My Mir

"Ако можехте да се върнете в миналото, с кого бихте искали да се срещнете?" – да, звучи познато, нали, особено ако сте "сядали" на Стола-Машина-на-времето от романа Преди кафето да изстине и неговото продължение Нови истории от кафенето на Тошиказу Кавагучи. Сега е време за второто разклонение, Преди споменът да избледнее, на токийската градска легенда за кафенето Фуникули-фуникула, което "предлага" в менюто си пътуване във Времето – отправяме се към Хокайдо, градът е Хакодате, а кафенето – Дона Дона... Зад бара отново е Нагаре Токита ("франчайзът" вече наброява 5 продължения-разклонения), отново към онзи Стол на Времето са се запътили един куп нови герои, търсещи Втория шанс, но все така: "Пътуването ти започва от мига, в който бъде налято кафето, и приключва, когато то изстине"...

– Защо си в Хокайдо?

Гласът на Кей Токита звучеше металически в слушалката.

– Хей, успокой се, всичко е наред.

Нагаре Токита чуваше гласа на жена си за първи път от петнайсет години. В момента той беше в Хокайдо – по-точно в Хакодате.

Хакодате е пълен със сгради от западен тип, датиращи от началото на двайсети век. Разпръснати из целия град, те притежават уникален архитектурен облик, характерен с това, че приземните етажи са проектирани в традиционен японски стил, а горните – по западен образец. Кварталът "Мотомачи", разположен в подножието на планината Хакодате, е популярна туристическа дестинация. Старинния чар на града придават забележителности като бившата обществена зала, правоъгълния бетонен електрически стълб – първия издигнат в Япония – и червените тухлени складове в историческия район на залива.

Кей, на другия край на телефонната линия, беше в Токио в едно кафене, което предлагаше на клиентите възможността да пътуват във времето. Казваше се "Фуникули-фуникула". Тя се беше пренесла петнайсет години напред в бъдещето, за да се срещне с дъщеря си. Разполагаше с малко време, преди кафето ѝ да изстине. Тъй като Нагаре беше далеч, чак в Хокайдо в Северна Япония, нямаше представа доколко то е изстинало. Така че се стараеше да се придържа към същественото.

– Няма време да обяснявам защо съм в Хокайдо. Моля те, просто ме изслушай.

Разбира се, Кей знаеше много добре, че няма време.

– Какво? Няма време? Аз съм тази, която няма време! – Звучеше разстроено.

Но Нагаре не обърна внимание на това.

– Там има една девойка, нали? На вид ученичка в прогимназията.

– Какво? Ученичка? Да, тук е. Същата, която посети кафенето преди около две седмици. Дойде от бъдещето, за да се снима с мен.

За Кей това бе станало преди две седмици, но за Нагаре се беше случило цели петнайсет години по-рано.

– Тя има големи кръгли очи... и носи поло?

– Да, да. Какво за нея?

– Добре, просто се успокой и слушай. Ти по случайност си се озовала петнайсет години напред в бъдещето.

– Както вече ти казах, едва чувам какво говориш.

В този момент мощен порив на вятъра връхлетя Нагаре точно когато се канеше да ѝ каже нещо важно. Духаше силно в телефона му, правейки разговора почти невъзможен. Притиснат от липсата на време, той ускори темпото.

– Както и да е, тази девойка, която виждаш... – изрече по-високо.

– А? Какво? Тази девойка?

– Тя е нашата дъщеря!

– Какво?

Телефонът в ръцете на Нагаре съвсем замлъкна. После вместо гласа на Кей чу как средният часовник на стената във "Фуникули-фуникула" започна да бие, разнесе се познатото дан, дан. Той леко въздъхна и взе да обяснява спокойно.

– Съгласи се да се пренесеш десет години напред в бъдещето, затова мислиш, че детето ти е на около десет, но е станала грешка и си се оказала там след петнайсет години. Вероятно годините и часовете са се разменили и си се озовала в кафенето не в три следобед, а в десет сутринта, и не след десет, а след петнайсет години. Погледни средния часовник на стената. Показва десет часà, нали?

– Аха.

– Разбрахме това, когато ти се върна. В момента обаче сме в Хокайдо по неотложни причини, които не мога да обясня, защото няма време.

Нагаре беше изговорил това на един дъх. Но сега направи пауза.

– Във всеки случай не разполагаш с много време, така че просто огледай добре нашата пораснала здрава и хубава дъщеря и се върни в настоящето – каза той нежно и затвори телефона.

От мястото, където стоеше, можеше да види правата наклонена улица, спускаща се към разстлалата се синева на океана, и небето отвъд, което сякаш увенчаваше пристанище "Хакодате". Нагаре се завъртя на пета и влезе в салона на кафенето.

Дзън-дзън

Хакодате се слави с множество стръмни улици. Деветнайсет от тях имат имена, в това число "Склон Ниджукен", започваща от най-стария електрически стълб в Япония, и "Склон Хачиман", чието начало е близо до червените тухлени складове в района на залива. Също и "Гледка към рибите" и "Гледка към корабите", изкачващи се от крайбрежието. По-нататък по хълма са "Склон на мидите" и "Склон на зелената върба", водещи към Ячигаширачо, което означава "квартал в началото на низината". Има обаче една улица, която не присъства на туристическите карти. Местните я наричат "Безименен склон". Кафенето, в което работеше Нагаре, се намираше по средата на "Безименен склон".

