виж, сър, тъжната истина е, че съм безмозъчна твар. И като доказателство ти предлагам завръщането на коректора за коса "О'Дел". Това чудо изчезна преди четиресет години и сега, в последния ден от живота ми, най-ненадейно отново ми се върна. Аз копнея за дълбокомислие, а какво получавам – това нищо и никакво фактче, микропремигване върху екрана на паметта ми. Майка ми го втриваше в косата ми, когато бях малък, още съвсем дребен малчуган. Продаваха го в местните бръснарници в стъклено шише, ей толкова голямо. Доколкото си спомням, чучурчето беше черно, а върху етикета се мъдреше картинка с ухилено идиотче. Истински идеализиран галфон със старателно сресана коса. Няма щръкнали перчеми за тоя зализан тъпанар, няма чорлави коси за тоя красавец. Бях на пет или шест години и всяка сутрин майка ми изпълняваше тази процедура с надеждата, че така ще ме направи същински брат близнак на галфона от етикета. Все още чувам онова блудкаво бълбукане на мазна течност, която се излива от бутилката. Представляваше нещо белезникаво, полупрозрачно и лепкаво на пипане. Нещо като разредена сперма, така предполагам, ама кой ти знаеше за сперма в ония времена? Сигурно тая течност са я забърквали с помощта на тийнейджъри, карали са ги да си правят чекии и да се изпразват във вана. Така се забогатява в нашата велика страна. Произвеждаш за пени, продаваш за долар, а по-нататък сам си прави сметката. И така, моята майка от Полша втриваше коректора за коса "О'Дел" в скалпа ми, сресваше непокорните ми къдрици и след това ме изпращаше на училище. Приличах на същото онова зализано идиотче от етикета. Трябваше да стана американец, дявол да го вземе, и според родителите ми с тази коса щеше да се получи, а те знаеха какво правят.

Скъпи ми приятелю, преди да се разчувстваш и просълзиш, нека ти кажа още, че "О'Дел" си беше менте отвсякъде, чиста проба фалшификат. Той не коригираше косата, а я усмиряваше с лепило. През първия един час всичко изглеждаше както трябва, но по-късно през сутринта лепилото се втвърдяваше и полека-лека косата ми щръкваше като остри насмолени бодли, все едно някой беше нахлупил върху главата ми шапка с метални шипове. Толкова странна ставаше на пипане, че не можех да махна ръката си оттам. Дори когато дясната ми ръка стискаше молива, пресмятайки колко е две плюс три и шест минус пет, лявата ми се протягаше нагоре, тоест на север, като не спираше да рови и чопли неестествената повърхност на главата ми. До следобеда "О'Дел" беше вече така здраво засъхнал, така жестоко пресушен, че всеки намазан косъм се превръщаше в крехка, чуплива жичка. Точно този момент очаквах, сигнала, че последното действие на този фарс започва. Един по един опипвах в корена всеки поникнал в скалпа ми косъм, хващах го в основата между палеца и средния пръст и дърпах. Бавно. Много бавно прокарвах нокти по цялата дължина на косъма. Ох! Голям кеф, неописуем. Цялата тази бяла прах, която се разлетяваше наоколо! Бури, вихрушки и виелици от белота! Да ти призная, не беше лесна работа, но малко по малко всяка следа от тоя "О'Дел" започваше да изчезва. Злото биваше поправено и докато дойде време за последния звънец и учителят ни изпращаше да си вървим, черепът ми вече тръпнеше от щастие. Беше толкова приятно, също като секса, стари ми приятелю, хубаво като всички наркотици и алкохоли, минали през системата ми. Едва петгодишен, и вече всеки ден ме чакаше оргия от ремонти по личността ми. Нищо чудно, че не внимавах в час. Бях твърде зает да си пипам главата и да коригирам коректора "О'Дел".

