My Mir

"Съществуват хора, за които войната или дори убийството са решение, но аз не съм от тях, за мен, както за повечето хора, войната и убийството са въпрос, въпрос без отговор, защото когато крещиш в нощта, никой не отговаря" – тези думи принадлежат на монументалния (и солидно награждаван) роман Доброжелателните на Джонатан Лител и наистина, като всяка Голяма книга (и буквално, и преносно), и Доброжелателните (откъс от новото издание ви очаква по-долу) поставя много повече въпроси, отколкото отговори дава... Изповедта и фикционалната биография на Ужаса на Максимилиан Ауе, един "юрист, служител в органите за сигурност, офицер от SS, после директор на фабрика за дантела" преди, по време и след Втората световна, поставя ребром всички кръстопътни въпроси на съвремието, дори (или именно) днес, когато Светът отново е жигосан със знака на Войната – или както се казва в един филм: "Сънят се забравя, затова се повтаря" – да, крайно време е Човекът да реши своите проблеми с Паметта или както пише Джонатан Лител: "Истинската опасност за човека – това съм аз, това сте вие. И ако не сте убедени в това, излишно е да четете по-нататък"...

Каквото съм направил, съм го правил напълно съзнателно, вярвайки, че е било мой дълг и е трябвало да се направи, колкото неприятно и долно да е било. Тоталната война е и това също: вече не съществуват цивилни, и между обгазеното или застреляно еврейско дете и загиналото под запалителни бомби немско дете разликата е единствено в средствата; и двете смърти са еднакво напразни, нито една от тях не съкрати войната дори и със секунда; но и в двата случая човекът или хората, които са ги убили, са вярвали, че е било правилно и необходимо; ако са се лъгали, кого трябва да съдим? Казаното от мен остава вярно, въпреки че изкуствено отделят от войната това, което еврейският адвокат Лемпкин нарече геноцид, отбелязвайки, че поне през нашия век все още е нямало геноцид без война, че геноцидът не съществува извън войната, и както при войната, става въпрос за колективно явление: съвременният геноцид е процес, наложен на масите, от масите и за масите.

При случая, с който се занимаваме, той също е процес, разделен на части от изискванията на индустриалните методи. Точно както според Маркс работникът е отчужден от продукта на своя труд, при геноцида или съвременната форма на тотална война изпълнителят е отчужден от продукта на своето действие. Това важи дори за случая, когато един човек насочва пушка срещу главата на друг и натиска спусъка. Защото жертвата е била доведена от други хора, смъртта ѝ е била решена от трети и стрелецът знае, че е само брънка от много дълга верига и няма защо да си задава повече въпроси от някой член на наказателен взвод, който в цивилния живот екзекутира някой надлежно осъден според закона човек. Стрелецът знае, че по някаква случайност той стреля, другарят му охранява конвоя, а трети управлява камиона. Най-много може да опита да си смени мястото с охраната или с шофьора. Още един пример, взет по-скоро от изобилната историческа литература, отколкото от личния ми опит: програмата за унищожение на душевноболните и с тежко умствено изоставане германци, наречена "Евтаназия" или Т-4, въведена две години преди програмата "Окончателно решение".

При нея подбраните според законова наредба болни са приемани в отделението от професионални медицински сестри, които ги записват и събличат; лекарите ги преглеждат и отвеждат в затворено помещение; работник пуска газта; други почистват; полицай изготвя смъртните актове. Разпитвани след войната, всеки от тях възкликва: Аз, виновен? Сестрата не е убила никого, тя само е събличала и успокоявала болните, нещо обичайно за нейната професия. Лекарят също не е убивал, той само е потвърждавал диагнозата по установени от други инстанции критерии. Работникът, който отваря кранчето за газ, и следователно е най-близко във времето и пространството до убийството, изпълнява техническо действие под надзора на своите началници и на лекарите. Работниците, които изпразват помещението, извършват необходимата дейност за почистване, на всичкото отгоре твърде отблъскваща. Полицаят следва процедурата, според която трябва да констатира смъртта и да отбележи, че е била осъществена, без да се нарушават действащите закони.