Казваше се "Дона Дона" и с него бе свързана чудата градска легенда.

Ако седнеш на определено място, то те връща назад във времето в момент, който пожелаеш.

Но правилата бяха изключително досадни и ужасно неприятни.

1. Единствените хора, които можеш да срещнеш в миналото, са вече посещавалите кафенето.

2. Каквото и да направиш, докато си в миналото, не можеш да промениш настоящето.

3. За да се върнеш назад във времето, трябва да седнеш именно на това място. Ако е заето, се налага да изчакаш, докато се освободи.

4. След като се пренесеш в миналото, не бива да мърдаш от мястото.

5. Пътуването ти започва от мига, в който бъде налято кафето, и приключва, когато то изстине.

Досадните правила не свършваха дотук. Въпреки това днес отново клиент, чул този слух, щеше да посети кафенето.

Когато Нагаре влезе в салона след телефонния разговор, Нанако Мацубара, опряла лакти на плота, го попита директно:

– Нагаре, защо не остана в Токио? Все още ли мислиш, че беше добра идея да дойдеш тук?

Нанако бе студентка в частния университет "Хакодате", специализиран в областта на търговията и бизнеса. Облечена в светлобежова блуза, пъхната в широки панталони, тя изглеждаше доста модерна. Гримът ѝ беше деликатен, косата – леко накъдрена и вързана отзад с ластик.

Нанако бе чула, че покойната съпруга на Нагаре ще посети токийското кафене, за да се срещне с дъщеря си. Като се имаше предвид, че това беше единственият шанс за него да зърне жена си, която не бе виждал цели петнайсет години, Нанако смяташе, че е странно Нагаре да не я поздрави лично, а по телефона.

– Да, може би – промърмори той, докато минаваше покрай нея, за да застане зад бара. На стола до Нанако седеше изглеждащата леко сънена доктор Саки Мураока с книга в ръце. Саки работеше в психиатричното отделение на една от болниците в Хакодате. Двете с Нанако бяха редовни клиентки на кафенето.

– Не искаше ли да я видиш отново?

Нанако не откъсваше любопитния си поглед от Нагаре, гигант, висок почти два метра.

– Разбира се, но трябваше да се съобразя с обстоятелствата.

– В какъв смисъл?

– Тя дойде да види дъщеря си, не мен.

– Въпреки това...

– Всичко е наред. Признавам, че мина доста време, но спомените ми са все още живи...

Нагаре искаше да каже, че би направил всичко, за да може майка и дъщеря да прекарат тези ценни мигове заедно.

Преди споменът да избледнее (превод Васил Велчев, корица Люба Халева, 232 стр, цена 11 €) е в книжарниците

... "като гробище през 2666 година" – тези думи, описващи път в Мексико сити, принадлежат на кратката новела Амулет от чилийския поет и писател Роберто Боланьо, който неслучайно изпъстря със скрити знаци и символи цялото си творчество, прилично на литературен пъзел-лабиринт... Точно такъв лабиринт като последния му магнум опус роман, издаденият посмъртно 2666 (в откъса по-долу), който се разпростира в пет части, изтъкани от куп мистификации и поетично-криптирани истории, които ни отвеждат във фикционалния град Санта Тереса (базиран по северния мексикански град Хуарес) по следите на масови убийства на жени през 90-те, енигматично преплетени с личностите на апокрифния писател Бено фон Арчимболди и чилийския професор по философия Оскар Амалфитано (да, Боланьо втъкава свои биографични нишки и в двата персонажа) като между тях се настаняват и (почти) всички процеси на деградация и кризи, белязали ХХ век... Да, епично е (повече от 1000 страници) и да, струва си да се запознаете с Амалфитано (в откъса от втората част по-долу) и да тръгнете по криптираните фон Арчимболди следи към... Роберто Боланьо...

АМАЛФИТАНО

Не знам кой вятър ме довя в Санта Тереса, каза си Амалфитано в края на първата си седмица в града. Не знаеш ли? Наистина ли не знаеш, запита се той сам. Наистина не знам, отговори си пак сам и пo-убедителен нямаше как да бъде.

Имаше малка едноетажна къща с три стаи, баня с вана и тоалетна, кухненски бокс, трапезария с прозорци, обърнати на запад, малка тухлена веранда пред входа с дървена пейка, изтрита от напъните на вятъра, който идваше откъм планините и морето, от вятъра, който идваше от север и дълбаеше цепнатини, от вятъра, който идваше откъм юг с дъх на пушек. Имаше книги, които пазеше вече повече от двайсет и пет години. Не много. И всичките стари. Имаше книги, които бе купил преди по-малко от десет години и не му беше жал да ги дава назаем, въпреки че можеха да изчезнат или да му ги откраднат. Имаше книги, които от време на време получаваше чудесно запечатани и от неизвестен подател, които дори не си правеше труда да отваря. Имаше идеален двор за садене на трева и цветя, но нямаше представа кои цветя са най-подходящи за засаждане в него – не кактуси и всякакви други бодили, а цъфтящи растения. Имаше време (поне така си мислеше) да се грижи за градината. Имаше дървена ограда, която плачеше за една боя. Имаше месечна заплата. Имаше дъщеря, която се казваше Роса и открай време живееше с него. Изглеждаше невероятно, но това беше самата истина.