Стига вече. Стига хвалби и хвалебствия Богу! Коректорът за коса е само върхът на айсберга и тръгна ли да ти разправям тия момчешки тъпотии, не ни мърдат поне още шестнайсет часа приказки. Не разполагаме с толкова време, нали така? Значи няма време за рициновото масло, нито за мекото американско сирене, нито за овесената каша на бучки, нито за анасоновата дъвка. Ние всички отраснахме с тия боклуци, а сега ги няма, нали така, но така или иначе, на кого му пука? Бяха като пейзажни тапети. Фонова музика. Духът на времето като прах върху подкованото съзнание. Мога да си възстановя петдесет и една хиляди подробности, и за какво? От това нито на мен ще ми стане по-добре, нито на теб. Разбирателство. Аз съм за това, приятелю. Ключът към пъзела, тайната формула след четири десетилетия и повече опипване в тъмното. И въпреки това всичките тези глупости продължават да затлачват ума ми. Задавят и последния ми дъх. Ненужни парчета познание, нежелани спомени, пух от глухарчета. Всичко е вятър и мъгла, момчето ми, въздух и стомашни газове. Животът и времето на Р. Мът. Елинор Ригби. Румпелщилтскин. Кой изобщо се интересува от тях? Пеп Бойс, Риц Бръдърс, Рори Калхун. Капитан Видео и Фор Топс. Андрюс Систърс, списанията "Лайф" и "Лук", Бобсли Туинс. Нямат край, нали така? Хенри Джеймс и Джеси Джеймс, Франк Джеймс и Уилям Джеймс. Джеймс Джойс, Джойс Кари. Кари Грант. Коктейли с клечки, дентални конци за почистване на зъби, ром "Дентайн" и донати с пълнеж от мед. Да не говорим за Дейна Андрюс и Дикси Дуган, после дай малко Деймън Ръниън и плисни повечко демонски ром. Забрави за цигарите "Пол Мол" и за търговските молове, Милтън Бърл и Бърл Айвс, за сапун "Айвъри" и готовата смес за палачинки на леля Джемайма. Не са ми притрябвали, нали така? Няма да ми трябват и там, накъдето съм поел, нали така, но въпреки това ето ги, дефилират в главата ми като отдавна изгубени събратя. Това е то американското ноу-хау. Непрекъснато те връхлита и всеки миг се появява някакъв нов боклук да замести стария. Човек ще рече, че вече би трябвало да сме претръпнали, да сме поумнели и да не се хващаме на номерата им, но хората насита нямат. Ръкопляскат, размахват флагчета, наемат духова музика да им марширува. Да, да, чудесни неща, чудодейни неща, машини, които смайват въображението, но да не забравяме, не, не бива, нека не забравяме, че не сме единствените на този свят. Ноу-хауто не знае граници и когато човек се замисли за целия този рог на изобилието, който идва откъм моретата, нещо веднага ти светва и проглеждаш къде ни е мястото. Нямам предвид такива очевидни неща като туршия от Турция или сос чили от Чили. Имам предвид фриволности от Франция. Имам предвид истерия от Испания и стихотворения от Италия, и чехли от Чехословакия, и гърнета от Гърция. Патриотизмът си има своето място, но в крайна сметка той е чувство, което е по-добре да се обуздава. Да, ние, янките, сме дали на света ципа и запалките "Зипо", да не говорим за "заципи си дудалалата" и Зепо Маркс, но също така носим отговорност за водородната бомба и за хула хуп. Накрая всичко се уравновесява, нали така? В мига, в който си кажеш, че си голяма работа, се оказваш долнопробен помияр. И нямам предвид теб, господин Боунс. Помияр в случая е метафора, ако ме разбираш, помияр е символ на угнетените и унижените, а и ти не си метафора, момчето ми, ти си от истински по-истински.

timbur1

Не ме разбирай погрешно. В света има твърде много съблазнителни неща, за да устояваш на изкушението. Искам да кажа – примамливостта на дребните неща, обаянието на нещото само по себе си. Трябва да си безчувствен, за да не се поддадеш от време на време. Не ме интересува кое е то. Просто посочи едно нещо и то веднага може да се превърне в сюжет. Например красотата на колелата на велосипеда. Тяхната лекота, тяхната паяжинна изящност, бляскавият венец и ефирните спици. Ами грохотът, когато тежкотоварен камион профучава върху металния капак на уличен люк в три сутринта! Да не говорим за материала "Спанекс", който по всяка вероятност е допринесъл повече за освежаване на пейзажа от което и да било друго изобретение след подземните телефонни кабели. Имам предвид гледката на опънат по дупето ластичен клин на младо маце, когато те задминава по улицата. Трябва ли да продължавам? Само ако си мъртъв, би могъл да останеш безразличен. Всичко това те връхлита, обстрелва те отвсякъде, не спира да гърми в главата ти, докато накрая се разтича и превръща в петно мазна тиня. Вашку да Гама с бухналите си гащи, цигаретата ФДР, напудрената перука на Волтер. Кюнегонд! Кюнегонд! Помисли си какво се получава, като го кажеш. Виж какво казваш, като си го помислиш. Картография. Порнография. Стенография. Гръмливо заекване. Спорадичен секс. Шоколадов фъдж и захаросани пръчици. Признавам, че съм податлив на съблазънта на тези неща като всеки друг, а и не съм нищо повече от общата сган, с която общувам виж вече колко години. Човек съм, нали така. Ако това ме прави лицемер, значи съм лицемер.