Кой тогава е виновен? Всички или никой? Защо назначеният при газта работник да е по-виновен от назначения при котела, градината, автомобилите? Същото се отнася до всички страни на това огромно начинание. Стрелочникът например виновен ли е за смъртта на насочените от него към даден концентрационен лагер евреи? Този работник е служител, двадесет години върши една и съща работа, насочва влакове според определен план, не е нужно да знае какво има вътре. Не е виновен, че евреите са транспортирани от точка А, през неговия стрелочен пункт, до точка В, където ги убиват. Обаче стрелочникът играе ключова роля в дейността за унищожение: без него влакът с евреи не може да стигне до точка В. Същото се отнася и до служителя, натоварен да реквизира жилища за пострадалите от бомбардировките, печатаря, който изготвя известията за депортиране, доставчика, който продава бетон и бодлива тел на SS, подофицера от интендантството, който предоставя гориво за тейлкомандо на SP, и Бог в небето, който позволява всичко това. Разбира се, могат да се установят сравнително точни степени на наказателна отговорност, които позволяват някои да бъдат осъдени, а всички останали да бъдат оставени на тяхната съвест, ако въобще имат такава; това е още по-лесно, защото законите се пишат след деянията, както в Нюрнберг. Но дори и там нещата бяха свършени малко през пръсти. Защо обесиха Щрайхер, този безпомощен селяндур, а не зловещия Фон дем Бах-Зелевски? Защо обесиха моя началник Рудолф Брант, а не неговия, Волф? Защо обесиха министър Фрик, а не неговия подчинен Щукарт, който вършеше цялата работа? Щастливец е този Щукарт, че си е цапал ръцете само с мастило, никога с кръв. Още веднъж, да сме наясно: не се опитвам да кажа, че не съм виновен за едно или друго деяние. Аз съм виновен, вие не сте, така да е. Но все пак би трябвало да признаете, че това, което съм направил, вие също бихте го направили. Може би с по-малко усърдие, но може би също и с по-малко отчаяние, при всички положения, по един или друг начин. Мисля, че ми е позволено да приема като доказан от съвременната история факт, че всеки, или почти всеки, при съвкупност от определени обстоятелства, прави това, което му наредят; и, извинете ме, твърде малка е вероятността точно вие да сте изключението, не повече отколкото аз. Ако сте родени в страна или във време, където не само никой не идва да убие вашата жена, вашите деца, но и никой не иска от вас да убивате жените и децата на другите, то благодарете на Бога и си останете с мир. Но никога не забравяйте: може да сте имали повече късмет от мен, но не сте по-добри. Защото ако имате наглостта да си мислите, че сте, с това започва страшното.

Обичаме да противопоставяме Държавата, тоталитарна или не, на обикновения човек, силен или крехък. Но забравяме, че Държавата е съставена от хора, всеки повече или по-малко обикновен, всеки със свой живот, своя история, поредица от случайности, които са определили, че в даден момент той се е оказал от добрата страна на пушката или листа хартия, а други – от лошата. Този път много рядко е резултат на избор, още по-малко – на предразположение. В мнозинството от случаите жертвите не са били измъчвани и убивани, защото са добри, както палачите не са го вършили, защото са лоши. Би било наивно да мислим така, достатъчно е да се запознаем с която и да е бюрокрация, дори с тази на Червения кръст, за да се убедим. Впрочем Сталин красноречиво доказа моята теза, като превърна всяко поколение палачи в жертви на следващото поколение, без при това да изпитва липса на палачи. Прочее, държавната машина е изградена от същата спойка ронлив пясък като този, който стрива зрънце по зрънце. Тя съществува, защото всички са съгласни да съществува, дори, много често и до последния миг, и нейните жертви. Без разните Хьос, Айхман, Гоглидзе, Вишински, но също и без стрелочниците, производителите на бетон и служителите от министерствата, Сталин или Хитлер не са нищо повече от един изпълнен с омраза и безплодни страхове балон. Вече е банално да се твърди, че голямото мнозинство ръководители на процесите за унищожение са били садисти или ненормални. Разбира се, както при всички войни, е имало садисти, умопобъркани, и те са вършили безподобни жестокости, това е самата истина. Истина е също, че SS можеше да удвои усилията си да обуздае тези хора, макар и да са правили повече, отколкото обикновено се мисли; пък и не е толкова очевидно: попитайте френските генерали, те имаха много неприятности в Алжир със своите алкохолици и изнасилвачи, със своите убийци на офицери.

Но проблемът не е в това. Побъркани има навсякъде, във всички времена. Нашите спокойни предградия гъмжат от педофили и психопати, нощните ни приюти – от побеснели мегаломани; някои действително се превръщат в проблем, убиват двама, трима, десет, даже петдесет души – после същата тази Държава, която, без да се мръщи, би ги използвала по време на война, ги смачква като насмукани с кръв гадини. Тези болни хора не представляват нищо. Но обикновените хора, от които е съставена Държавата – особено в несигурни времена – ето я истинската опасност. Истинската опасност за човека – това съм аз, това сте вие. И ако не сте убедени в това, излишно е да четете по-нататък. Нищо няма да разберете и ще се ядосвате, без полза нито за мен, нито за вас.

Както повечето хора, никога не съм искал да стана убиец. Вече го казах, ако можех, щях да се занимавам с литература. Да пиша, ако имах талант, ако не – може би да преподавам; каквото и да е, но да живея сред красота и спокойствие, сред най-добрите творения на човешките стремежи. Кой по собствена воля, освен лудият, би избрал убийството? Освен това бих искал да свиря на пиано. Веднъж, по време на концерт, една дама се наведе към мен: "Струва ми се, че сте пианист?" – "Уви, госпожо, не", трябваше да отговоря за съжаление. И днес още, въпреки че не свиря на пиано и никога няма да свиря, това ме задушава, понякога дори повече от ужасите, от черната река на моето минало, която ме носи през годините.