Понякога, нощем, си спомняше за майката на Роса и веднъж се усмихваше, друг път му идеше да заплаче. Сещаше се за нея, когато се затвореше в кабинета, а Роса спеше в стаята си. Дневната беше пуста и със загасени лампи. На верандата, ако някой се заслушаше внимателно, можеше да чуе звънтенето на няколкото комара. Но никой не се заслушваше. Съседните къщи бяха тъмни и тихи.

Роса беше на седемнайсет и бе родена в Испания. Амалфитано беше на петдесет и бе роден в Чили. Роса имаше паспорт от десетгодишна. При някои пътувания, спомняше си Амалфитано, бяха изпадали в необичайни положения, тъй като Роса минаваше границите през входа за граждани на Европейската общност, а Амалфитано – през входа, предназначен за всички извън Европейската общност. Първия път тя се затръшка и заплака, отказвайки да се отдели от баща си. При друг случай, поради различния темп, с който напредваха опашките: бързо – тази за жителите на Общността, по-бавно и по-подозрително – тази за живеещите извън Общността, Роса се загуби и Амалфитано я откри чак след половин час. Понякога, при вида на невръстната Роса, митничарите почваха да я разпитват сама ли пътува и чака ли я някой на изхода. Роса отговаряше, че пътува с баща си, че той е латиноамериканец и че трябва да го чака точно на това място. Веднъж обърнаха наопаки куфара на Роса, защото заподозряха, че бащата може би използва невинността и националността на дъщеря си, за да прекарва дрога или оръжие. Но Амалфитано никога не бе търгувал с наркотици, нито с оръжия.

Тази, която винаги пътуваше въоръжена, припомняше си Амалфитано, пушейки мексиканска цигара седнал в кабинета си или застанал прав в тъмното на верандата, беше Лола, майката на Роса, която не се разделяше с автоматичния си нож от неръждаема стомана. Веднъж, преди Роса да се роди, ги спряха на едно летище и я попитаха за какво носи този нож. За да си беля плодовете, отвърна Лола. Портокали, ябълки, круши, киви, ей такива плодове. Полицаят я изгледа дълго, но после я пусна да премине. Роса се роди година и няколко месеца след този случай. Две години по-късно, когато ги напусна, Лола все още носеше същия нож.

Лола си тръгна, под предлог че отива да посети своя любим поет, настанен в лудницата в Мондрагон, в околностите на Сан Себастиан. Амалфитано слуша доводите ѝ цяла нощ, докато Лола приготвяше раницата си и го уверяваше, че скоро ще се върне у дома при него и при дъщеря си. Лола често повтаряше, особено накрая, че се познава с поета и че се били срещнали на някаква сбирка в Барселона, преди Амалфитано да влезе в живота ѝ. На същата сбирка, която Лола определяше като дивашки и закъснял купон, завихрил се най-неочаквано в летния зной сред керван от коли със запалени червени светлини, тя легнала с него и се любили цяла нощ, въпреки че Амалфитано знаеше, че това не е истина не само защото поетът беше хомосексуален, а и защото Лола за пръв път чу за съществуването на такъв творец от самия Амалфитано, когато той ѝ подари някои от неговите стихосбирки. После Лола се постара да купи и останалите му произведения и взе да подбира приятелите си сред хората, които вярваха, че поетът е ясновидец, извънземен, Божи пратеник, приятели, които на свой ред тъкмо излизаха от лудницата в Сант Бои или бяха на път да влязат там след няколко поредни опита за лечение. Всъщност Амалфитано знаеше, че рано или късно жена му ще поеме към Сан Себастиан, така че предпочете да не спори, предложи ѝ част от спестяванията си, помоли я да се върне до няколко месеца и я увери, че ще се грижи добре за детето. Лола като че ли не чуваше нищо. Когато приготви раницата си, тя отиде в кухнята, направи две кафета и кротко зачака да съмне, пренебрегвайки опитите на Амалфитано да намери теми за разговор, които да я заинтересуват или поне да направят чакането по-поносимо. В шест и половина сутринта звънецът на вратата издрънча и Лола подскочи. Това е за мен, каза, но тъй като не помръдваше, Амалфитано трябваше да стане и да попита кой звъни. Чу някакъв много тънък гласец да казва аз съм. Кой, попита Амалфитано. Отвори ми, аз съм, каза гласът. Кой, повтори въпроса Амалфитано. Гласецът си остана тънък, но като че ли се ядоса от подобен разпит. Аз, аз, аз, аз, настояваше.

Амалфитано затвори очи и отвори входната врата. Чу скърцането на асансьора и се върна в кухнята. Лола продължаваше да седи, допивайки последните капки кафе. Мисля, че е за теб, каза Амалфитано. Лола с нищо не показа, че го е чула. Ще се сбогуваш ли с детето, попита Амалфитано. Лола вдигна поглед и му отговори, че е по-добре да не буди малката. Сините ѝ очи бяха обрамчени от дълбоки тъмни сенки. После звънецът в апартамента иззвъня два пъти и Амалфитано отиде да отвори.