 

 

 

cover-timbuktuТимбукту (превод Иглика Василева, корица Стефан Касъров, 192 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

Кое е общото между песен като На юг от границата (изпълнявана от Нат Кинг Коул, Бинг Кросби, Франк Синатра...), сибирската пустош и японски любовен триъгълник – романът На юг от границата, на запад от слънцето на Харуки Мураками, естествено... Колкото нетипичен за Мураками матрицата (без сюрреални моменти, с главен герой, назован по име, а именно Хаджиме), толкова и изпъстрен с най-много автобиографични акценти от живота на Харуки, На юг от границата, на запад от слънцето е от онези романи-пъзели, които не само идеално въвеждат в Света на Мураками, в който Музиката е от особено значение (също като в откъса от книгата по-долу), но и по структура прилича на мелодия... такава натрапчиво-повтаряща се, следваща те като ехо през целия живот, която звучи като думите тук: "А на мен все ми минаваше през ума, че тя държи в ръцете си не грамофонна плоча, а нечия, затворена в стъклена бутилка, нежна душа."...

 

 

Насаме с друго момиче изпитвах притеснение, но не и с Шимамото. Обичах да се прибираме заедно към къщи. Тя вървеше, накуцвайки леко с левия крак. Понякога сядаше в парка на някоя пейка и си почиваше за кратко. Това не ми тежеше – напротив, дори се радвах, че имаме още време за разговор.

Прекарвахме все повече време заедно. Не си спомням някой да ни е вземал на подбив по тази причина. Тогава това не ме учудваше, но сега ми се струва странно. Нали децата на тази възраст, щом забележат, че някое момче дружи с момиче, веднага започват да им се подиграват. Вероятно характерът на Шимамото ги възпираше. В нейно присъствие момчетата изпитваха леко напрежение и не искаха да се покажат като глупаци. Нещо в нея ги караше да си мислят: "По-добре да не говорим глупости пред това момиче". Дори учителите бяха някак нащрек с нея. Може би заради накуцването. Така или иначе, повечето хора съзнаваха, че не бива да я дразнят и това ми беше приятно.

Шимамото не посещаваше часовете по физкултура и си оставаше вкъщи, когато целият клас отиваше на екскурзия, на излет в планината или на летен лагер, където всички плуваха. Когато се провеждаха училищни състезания, тя изглеждаше малко кисела, но по отношение на всичко останало водеше съвсем обикновен ученически живот. Никога не говореше за крака си – доколкото си спомням нито веднъж не е ставало дума за него. На връщане от училище никога не ми се извиняваше, задето върви бавно и ме задържа, нито пък в изражението ѝ се четеше неловкост. Но аз добре разбирах, че тя през цялото време мисли за това и че тази тема ѝ е неприятна и я избягва. Тя не обичаше особено да ходи на гости у други деца, понеже, според обичая, трябваше да си събуе обувките на входа. А те бяха с различни по височина токове и различна форма, нещо, което тя на всяка цена искаше да скрие. Сигурно ѝ ги правеха по поръчка. Щом се върнеше вкъщи, тя гледаше веднага да ги събуе и да ги прибере в шкафа.

В дневната им имаше чисто нова стереоуредба и аз често ходех у тях да слушам музика. Уредбата беше много хубава, но не и дългосвирещите плочи, които баща ѝ събираше. Бяха около петнайсет – най-вече лека класическа музика за любители. Слушали сме ги хиляди пъти и не съм забравил нито един тон.

Шимамото се занимаваше с плочите. Вадеше внимателно някоя от обвивката и я поставяше на диска, без да докосва с пръсти повърхността ѝ. После с тънка четчица почистваше праха по нея и спускаше плавно игличката. След като плочата се извъртеше, Шимамото я напръскваше със спрей и я забърсваше с мека кърпа. Накрая я връщаше в обвивката ѝ и я поставяше на мястото ѝ върху рафта. Бе усвоила тази процедура от баща си и я изпълняваше стриктно, с много сериозно изражение, свъсила вежди и почти без да диша. Аз седях на дивана и я наблюдавах. Едва когато плочата отново заемеше мястото си на рафта, Шимамото се обръщаше към мен и леко се усмихваше. А на мен все ми минаваше през ума, че тя държи в ръцете си не грамофонна плоча, а нечия, затворена в стъклена бутилка, нежна душа.