Буквално не мога да го преживея. Когато бях още малък, майка ми купи пиано. Мисля, че бе за деветия ми рожден ден. Или за осмия. При всички положения, преди да заминем да живеем във Франция с онзи Моро. Бях я умолявал от месеци. Мечтаех да бъда пианист, велик концертиращ пианист: под пръстите ми – леки като мехурчета катедрали. Но нямахме пари. Баща ми си бе тръгнал преди време, сметките му (разбрах го много по-късно) бяха блокирани, майка ми трябваше да се оправя сама. Но тогава бе намерила пари, не знам как, сигурно е спестявала или е взела назаем; може би дори е проституирала, не знам, няма значение. Вероятно е хранила амбиции за мен, искала е да развие талантите ми. Така, на моя рожден ден ни доставиха пианото, хубаво право пиано. Макар и на старо, трябва да е струвало скъпо. В началото бях възхитен. Вземах уроци; но липсата на напредък бързо ми дотегна и го зарязах. Не си бях представял, че трябва да свиря гами, бях като останалите деца. Майка ми не посмя да ме упрекне за моето непостоянство и мързел; но си давам сметка, че мисълта за всички тези хвърлени на вятъра пари сигурно я е тормозела. Пианото така и си остана да събира прах; сестра ми също не се интересуваше от него; не мислех повече за това и едва обърнах внимание, когато най-накрая майка ми го продаде, сигурно на загуба. Никога не съм обичал истински майка си, даже я ненавиждах, но тази случка ме натъжава. Донякъде и тя е виновна за това. Ако беше настоявала, ако бе проявила строгост, когато трябваше, можех да се науча да свиря на пиано и това щеше да ми доставя голяма наслада, щеше да е сигурно убежище. Да свиря вкъщи, само за себе си – какво щастие. Естествено, често слушам музика и ми доставя истинско удоволствие, но не е същото, това е заместител. Точно като мъжките ми любови: истината е, не се срамувам да го кажа, че несъмнено бих предпочел да съм жена. Не непременно жизнена и дейна жена, съпруга, майка; не, една гола, легнала по гръб жена, с разтворени крака, смазана под тежестта на мъж, вкопчена в него и проникната от него, удавена в него, превръщаща се в безкрайно море, в което самият той се удавя, удоволствие без край, а също и без начало. Но не би. Вместо това се оказах юрист, служител в органите за сигурност, офицер от SS, после директор на фабрика за дантела. Тъжно е, но е така.

Това, което току-що написах, е вярно, но е вярно също, че обичах една жена. Една-единствена, но повече от всичко на света. Обаче тъкмо тя ми бе забранена. Твърде е възможно, мечтаейки да съм жена, мечтаейки си за женско тяло, все още да съм я търсил, да съм искал да се доближа до нея, да бъда като нея, да бъда нея. Напълно вероятно, макар и да не променя нищо. Не съм обичал нито един от онези типове, с които си лягах, просто употребявах тях и телата им. А нейната любов би ми стигнала за цял живот.

Не се надсмивайте: тази любов несъмнено е единственото хубаво нещо, което съм направил. Сигурно си мислите, че всичко това изглежда малко странно за офицер от Schutzstaffel. Но защо един SS оберщурмбанфюрер да не би могъл да има интимен живот, желания, страсти като всеки друг човек? Тези от нас, които все още съдите като престъпници, бяха стотици хиляди: между тях, както между всички хора, имаше несъмнено най-обикновени, но също и не съвсем обичайни хора – хора на изкуството, на културата, истерици, хомосексуални, влюбени в майките си, знам ли, и защо не? Никой от тях не бе по-типичен от който и да е човек от която и да е професия. Има бизнесмени, които обичат доброто вино и пурите, бизнесмени, обзети от мисълта за парите, а също и бизнесмени, които си навират вибратор в ануса, преди да отидат в офиса, и под костюмите си с жилетка крият непристойни татуировки: това ни се струва съвсем очевидно, защо да не е същото и за SS или Вермахта? Военните ни лекари попадаха по-често, отколкото си мислим, на женско бельо, когато разрязваха униформите на ранените. Да се твърди, че не съм бил типичен, не означава нищо. Живеех, имах минало, тежко и обременително минало, но това се случва, и се справях както мога. После дойде войната, служих и се оказах насред ужасяващи неща, жестокости. Не се бях променил, бях все същият човек, проблемите ми не бяха решени, макар и войната да ми създаде нови, макар и ужасите да ме преобразиха.

Съществуват хора, за които войната или дори убийството са решение, но аз не съм от тях, за мен, както за повечето хора, войната и убийството са въпрос, въпрос без отговор, защото когато крещиш в нощта, никой не отговаря. А едното води до друго: започнах в рамките на службата, после, под натиска на събитията, прекрачих тези рамки; но всичко това е тясно, взаимно свързано: невъзможно е да се твърди, че ако не беше войната, пак щях да стигна до тези крайности. Можеше да се случи, но можеше и да не се случи, може би щях да намеря друго решение. Никой не знае. Екхарт бе писал: "Един ангел в Ада лети в собственото си облаче от Рая". Винаги съм смятал, че обратното също трябва да е вярно, че един демон в Рая би летял в собственото си облаче от Ада. Но не мисля, че съм демон. За това, което съм сторил, винаги е имало причини, добри или лоши, не знам, при всички случаи човешки причини. Тези, които убиват, са хора, както и тези, които са убивани – това е ужасното. Не може да кажете: Никога не ще убия, невъзможно е, най-много може да кажете: Надявам се никога да не убия. Аз също се надявах, аз също исках да живея хубав и пълноценен живот, да бъда човек сред хората, равен на другите, аз също исках да дам своя принос в общото дело. Но очакванията ми бяха измамени и използваха моята чистосърдечност за осъществяването на дело, което се оказа лошо и гибелно, и аз "преминах тъмните брегове", и цялото това зло навлезе в живота ми, и нищо не може да се поправи, никога. Думите също не служат за нищо, те изчезват като вода в пясък, и този пясък изпълва устата ми. Живея, правя каквото е възможно, така е с всички, аз съм човек като другите, човек като вас. Така е, казвам ви го!