Една много дребна жена, не повече от метър и петдесет висока, мина покрай него, поглеждайки го крадешком и измърморвайки нещо нечленоразделно за поздрав, и се насочи право към кухнята, сякаш познаваше навиците на Лола по-добре от Амалфитано. Като се върна в кухнята, Амалфитано се загледа в раницата на непознатата, която тя бе пуснала на пода до хладилника: беше по-малка от тази на Лола, раница миниатюра. Жената се казваше Иммакулада, но Лола ѝ викаше Имма. Амалфитано я бе заварвал два-три пъти у дома, след работа, и тогава дребната му бе казала името си и как трябва да ѝ вика. Имма било умалителното от Иммакулада на каталонски, но приятелката на Лола не беше каталонка, нито се казваше Иммакулада с двойно „м", а Инмакулада, и Амалфитано предпочиташе да ѝ вика Инма от фонетични съображения въпреки упреците на жена си винаги при такива случаи, докато накрая реши да не ѝ вика никак. Той ги огледа откъм вратата на кухнята. Чувстваше се много по-спокоен, отколкото бе предполагал. Лола и нейната приятелка стояха заболи поглед в пластмасовата повърхност на масата, но Амалфитано забеляза, че от време на време двете вдигаха очи и се споглеждаха с непозната за него напрегнатост. Лола попита дали някой иска още кафе. Обръща се към мен, помисли си Амалфитано.

Инмакулада поклати глава наляво и надясно, след което каза, че нямат време, че трябва веднага да тръгнат, защото много скоро при изходите от Барселона щяло да се образува задръстване. Говори за Барселона, като че ли е средновековен град, помисли си Амалфитано. Лола и приятелката ѝ станаха. Внезапно ожаднял, Амалфитано пристъпи две крачки напред и отвори вратата на хладилника, за да извади една бира. За целта трябваше да помести раницата на Имма. Беше лека, като че ли съдържаше само две блузи и още един черен панталон. Прилича на недоносче, помисли си Амалфитано и пусна раницата на пода. После Лола го целуна по бузите и двете с приятелката ѝ си отидоха.

2666 (превод Катя Диманова, Мариана Китипова, Маня Костова, корица Стефан Касъров, 1032 стр, цена 25 €) е в книжарниците

"Всякакви хора от най-различни поприща – самостоятелни пътници, приятели, двойки, семейства, колеги – прекосяват забързано голямата гарова зала. Ала макар че пътищата им се пресичат, онова, което се крие в сърцето на всеки, остава тайна, известна единствено на самия него." споделя Хиро Арикава в своя роман Пътниците по линия Ханкю (откъсът по-долу), ала именно в Него, в Сърцето (и неговите тайни), надниква Арикава като пресича съдбите на няколко двойки герои, пътуващи в рамките на шест месеца между Y-образното железопътно разклонение на линия "Ханкю"... Да, неслучайно повечето творения на Арикава са адаптирани за филмовия/телевизионния екран – както Пътеписът на един котарак, така и Пътниците по линия Ханкю – именно заради семплите, ала и много детайлни, и мъдри наблюдения върху нещата от Живота, поднесени като гледка през прозореца на Влака, трака-тракащ по линията на Живота...

На спирка Такарадзука по линия "Ханкю", в Y-образно разклонение, известно на железничарски език като обръщателен триъгълник, се събират линия "Такарадзука" за квартал Умеда в Осака и линия "Имадзу", която прави връзка с линия "Кобе" на гара Нишиномия Китагучи. Тук човек може да се прехвърли и на линия "Такарадзука" на "Джапан Рейлуей" ("Джей Ар"), което прави Такарадзука доста голям гаров възел на три железопътни линии за тази относително провинциална планинска област в Западна Япония.

"Ханкю" е голяма частна железопътна линия, която обслужва Кансай – както се нарича областта около Киото, Осака и Кобе, – а нейните характерни червеникавокафяви вагони са популярни сред запалените почитатели на железниците, както и сред младите жени.

Историята се развива по линия "Имадзу", една от може би по-неизвестните линии на фирма "Ханкю".

ПОСОКА: НИШИНОМИЯ КИТАГУЧИ

ГАРА ТАКАРАДЗУКА

Повечето хора, които пътуват сами, са с безизразни лица и нерядко сякаш витаят в свой собствен свят. Реят поглед към прелитащия отвън пейзаж или към рекламите, които висят във влака, а ако блуждаят из вътрешността, очите им избягват да срещат погледите на други пътници. Ако ли не, прекарват времето си във влака по обичайните начини – като четат книга, слушат музика или зяпат в екрана на мобилния си телефон.

Ето защо самотен пътник без никакво занимание и видимо въодушевен силно бие на очи.

*

Конкретно в този ден младата жена, която се качи на гара Такарадзука и седна до Масаши, му се стори позната.

Ако се прехвърлите от линия "Имадзу" на линия "Такарадзука" и пропътувате една спирка до Кийошикоджин, ще стигнете до централната библиотека на Такарадзука.

През петте години, откакто Масаши работеше в офис, той посещаваше тази библиотека през около две седмици. Обичаше да чете, а понякога му се налагаше и да прави служебно проучване, но в почивните си дни, ако нямаше други планове, а и защото нямаше приятелка, заниманията му не бяха много.

Затова Масаши посещаваше библиотеката относително редовно и беше опознал служителите в нея, както и един-двама от другите читатели. Достатъчно редовно, за да усеща кога досадният възрастен мъж отново създава главоболия на библиотекарката и други подобни.

Помнеше младата жена с прилежно вчесана дълга коса, защото веднъж беше успяла да му отмъкне една книга под носа. Популярно ново заглавие, по случайност налично на рафта.

Книгата беше излязла едва преди месец, затова наличието ѝ си беше чист късмет. Масаши незабавно се протегна към книгата, но точно в този момент я грабна нечия ръка.Той се озърна намръщено, за да види кой му е отмъкнал книгата – беше привлекателна млада жена, затова импулсивното му желание да се оплаче мигом се изпари. Мъжете са слабаци.