southw

У дома нямаше нито грамофон, нито плочи. Родителите ми не се интересуваха от музика. Слушах музика с малък пластмасов транзистор, приемащ само средни вълни. Най-много харесвах рокендрол, но скоро обикнах и класиката, която слушахме у Шимамото. Беше музика от друг свят и ме привличаше, може би защото приятелката ми бе част от него. Веднъж или два пъти седмично двамата с Шимамото се събирахме у тях, сядахме на дивана, пиехме чай, който майка ѝ ни приготвяше, и прекарвахме следобеда с увертюри от Росини, "Пасторалната симфония" на Бетховен и сюитата "Пер Гинт". Майка ѝ се радваше, че им ходя на гости. Приятно ѝ беше, че дъщеря ѝ е намерила приятел толкова скоро след преместването си в ново училище. Мисля, че ѝ харесваше и това, че бях кротък и винаги спретнато облечен. Честно казано, майка ѝ не ми допадаше много. И аз не знам защо. Беше винаги любезна с мен, но понякога в гласа ѝ звучаха нотки на раздразнение и това нерядко ми разваляше настроението.

От плочите на баща ѝ най-много обичах една – концертите за пиано на Лист, по един на всяка страна. Харесвах я по две причини. Първо, имаше красива обложка. Второ, никой от познатите ми – с изключение на Шимамото, разбира се – не беше слушал концертите за пиано на Лист. Самата тази мисъл ме вълнуваше. Бях открил свят, за който никой около мен не знаеше – свят, подобен на тайна градина, чийто вход бе отворен само за мен. Докато слушах Лист, чувствах, че се издигам едно стъпало по-нагоре.

А и самата музика беше прекрасна. Отначало ми се струваше маниерна, изкуствена, някак неразбираема. Малко по малко обаче, след неколкократно слушане, мелодията започна да оформя смътни образи в съзнанието ми, образи, които се избистряха и придобиваха смисъл. Щом затворех очи и се концентрирах, с вътрешното си зрение започвах да наблюдавам клокочещите в тези звуци водовъртежи. От току-що зейналата водна яма се образуваше втора, а от нея трета. Сега разбирам, че тези водовъртежи са били една абстракция.

doublewin1

Повече от всичко на света исках да разкажа за тях на Шимамото, но не можех да обясня с обикновени думи онова, което изпитвах тогава. За тази цел бяха необходими други, особени думи, но все още не знаех такива. При това не бях сигурен, че си струваше да разказвам за усещанията си. За жалост не мога да си спомня името на пианиста. Помня само блестящата цветна обложка и тежестта на плочата в ръката ми – бе доста тежка и ми се струваше необикновено масивна.

Наред с класиката, на рафта у Шимамото имаше по една плоча с изпълнения на Нат Кинг Коул и Бинг Кросби. Пускахме ги доста често. Плочата на Кросби беше с коледни песни, но беше приятно да ги слушаме, независимо от сезона. Чудно ми е как не са ни омръзвали?

Един ден през декември, в навечерието на Коледа, двамата с Шимамото седяхме както обикновено на дивана в тяхната дневна и слушахме плочи. Майка ѝ бе излязла по някаква работа и ние бяхме сами. Беше облачен и мрачен зимен следобед. Слънчевите лъчи рядко проникваха през надвисналите тежки облаци и очертаваха светли ивици от прашинки във въздуха. Времето течеше, всичко наоколо потъмня и застина. Вечерта настъпваше и в стаята стана съвсем тъмно – също като през нощта. По стените се разливаше бледата алена светлина на газовата печка. Нат Кинг Коул пееше "Преструвай се". Разбира се, нямахме представа какъв е смисълът на текста. Звучеше ни като заклинание. Но аз обикнах тази песен и я бях слушал толкова много пъти, че можех да възпроизведа първите строфи, подражавайки на певеца:

Pretend you're happy when you're blue. It isn't very hard to do.

Сега вече знам какво означават. "Да се престориш на щастлив, когато ти е зле. Никак не е трудно". Тази песен винаги ми напомняше за красивата усмивка, която постоянно озаряваше лицето на Шимамото. Да, възможно е и такова отношение към живота, за каквото се пее в тази песен. Друг въпрос е, че понякога е много трудно да гледаш на него така...

 

 

 

cover - southwestНа юг от границата, на запад от слънцето (превод Людмил Люцканов, корица Стефан Касъров, 216 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

онлайн