Доброжелателните (превод Георги Ангелов, корица Стефан Касъров, 816 стр, цена 34 лева) е в книжарниците от 24 март

Да, този октомври светът ще отбележи 100 години от рождението на италианския майстор на философската притча Итало Калвино, а сега ще се върнем над 50 години назад, през 1970-а, за да бъдем по-точни, когато Калвино събира дузина фино еротични разкази в сборника Трудни любови... Да, необичайни за Калвино, но все така изящно поднесени като всяко негово творение, тези истории до една споделят формулировката "Приключението на..." в заглавията си, за да създадат общ портрет на Авантюрата или както я описва Калвино (в откъса по-долу): "Съвършенството на авантюрата се състоеше именно в това: да започне и да свърши за една нощ"... Неслучайно две от тези истории оживяват и на филмовия екран (във филмовите антологии Boccaccio '70, заснета от голямата четворка Фелини-Де Сика-Висконти-Моничели, и Трудна любов, където Нино Манфреди разкзава Приключението на един войник), защото отдавна са се превърнали във "възбуда не вече на сетивата, а на ума"...

Из "Приключението на един чиновник"

Веднъж на чиновника Енрико Ней му излезе късметът да прекара нощта с една красива госпожа. На излизане от дома ѝ в свежия утринен въздух пред него се разкриха цветовете на пролетта, които намери за нови и ободряващи; струваше му се, че отвсякъде се носи музика.

Трябва да отбележим, че това приключение се дължеше само на едно щастливо стечение на обстоятелствата: празненство с приятели, едно особено, бегло предразположение на госпожата – жена, която впрочем се владееше и не се поддаваше лесно на изкушенията, – разговор, в който бе въвлечен и се чувстваше необичайно удобно. От друга страна, дължеше се и на лекото алкохолно замайване, истинско или престорено, а и на случайното съвпадение на пътищата им, след като си тръгнаха от тържеството. Всичко това доведе до неочакваното развитие на нещата през онази нощ, което не се дължеше на личния чар на Ней или на неговата незабележима, дори малко безлична външност, с която обикновено минаваше за необвързващ с нищо, скромен приятел.

Той добре осъзнаваше това и тъй като не живееше с особени очаквания, намираше късмета си от тази нощ за особено скъпоценен. Знаеше също, че случката няма да има никакво продължение, и този факт не му беше неприятен, защото една продължителна връзка щеше да доведе до редица трудности в обичайния му начин на живот. Съвършенството на авантюрата се състоеше именно в това: да започне и да свърши за една нощ. Така че Енрико Ней тази сутрин беше мъж, получил най-доброто, на което можеше да се надява.

Къщата на дамата беше на един хълм. Ней се спускаше по зелена и уханна алея. Беше по-рано от обичайния час, когато отиваше на работа. Госпожата го бе подканила да побърза, за да не го види прислугата. Безсънието не му тежеше: точно обратното – сякаш му даваше някаква неестествена бистрота, възбуда не вече на сетивата, а на ума. Лекият повей на вятъра, жуженето на насекомо, уханието на дърветата – всичко това му се струваха все неща, които някак си му се полагаха, за да им се радва, но той все не успяваше да се настрои и дискретно да вкуси от красотата.

Тъй като беше подреден човек, а се бе събудил в чужд дом, се бе облякъл набързо и без да се обръсне – всичко това бе в нарушение на навиците му, – за момент реши да отскочи до вкъщи преди работа, да се избръсне и да се пооправи. Имаше време, но Ней веднага пропъди тази мисъл и предпочете да си внуши, че е вече късно: достраша го да не би неговата къща и повторяемостта на ежедневните навици да не разпръснат атмосферата на неповторимост и богатство, в която сега витаеше.

Реши, че денят му трябва да следва кривата на спокойствие и щедрост, за да може да съхрани колкото може по-дълго наследството на отминалата нощ. Ако можеше търпеливо да възстанови изминалите часове, миг след миг, паметта му щеше да разкрие един необятен рай. Потънал в тези мисли, без да бърза, Енрико Ней се отправи към началната спирка на трамвая.

Мотрисата изчакваше почти празна, за да потегли по разписание. Ватманите стояха долу и пушеха. Ней се качи, развявайки пешовете на пардесюто си, като си подсвиркваше. Настани се малко разкрачен, но веднага зае по-прилична поза. Беше доволен, че се е поправил на мига, но и от непринудеността, която личеше в движенията му.

Районът не беше нито ранобуден, нито пренаселен. В трамвая се бяха качили една възрастна домакиня, двама работници, които нещо спореха, и той, доволният мъж. Добра сутрешна компания – бяха му симпатични. Той, Енрико Ней, беше за тях някакъв мистериозен господин, тайнствен и радостен, никога невиждан по тази линия в този час на деня.

Откъде ли идва? – може би се питаха те. А той не издаваше нищо, беше се загледал в глициниите. Енрико Ней ясно съзнаваше, че гледа като човек, който умее да отглежда глицинии. Подаде на кондуктора пари за билет; между него и кондуктора се установи обичайната връзка между кондуктор и пътник, а повече от това не можеше и да се иска. Трамваят се спускаше към реката; животът беше хубав.