Младата жена като че ли не съзнаваше, че му е измъкнала книгата под носа – тя изобщо не го беше забелязала. Масаши я наблюдаваше, проследи я с поглед за няколко минути, но се отказа, когато стана ясно, че тя няма да остави книгата.

Тогава младата жена носеше голяма платнена торба с рисунката на една световноизвестна мишка. Стори му се малко детинско за човек на нейната възраст, но пък може би това беше най-здравата ѝ чанта или пък ѝ беше все едно дали няма да я повреди. Когато мъкнеш максималния брой книги, които имаш право да заемеш от библиотеката, по-елегантна или лека чанта може и да не издържи.

Следователно жената посещаваше библиотеката доста често.

Предположението му се оказа съвсем точно – тъй като самият той посещаваше библиотеката относително често, започна да я мярка доста редовно. Различаваше я по торбата ѝ с онази рисунка на мишка, разтеглила муцуна в широка усмивка. Жената обаче наистина допадаше на Масаши и макар да му беше трудно да го признае, скоро му стана навик да се озърта за известния гризач.

След като онзи път изгуби съревнованието, вече смяташе жената за своя съперница, затова, забележеше ли я наблизо, за всеки случай оглеждаше рафтовете на библиотеката за наличието на някое специално заглавие.

Скоро установи, че двамата имат сходни интереси.

Тя имаше нюх за интересни книги и когато оглеждаше завистливо избора ѝ, Масаши обмисляше да заеме книгите, след като тя ги върне. Никога не си записваше заглавията обаче и скоро ги забравяше.

Срещаше жената само в библиотеката – досега не се бяха озовавали в един и същ влак на връщане от библиотеката.

На гара Кийошикоджин тя се качи на влака за гара Такарадзука в същия вагон като Масаши, а огромната ѝ торба с безгрижната ухилена мишка беше издута както винаги. Не че Масаши имаше право да коментира – собствената му кожена раница беше натъпкана до пръсване.

Явно само Масаши беше забелязал съвпадението.

На гара Такарадзука, която беше последна спирка, пътникът има три варианта: да излезе от гарата, да се прехвърли на линията на "Джей Ар" или на друга влакова линия за гара Нишиномия Китагучи, известна като Ниши Кита.

Няма начин тя да пътува за Ниши Кита, помисли си Масаши, но докато влакът им спираше на гарата, нейният поглед остана вперен в отсрещния перон.

И наистина, щом пристигнаха, жената закрачи забързано към влака, който чакаше на другия перон. През почивните дни поради огромната популярност на хиподрума "Ханшин" в Нигава всичките четири коловоза често бяха заети от влакове за Умеда и Такарадзука и съответно за Нишиномия Китагучи и Такарадзука, разположени един срещу друг. Затова времето за прехвърляне беше сведено до минимум.

Дори на същия коловоз? Погледът му я проследи със смътна досада и Масаши реши да пътува в друг вагон.

Книгите, които беше взел от библиотеката, му тежаха, затова Масаши се постара да се настани на едно от малкото свободни места в доста пълния влак.

В този момент се отвори вътрешната врата между вагоните. И се появи не кой да е, а въпросната млада жена. Докато прекосяваше вагона с леко олюляване, тя сигурно си мислеше: Няма много свободни места.

Бяха останали само няколко. Без да се поколебае, жената зае най-близкото, съседното на Масаши.

Наистина странна поредица от случайни срещи, които се наместваха като парченца от дървен пъзел, но май само Масаши имаше чувството, че двамата сякаш са подели някаква игра.

Масаши побърза да измъкне от раницата си една от книгите, които беше заел от библиотеката.

Когато заразлиства страниците, младата жена до него направи странно движение. Платнената торба с известната мишка, натежала от книги, остана да лежи в скута ѝ, но жената извъртя тялото си настрани, така че да може да гледа през прозореца. Вече беше обърната към Масаши и той без усилие виждаше цялото ѝ лице.

Жената наблюдаваше с усмивка нещо долу под релсите.

Какво има там? Масаши също погледна надолу. Влакът минаваше по железния мост над река Микогава.

– Хм?

Звукът се отрони неволно. В пясъчна плитчина насред реката, точно преди да стигнат отсрещния край на железния мост, някой беше очертал съвсем не малък йероглиф, който заемаше почти цялото място над линията на водата.

Пътниците по линия Ханкю (превод Надeжда Розова, корица Люба Халева, 216 стр, цена 12 €) е в книжарниците

Да, днес, повече от всякога, си струва да изкрещим Сбогом на оръжието!.. Така символно, както неслучайно в новото издание на Хемингуей класиката Сбогом на оръжията (двата откъса по-долу) множественото число е заменено с единствено – така символно, също както Хемингуей използва първо лице единствено число, за да бродира своите творения с автобиографични нишки... Така символно, защото всяка една личност на тази земя е част от Войната наоколо, дори да си мислиш, че нямаш нищо общо с Нея/Войната, дори да си мислиш, че нищо не те свързва с Любовта по време на Война между шофьора на линейка, лейтенант Фредерик Хенри и медицинската сестра Катрин Баркли преди 100 години... Така символно, също както всяка личност е и Начало, и Край на анти-военния дискурс (неслучайно съществува специално издание на Сбогом на оръжието с 47 възможни Края на историята), защото, в противен случай, нали знаете: "Край няма. Войната няма край."...

В онази година бяхме разквартирувани в едно село. Беше късно лято, къщата гледаше към реката, равнината и планините отвъд. Речното корито беше чакълесто, тук-там стърчаха едри заоблени камъни, бялнали се сухи на слънцето, а бистрата вода синееше бързотечна. Войниците се нижеха край къщата и продължаваха надолу по пътя, а прахът, който вдигаха, се стелеше по шумака. Напрашени бяха и дънерите, тази година листопадът подрани, и пред очите ни войниците минаваха, вдигаха прах, повееше ли ветрец, листата капеха, войниците отминаваха, а после пътят пак опустяваше, бял под шумата.

Полята бяха плодни, имаше и много овощни градини, а планините отвъд тъмнееха оголени. Там се водеше бой и нощем се виждаха проблясъците на оръдейната стрелба. В мрака те бяха като летни светкавици, но нощите бяха прохладни и нямахме усещането, че иде буря.

Понякога в тъмнината чувахме как под прозорците вървят войници, а след тях минават оръдия, теглени от машини. Нощем имаше много движение – мулета със сандъчета муниции от двете страни на самара, моторизирана пехота на сиви камиони и други камиони, покрити с платнища, които се движеха по-бавно. Денем минаваше тежката артилерия – дългите дула на оръдията, теглени от влекачи, бяха замаскирани със зелени клони, а влекачите бяха покрити със зелени филизи и шумак. На север, отвъд долината, се виждаше кестенова гора, а зад нея, на отсамния бряг на реката, още едно възвишение. За това възвишение се водеха боеве, но безуспешно, и наесен, когато започнаха дъждовете, листата на кестените опадаха, клоните оголяха, мокрото поле тъмнееше – есенно мъртвило. Над реката се стелеше мъгла, планината се заоблачи, камионите пръскаха кал по пътя, войниците бяха изкаляни, пушките им – мокри под наметките, които така се издуваха от сивите кожени паласки, провесени отпред на коланите и натъпкани с пълнители, заредени с дълги тънки куршуми, калибър 6,5 мм, че всички тия войници, които вървяха по пътя, изглеждаха като бременни в шестия месец.

Бързо отминаваха и малки сиви автомобили – обикновено един офицер седеше до шофьора и още неколцина на задната седалка. Те пръскаха повече кал дори от камионите и случеше ли се един от офицерите отзад да е много дребен и да седи между двама генерали, толкова дребен, че да не можеш да видиш лицето му, а само върха на фуражката и тесния гръб, и ако автомобилът се носеше особено бързо, това можеше да е кралят. Той квартируваше в Удине и наобикаляше към нас почти всеки ден, за да види как вървят работите, а работите вървяха много зле.

В началото на зимата започна неспирен дъжд, а с дъжда дойде и холерата. Но успяха да я ограничат и в края на краищата тя отнесе само седем хиляди войници.

На другата година имаше много победи. Превзеха възвишенията отвъд долината и хълма с кестеновата гора, на платото южно от равнината също спечелиха победи и през август прехвърлихме реката и се настанихме в Гориция, в къща, обрасла от едната страна с морави глицинии, със зид и градина с чешма и кичести дървета. Сега се биеха в близките планини на километър-два от нас. Градът беше приятен, къщата – хубава, а зад нас течеше реката. Градът бе превзет, но не и възвишенията отвъд него и аз бях много доволен, че на австрийците явно им се искаше да се върнат в този град, когато войната свърши – обстрелваха го не за да го разрушат, а колкото да спазват военно приличие. Хората продължаваха да си живеят в него, имаше болници и кафенета, артилерия в по-крайните улици и два публични дома – единия за войници, другия за офицери. Когато дойде краят на лятото и нощите захладяха, а боят се водеше по възвишенията зад града, побитите от шрапнели трегери на железопътния мост, срутеният тунел при реката, където бяха ставали сражения, дърветата около площада и засводената от две редици дървета улица към него, както и това, че в града имаше момичета и че сега понякога можеше да се види и лицето, и дългошиестото телце, и посивялата козя брадичка на краля, когато минаваше в колата си, всичко това и стряскащата гледка на вътрешността на къщи, останали с една стена по-малко от артилерийския обстрел, нападалите тухли и мазилка по градини и улици, и благоприятният ход на нещата при Карсо правеха тази есен по-различна от предишната, когато бяхме разквартирувани в онова село. И войната се бе променила.

Дъбравата по възвишенията край града я нямаше. През лятото, когато дойдохме в града, тя беше зелена, а сега там стърчаха дънери, поломени стволове, земята беше изровена и един ден към края на есента, когато отидох на склона, видях откъм планините да се задава облак. Той бързо се приближи, слънцето стана тъмножълто, после всичко посивя, небето притъмня, облакът се спусна от планината, обви ни и заваля сняг. Понесен от вятъра, той падаше косо, покри голата земя и дънерите щръкнаха сред него. Побеляха и оръдията и скоро в снега се откроиха пътечки до отходните места зад окопите. По-късно се върнах отново в града и от прозореца на публичния дом – този за офицери – гледах как пада снегът. Седяхме с един приятел пред две чаши и бутилка "Асти" и като гледахме как снегът се сипе бавно и тежко, разбрахме, че за тази година – толкова. Планините нагоре по реката над града не бяха превзети, не беше превзето и никое от възвишенията отвъд реката. Всичко това оставаше за догодина. Приятелят ми съгледа свещеника на нашата част да минава по улицата, стъпвайки предпазливо в кишата, и почука на прозореца, за да привлече вниманието му. Свещеникът се огледа, видя ни и се усмихна. Приятелят ми му направи знак да влезе. Свещеникът поклати глава и отмина.