Енрико Ней слезе в центъра и влезе в едно кафене. Не беше обичайното за него. Това беше покрито с мозайки. Току-що бе отворило, касиерката още не беше дошла, а барманът включваше кафе машината.

Ней направи няколко самоуверени крачки в средата на заведението, сякаш той беше собственикът, доближи се до плота, поръча си кафе, избра си една бисквита от витрината със сладкишите и я захапа: отначало лакомо, а после с изражението на човек, който има странен вкус в устата, понеже е прекарал необичайна нощ.

На бара лежеше отворен вестник и Ней му хвърли един поглед. Тази сутрин не си го беше купил, а всъщност това винаги беше първото нещо, което правеше на излизане от вкъщи. Ней беше човек на навика, свикнал да чете методично. Спираше се и на най-незначителните факти, не пропускаше нито една страница. Този ден обаче погледът му се рееше върху заглавията, без те да предизвикат някаква реакция в ума му. Ней не беше в състояние да чете.

Дали събудена от аромата на храна, на топло кафе или от отминаването на ефекта на утринния въздух, върху Ней отново се стовари вълната от усещанията от изминалата нощ. Затвори очи, повдигна брадичка и се усмихна. Като отдаде това доволно изражение на някоя спортна новина от вестника, барманът му подхвърли:

– А-а-а, доволен сте, че в неделя се завръща Бокадасе? – и посочи заглавието, което обявяваше, че един полузащитник се бил възстановил от контузията.

Ней прочете заглавието, съвзе се и вместо да отговори в тон "Ама, разбира се, друго си е с него, драги!", успя само да пророни едно "Да, да..." и тъй като не желаеше някакъв си разговор за предстоящия мач да го отклони от обзелите го чувства, се обърна към касата, където вече се бе настанила млада касиерка с отчаяно изражение.

– Така-а-а – започна Ней фамилиарно, – плащам едно кафе и една бисквита. Касиерката се прозина. – Май още ни се спи, а? – попита Ней. Момичето кимна, без да се усмихва. Ней продължи съучастнически: – Май не сме си доспали, а? – Замисли се за миг и след като се убеди, че точно тя може да го разбере, добави: – А аз тепърва трябва да си лягам. – После млъкна загадъчно. Плати, каза довиждане на всички и излезе. Отиде при бръснаря.

– Добър ден, господине, заповядайте, господине – захвана бръснарят с професионалния си фалцет, който на Енрико Ней се стори като намигване.

– Ами добре, да вземем да пообръснем брадата! – отвърна той със скептично одобрение, докато се оглеждаше: лицето му, с пешкир около врата, приличаше на самостоятелен обект, върху който се бяха отпечатали признаците на умората, които поведението му не можеше да прикрие. Все пак това си беше едно нормално лице за пътник, слязъл от влака на зазоряване, или за комарджия, прекарал нощта в игра на карти. Но ако обърнем внимание на особеното естество на неговата умора, изражението на лицето му – помисли си самодоволно Ней – бе отпуснато и добродушно, лице на човек, който вече е получил своето и сега е готов да приеме всичко – и зло, и добро.

"Свикнали сме на съвсем други ласки – сякаш се изповядваха бузите му на бръснарската четка, докато тя ги покриваше с топла пяна, – на други милувки, не като твоите!"

Трудни любови (превод Сава Славчев, корица Дамян Дамянов, 304 стр, цена 22 лева) е в книжарниците

Да, 10 март 2023 ще отбележи 103 години от рождението на Борис Виан, както ще маркира 70 години от излизането на последния (издаден приживе) роман под собственото име Виан, а именно Сърца за изтръгване (откъсът по-долу е от специалното българско издание на Сърца за изтръгване с илюстрация от Теодор Ушев)... И да, енигматичният инструмент Сърцеизтръгвач, който е във вихъра на приключенията тук (на психиатъра Жакмор) се появява (за да разбуни духовете) още по-рано, в класиката Пяната на дните, както темата за психоанализата на човешката Душа е на фокус още от предходния роман Червената трева на Виан... И да, Сърца за изтръгване е Пианоктейл (друго емблематично литературно изобретение на Виан) – има ги здравословните дози алегории (познати и от Пяната на дните, и от Есен в Пекин, и от Червената трева...); има ги и дозите ироничен черен хумор от сатиричните ноар-кримка новели, издадени под псевдонима Върнан Съливан, а именно Ще плюя върху вашите гробове, Мъртвите имат еднаква кожа, Ще пречукаме всички гадняри; има я и поетичната и музикална фраза, разкриваща Виан страстта към поезията, джаза, композирането и свиренето на тромпет... Така че, внимавайте със Сърцеизтръгвача, защото тук важи същото, което Виан казва в предговора на Пяната на дните: "Тази история е истинска, защото я измислих от началото до края"...

XVI

Една сложна мрежа от подпорни и съединителни греди поддържаше шистовата облицовка на яйцевидния кораб. Пред Жакмор се издигаше олтарът от черен гранит със зелени култови предмети. Между две греди, вдясно, амвонът, съвсем нов, издигаше белезникавия си силует с разтворените си капаци.