На вечеря в стола поднесоха спагети, които всички ядяхме много бързо и съсредоточено – вдигахме ги на вилицата си, докато краищата им увиснат над отворената уста, и тогава ги налапвахме или пък просто ги всмуквахме, подемайки ги непрекъснато с вилицата, и често си наливахме вино от дамаджанката в метална люлчица – наведеш ли ѝ гърлото с показалец, червеното, бистро, тръпчиво, прекрасно вино потичаше в чашата, която държиш със същата ръка. След спагетите капитанът започна да подкача свещеника.

Свещеникът беше млад, лесно се изчервяваше, носеше униформа като нас, но с кръст от тъмночервено кадифе над горния ляв джоб на сивата куртка. Капитанът говореше на завален италиански – кой знае защо, той си мислеше, че така аз по-пълноценно ще схвана думите му.

– Свещеник днес с момичета – каза той, като гледаше свещеника и мен. Свещеникът се усмихна, поруменя и поклати глава. Капитанът често го подбиваше. – Не е ли истина? – попита той. – Аз днес вижда свещеник с момичета.

– Не – каза свещеникът.

Тези подбивки забавляваха другите офицери.

– Свещеник не с момичета – продължи капитанът. – Свещеник никога с момичета – обясни той, взе чашата ми и я напълни, гледайки ме в очите, но без да изпуска и свещеника от погледа си. – Свещеник всяка нощ един срещу пет. – Цялата маса избухна в смях. – Разбираш, нали? Свещеник всяка нощ един срещу пет.

Той показа с ръка за какво става дума и се изсмя високо. Свещеникът приемаше всичко като шега.

– Папата иска австрийците да спечелят войната – каза майорът. – Той обича Франц Йосиф. Оттам идат паричките. Аз съм атеист.

– Чел ли си "Черната свиня"? – попита ме лейтенантът. – Ще ти я намеря. Тази книга разклати вярата ми.

– Долна и недостойна книга – каза свещеникът. – Не вярвам да ви харесва.

– Твърде поучителна е – каза лейтенантът. – Разбираш какви са духовниците. Ще ти хареса – увери ме той.

Усмихнах се на свещеника, а той отвърна на усмивката ми иззад запалените свещи.

– Не я четете – каза той.

– Ще ти я намеря – настояваше лейтенантът.

– Всички мислещи хора са атеисти – каза майорът. – Но признавам, че не вярвам и във франкмасоните.

– Аз пък ги уважавам – възрази лейтенантът. – Това е благородна организация.

Някой влезе и през отворената врата видях как снегът вали.

Пътят гъмжеше от движение, а отстрани и отгоре беше така заслонен с маскировъчни мрежи, покрити с рогозки от слама и царевична шума, че напомняше вход към цирк или селище на туземци. Минахме бавно през този тунел от шума и излязохме на празното място при някогашната гара. Тук пътят следваше коритото на реката, а по високия бряг над него се беше окопала пехотата.

Слънцето бе паднало ниско и докато карахме покрай брега, погледнах над него и видях как над билото, от другата страна на реката, австрийските наблюдателни балони се чернеят срещу залеза. Спряхме колите зад една тухларница. Пещите и няколко големи ями бяха пригодени за превързочни пунктове. Измежду лекарите имах трима познати. Главният лекар, майор, ми каза, че щом започне офанзивата и натоварят колите ни с ранени, ще трябва да ги изведем по тунела до главния път на билото, откъдето ще ги прехвърлят на други коли. Надяваше се, че пътят няма да се задръсти. Друг път нямаше. Бяха го замаскирали, понеже се виждаше от австрийския бряг. Тук, в тухларницата, насипът на реката ни засланяше от пушечния и картечния огън. През реката водеше само един полусрутен мост. Започнеше ли артилерийският обстрел, щяха да построят друг, а част от войските трябваше да прекосят реката при горния завой, където имаше брод. Майорът беше дребен човек със засукани мустаци, ветеран от кампанията в Либия, и имаше две нашивки за раняване. Увери ме, че ако всичко върви добре, ще гледа да ми издейства орден. Благодарих му и казах, че се надявам всичко да мине добре. Запитах няма ли някое по-голямо укритие за шофьорите и той ми даде един войник да ме заведе. Последвах го до укритието, което се оказа много удобно. Шофьорите го харесаха и аз ги оставих там. Майорът ме покани на чаша с него и още двама офицери. Пихме ром и се почувствах сред приятели. Навън се стъмняваше. Запитах кога ще започне атаката и те ми казаха, че я очакват, щом се смрачи.

Върнах се при шофьорите. Те седяха в укритието и разговаряха, но когато влязох, млъкнаха. Дадох на всеки по пакет цигари "Македония", от които тютюнът се изсипваше, защото бяха лошо напълнени, и преди да запалиш, трябваше да засучеш двата края на цигарата. Манера извади запалка и я подаде поред на всеки. Тя беше с формата на радиатор на фиат. Казах им какво бях научил.

– Защо не видяхме пункта, като слизахме? – попита Пасини.

– Той е точно след завоя, където се отклонихме.

– Голяма бъркотия ще стане на пътя – каза Манера.

– Тяхната артилерия ще ни такова таковата.