За пръв път Жакмор виждаше толкова хитроумно построена църква, с яйцевидна форма без каменни колони, без арки и кръстосани островърхи сводове, без барабани и фанфари и без грижа за утрешния ден. Дървени части, сглобени по странен начин, опасваха крепките стени и представляваха носещо скеле. Централните бяха покрити с дълбока резба и Жакмор различи, че са шарени; в тъмнината блестяха само очите на издяланите светци, демони и змии.

Вътрешното пространство на църквата беше свободно. Един овален стъклопис под олтара пропущаше отвъдморскосиня светлина.

Без него в църквата би било тъмно. От двете страни на олтара два свещника с многобройните си запалени свещички хвърляха трептящи отблясъци и смущаваха мрака със смътното си сияние.

От входа до олтара водеше дебела пътека от слама. Жакмор тръгна по нея. Щом очите му свикнаха със светлината, той забеляза сивия правоъгълник на отворената вдясно зад олтара врата и реши, че тя води към стаята на свещеника.

Той влезе в едно коридорче, пълно с шкафове и разни вещи. В дъното имаше друга врата, оттам се чуваше шептене. Жакмор почука три пъти по дървената ламперия.

– Може ли да вляза? – попита полугласно той.

Разговорът зад вратата спря.

– Влезте! – чу Жакмор.

Той се подчини на поканата и влезе.

Кюрето беше тук и разговаряше с клисаря. Те станаха, виждайки Жакмор.

– Добър ден – каза последният. – Господин свещеникът, без съмнение?

– Добър ден, господине – отвърна кюрето.

Беше възлест черноок човек с изпито лице и дебели черни вежди. Ръцете му бяха сухи и дълги и той ги държеше скръстени, когато разговаряше. Щом се раздвижи, Жакмор забеляза, че леко накуцваше.

– Бих искал да говоря с вас – каза Жакмор.

– Кажете... – отговори свещеникът.

– Става въпрос за кръщене – обясни Жакмор. – В неделя ще можете ли?

– Това ми е занаятът – каза свещеникът. – Всеки върши своето.

– Три близначета се родиха в къщата на височината – обясни Жакмор. – Ноел, Жоел и Ситроен. Трябва всичко да бъде направено за тях в неделя вечер.

– Елате на неделната литургия – каза кюрето, – ще ви кажа часа.

– Но аз никога не ходя на литургия... – възрази Жакмор.

– Още по-добре – каза свещеникът, – ще се забавлявате. Поне ще има един човек, на когото това, което говоря, ще се стори ново.

– Аз съм против религията – отвърна Жакмор. – Без, разбира се, да отричам, че тя може да бъде полезна на село.

Кюрето се подсмихна.

– Полезна!... Религията е лукс – каза той. – Само тези скотове искат да направят от нея нещо полезно.

Той гордо се изправи и започна възбудено да обикаля, накуцвайки из стаята.

– Но аз отказвам да я направя полезна – заяви с категоричен тон той. – Моята религия ще си остане лукс.

– Това, което исках да подчертая – обясни Жакмор, – е, че на село един свещеник може да свърши доста работа. Да насочва грубоватото съзнание на селяка, да му показва грешките, да му отваря очите за прекалено земния му живот, да бъде спирачка за ниските страсти... Не зная дали сте разбрали какво става в селото... Аз, хм... току-що пристигам и не бих искал да бъда съдник, нито да ви шокирам с реакцията си за неща, които ви изглеждат съвсем естествени, защото съществуват отдавна. Но един свещеник например трябва да жигосва от амвона кражбата, да осъжда преждевременните полови връзки между младите, с цел да попречи на безредието и похотливостта да завладеят околията му.

– Енорията му... – поправи го клисарят.

– Енорията му... – каза Жакмор. – Докъде бях стигнал?

– Не знам – отсече кюрето.

– Ето нà – каза Жакмор, решавайки се, – този пазар на старците, това е безумие!

– В кой век живеете! – възкликна свещеникът. – Този пазар за старци. Какво ме интересува пазарът на старците, господине. Тези хора страдат... а тези, които страдат на земята, ще получат своето в рая. Впрочем и самите страдания не са безполезни, но в действителност само причините за тези страдания ме смущават. Безпокойството ми идва от това, че те не страдат в името на бога, господине. Това са скотове. Казах ви го и преди малко. Религията за тях е средство. Прагматични скотове...

Докато говореше, той се оживи и очите му заискриха с топлина.

– Те идват в църквата като господари. От плът и кръв. И знаете ли какво искат от мен? Да помагам на детелината им да расте. Мирът на душата не ги интересува, господине! Те го имат! Имат "Ла Глоар"! Ще се боря докрай и няма да им се дам. Няма да помагам на детелината им да расте. Благодарение на бога... имам верни приятели. Малко са, но ме поддържат.

Той се подсмиваше.

– Елате в неделя, ще видите... ще видите как ще победя материята с помощта на самата материя. Ще поставя тези скотове пред тях самите... Тяхната инерция ще се сблъска с по-голяма инерция. И от удара ще се породи безпокойството, което ще ги доведе до религията... до лукса!... До този разкош, на който бог в добротата си им дава право.

– Ами това кръщене? – попита Жакмор. – За неделя следобед ли ще остане?

– Ще ви кажа часа на излизане от литургията – повтори кюрето.

– Добре – каза Жакмор. – Довиждане, господин свещеник. Възхитих се на вашата църква преди малко. Странна конструкция.

– Странна – потвърди свещеникът с отсъстващ вид.

Той седна отново, докато Жакмор излизаше, откъдето беше влязъл, изпитвайки лека досада.

– Клемантин ме отегчава с нейните заръки – помисли си на глас той. – Ще бъда доволен, когато децата ѝ пораснат. А и този номер с принудителната литургия...

Свечеряваше се.

– Този номер с принудителната литургия е направо възмутителен!

– Възмутителен – потвърди една голяма черна котка, седнала на отсрещната ограда.

Жакмор я погледна. Котката замърка и присви жълтите си очи с отвесни браздички.

– Възмутително! – заключи Жакмор и откъсна една цилиндрична и мека тревичка.

След малко се обърна, погледна котката, поколеба се и продължи по пътя си.

Сърца за изтръгване (превод Андрей Манолов, корица Иво Рафаилов, илюстрация Теодор Ушев, 200 стр, твърди корици, цена 23 лева) е в книжарниците от 13 март

"Виждали ли сте Хари Куебърт? След излизането на книгата непрекъснато ми задаваха този въпрос." – да, сигурно толкова често му се е налагало на швейцарския писател Жоел Дикер да отговоря на този въпрос след излизането на Истината за случая Хари Куебърт (и заснемането на минисериал от Жан-Жак Ано по хитовия роман), че сега, неизбежно, се стига до своеобразното му продължение, а именно Случаят Аляска Сандърс (откъсът по-долу)... Да, отново има енигматично убийство на млада жена за разплитане; отново във вихъра на интригата е алтерегото на Дикер, а именно писателят Маркъс Голдман; отново има срещи със сержант Пери Гахалоуд и с професор Хари Куебърт... Само че сега е време да узнаем цялата истина за Случаят Аляска Сандърс...

                                                                                               Из ПЪРВА ЧАСТ

                                                                           Последиците от успеха

Пролетен сняг се сипеше над огромните хангари край брега на Сейнт Лорънс, в които се намираше киностудиото. От няколко месеца насам в него течаха снимките на филмовата адаптация по моя първи роман "Г като Голдстийн".

                                                                                                   Първа глава

                                                                                           След Случая Хари Куебърт

                                                                                                   Монреал, Квебек

                                                                                                5 април 1999 година

По силата на странно съвпадение снимките започнаха с излизането на "Истината за случая Хари Куебърт". Благодарение на триумфа ми пред читателската публика филмът още в самото начало предизвика всеобщо въодушевление и първите кадри вдигнаха голям шум в Холивуд.

Навън студеният вятър вдигаше снежни вихрушки, но в студията беше същинско лято: сред изумително автентичния декор на оживена улица актьори и статисти, осветени от мощни прожектори, сякаш изгаряха под слънчевия пек. Това бе една от любимите ми сцени от книгата: на терасата на едно кафене, сред тълпа минувачи, двамата главни герои, Марк и Алисия най-сетне се срещат, след като не са се виждали много години. Не са им нужни много приказки, погледите им говорят достатъчно красноречиво за времето, което са изгубили един без друг.

Седнал пред контролния монитор, следях заснемането.

– Стоп! – провикна се неочаквано режисьорът, слагайки край на приятния ми захлас. – Този път беше добре.

Първият асистент, който стоеше до него, повтори по мегафона: "Този път беше добре. Край на работния ден".

Мигом снимачната площадка се превърна в мравуняк: техниците започнаха да прибират оборудването, а актьорите се отправиха към гримьорните под разочарованите погледи на статистите, които жадуваха да разменят няколко думи с тях, да си направят снимки или да вземат автограф.

Самият аз се шляех сред декорите. Улицата, тротоарите, фенерите, витрините: всичко изглеждаше толкова реално. Влязох в едно кафене и се възхитих колко съвършено са изпипани детайлите. Имах чувството, че се разхождам в моя роман. Минах зад отрупания със сандвичи и сладкиши бар: на екрана всичко трябваше да изглежда истинско.

Унесът ми не продължи дълго. Нечий глас прекъсна мислите ми.

– Обслужвате ли, Голдман?

Беше Рой Барнаски, неуморният директор на "Шмид и Хансън", издателството, което публикуваше творбите ми. Пристигнал бе сутринта от Ню Йорк, без предупреждение, разбира се.

– Кафе, Рой? – предложих аз и взех една празна чаша.

– По-добре ми дайте сандвич, умирам от глад.

Нямах представа дали изложените продукти стават за консумация, но без много да му мисля, подадох на Рой сандвич с пуешко и сирене.

– Знаете ли, Голдман – каза той, след като отхапа голям залък, – този филм ще предизвика фурор! Освен това сме предвидили специално издание на "Г като Голдстийн", същинска сензация!

Онези от вас, които са чели "Истината за случая Хари Куебърт", знаят колко противоречиви са отношенията ми с Рой Барнаски. За останалите е достатъчно да научат, че връзките му с авторите зависят от парите, които те му носят. В моя случай обаче, след като преди две години той едва не ме подложи на публично поругание, задето не съм му предоставил моя роман в срок, феноменалните продажби на "Истината за случая Хари Куебърт" вече ми бяха отредили достойно място в неговия пантеон от кокошки, които снасят златни яйца.

– Вие, Голдман, вероятно се чувствате на седмото небе – продължи Барнаски, без да си дава сметка, че ми досажда. – Успехът на романа, а сега и този филм. Помните ли как преди две години се борих със зъби и нокти Касандра Полък да вземе ролята на Алисия, а вие ме обсипвахте с упреци. Погледнете я сега и признайте, че съм бил прав! Всички са единодушни, че е феноменална!

– Няма как да забравя, Рой. Направихте всичко възможно да убедите публиката, че двамата имаме връзка.

– И ето резултата! Предчувствията никога не ме лъжат, Голдман! Затова и съм голям издател! Впрочем дошъл съм тук да поговорим за нещо много важно.

В момента, когато го видях да се появява неочаквано на снимачната площадка, вече знаех, че не е дошъл в Монреал току-така.

– За какво става въпрос? – запитах го.

– Имам за вас новина, която ще ви хареса, Голдман. Исках да ви я съобщя лично.

Барнаски прибягваше до недомлъвки, което не беше добър знак.

Накрая изплю камъчето.

– На път сме да сключим договор за екранизация на "Истината за случая Хари Куебърт" с "Метро Голдуин Майер"! Ще бъде страхотно! Толкова страхотно, че те биха искали предварителното споразумение да бъде подписано час по-скоро.

– Не предвиждам да се прави филм по този роман – отвърнах рязко аз.

– Почакайте да видите условията на договора, Голдман. Още с подписването получавате два милиона долара! Поставяте името си долу на листа и бум! Два милиона долара отиват в банковата ви сметка. Без да говорим за вашия дял от приходите на филма и всичко останало!

Нямах никакво намерение да споря с него.

– Говорете с моя литературен агент и с моя адвокат – предложих му аз, за да си спестя повече обяснения, и съвсем ядосах Барнаски.

– Ако ме интересуваше мнението на скапания ви агент, Голдман, нямаше да бия път дотук!

– Случаят не може ли да изчака завръщането ми в Ню Йорк?

– Завръщането ви в Ню Йорк ли? Та вас не ви свърта на едно място, човек не може да ви открие!

– Хари не би искал да има екранизация – намръщих се аз.

– Хари ли? – задави се Барнаски. – Хари Куебърт?

– Да, Хари Куебърт. Разговорът е приключен: не искам филм, не искам отново да се връщам към тази история. Единственото ми желание е да обърна страницата.

– Чуйте го само как хленчи като бебе! – възкликна Барнаски, който не търпеше да му се противоречи. – Поднасят му пълна лъжица хайвер, но бебето Голдман капризничи и не иска да си отвори устенцата!

Никак не ми се щеше повече да го слушам. Барнаски изглежда съжали, че е стигнал твърде далеч, и реши да смени тона.

– Нека все пак ви обясня как стоят нещата, драги Маркъс – каза подкупващо той. – Ще видите, че ще промените мнението си.

– Възнамерявам първо да променя обстановката.

– Хайде да вечеряме заедно! Запазил съм маса в един ресторант в стария Монреал. В 20 часа устройва ли ви?

– Тази вечер имам среща, Рой. Ще говорим в Ню Йорк.

Оставих го там с реквизитния сандвич в ръка и излязох от декора на път към главния изход на студиото. Тъкмо до голямата двойна врата имаше щанд за бърза закуска. Всеки ден преди началото на снимките се отбивах за едно кафе. Там работеше все същата сервитьорка, която сега ми подаде картонената чашка с кафе, преди още да съм го поръчал. Усмихнах се, за да ѝ благодаря, а тя ми върна усмивката.

Хората често ми се усмихват. Вече не съм сигурен дали се усмихват на ближния, когото са видели, или на писателя, когото са чели. Ето че младата жена измъкна изпод бара екземпляр от "Истината за случая Хари Куебърт".

– Снощи я довърших – каза ми тя. – Такава книга се чете на един дъх! Имате ли нещо против да ми я надпишете?

– С удоволствие. Как се казвате?

– Дебора.

Дебора, разбира се. Беше ми го казвала досега поне десет пъти. Извадих от джоба си химикалката и написах на форзаца ритуалния текст, до който редовно прибягвах:

На Дебора,

която вече знае цялата истина за

Случая Хари Куебърт.

Маркъс Голдман

– Приятен ден, Дебора – поздравих я аз, подавайки ѝ книгата.

– Приятен ден, Маркъс. До утре!

– Утре се връщам в Ню Йорк. Ще бъда отново тук след десет дни.

– В такъв случай, до скоро!

Вече си тръгвах, когато тя неочаквано ме запита:

– Виждали ли сте го след това?

– Кого имате предвид?

– Хари Куебърт.

– Не. Оттогава насам нямам никакви вести от него.

Напуснах студиото и влязох в колата, която ме очакваше пред входа. Виждали ли сте Хари Куебърт? След излизането на книгата непрекъснато ми задаваха този въпрос. И аз всеки път се стараех да отговоря, все едно това изобщо не ме засяга. Все едно не мислех за него всеки божи ден. Къде се намираше Хари? Какво ставаше с него?

Случаят Аляска Сандърс (превод Красимир Петров, корица Стефан Касъров, 528 стр, цена 25 лева) е в книжарниците от 6 март