– Сигурно.

– Дали да не похапнем, господин лейтенант? Почне ли се, вече няма да можем.

– Ще отида да видя – казах аз.

– Може ли да пообиколим наоколо, или да стоим тук?

– По-добре стойте тук.

Върнах се в укритието на майора и той ми каза, че щом походната кухня пристигне, шофьорите на колите могат да отидат да получат топла храна. Щели да им дадат канчета, ако нямат. Казах, че навярно си имат. Върнах се да кажа на шофьорите, че пристигне ли храната, ще дойда да ги взема. Манера отвърна, че се надявал тя да пристигне, преди да е започнала артилерията. Не казаха нищо повече, докато излязох. И четиримата бяха механици и мразеха войната.

Излязох да погледна колите и да видя какво става, после се върнах в укритието при шофьорите. Седяхме на земята с гърбове, опрени на стената. Навън почти се беше стъмнило. Пръстта в укритието беше топла и суха, наместих се с гръб към стената и се отпуснах.

– Кой ще атакува? – запита Гавуци.

– Берсалиерите.

– Само берсалиерите ли?

– Мисля, че да.

– Тук няма достатъчно войска за истинска атака.

– Вероятно просто искат да отвлекат вниманието от мястото на истинското настъпление.

– Войниците, които ще атакуват, знаят ли това?

– Едва ли.

– Разбира се, че не – каза Манера. – Изобщо няма да тръгнат, ако знаят.

– Ами, ще тръгнат – каза Пасини. – Берсалиерите са глупаци.

– Те са храбри и дисциплинирани – казах аз.

– Да, здравеняци са и имат широка гръдна обиколка. Обаче са си глупаци.

– А гренадирите са високи – пошегува се Манера.

Всички се засмяха.

– Бяхте ли там, tenente, когато отказали да атакуват, а после на всеки десет разстреляли един?

– Не.

– Истина е. После ги строили и изкарали всеки десети човек пред строя. Карабинерите ги разстреляли.

– Карабинерите! – каза Пасини и плю. – Ами тези гренадири? Всичките са над метър и осемдесет и пет. И не се вдигнали в атака.

– Ако никой не атакува, войната ще свърши – каза Манера.

– Но гренадирите не за това... Страх ги било. А всичките им офицери били от добри семейства.

– Някои от офицерите тръгнали напред сами.

– Един сержант убил двама офицери, които не искали да тръгнат.

– Но и някои от войниците тръгнали.

– Онези, които настъпили, после не ги строили, когато разстрелвали всеки десети човек.

– Един от тия, които карабинерите разстреляха, беше от моя край – каза Пасини. – Един едър, напет, тъкмо за гренадир. Все в Рим. Все с момичета. Все с карабинерите. –Той се засмя. – Сега пред къщата му стои часовой с щик и никой не може да влезе да види нито майка му, нито баща му, нито сестрите му, а на баща му отнеха гражданските права, не може дори да гласува. Законът вече не ги закриля. Който иска, може да си присвои имуществото им.

– Да не ставаха такива работи със семейството ти, никой нямаше да се вдигне в атака.

– Алпийските стрелци щяха да тръгнат. Полкът на Виктор Емануил също би атакувал. А и някои от берсалиерите.

– И берсалиерите се разбягаха веднъж. Сега гледат да се забрави.

– Не бива да ни позволявате да говорим така, tenente – Evviva l'esercito – каза Пасини ехидно.

– Знам какво си говорите – казах аз, – но докато карате колите и спазвате реда...

– И не говорите пред другите офицери – завърши вместо мен Манера.

– Мисля, че трябва да доведем тази война докрай – казах аз. – Тя няма да свърши, ако престанем да се бием. Само ще стане по-лошо.

– От това по-лошо не може да стане – каза Пасини почтително. – От войната по-лошо няма.

– Поражението е по-лошо.

– Не ми се вярва. Какво е всъщност поражението? Отиваш си у дома.

– И те след теб. Вземат ти къщата, вземат ти сестрите.

– Не ми се вярва – каза Пасини. – Не могат да тръгнат след всеки. Нека всеки сам си брани къщата. Да не пуска сестрите си извън къщи.

– Или ще те обесят. Вземат те и пак – войник, но не в санитарните части, а в пехотата.

– Не могат да обесят всички.

– Една чужда нация не може насила да те направи войник – намеси се Манера. – При първото сражение всички се разбягвате.

– Като чехите.

– Не знаете какво е да си победен, затова си мислите, че не е толкова лошо.

– Tenente – обади се Пасини, – щом ни оставяте да говорим, чуйте. От войната по-лошо няма. Ние тук в санитарните части дори не можем да си представим какво е. Когато хората проумеят какво нещо е войната, те вече не могат да сторят нищо, за да я спрат, понеже обезумяват. Има някои хора, които никога няма да разберат. Има хора, които се боят от офицерите си. И тъкмо с тях се прави война.

– Знам, че е лошо нещо, но трябва да се доведе докрай.

– Край няма. Войната няма край.

– Има.

Пасини поклати глава.

– Войната не се печели, като победиш. Какво, като превземем Сан Габриеле? Какво, като вземем Карсо и Монфалконе, и Триест? Ами после? Видяхте ли днес онези планини в далечината? Мислите ли, че можем да ги превземем всичките? Само ако австрийците престанат да се бият. Една от страните трябва да спре. Защо не спрем ние? Ако те дойдат в Италия, ще им омръзне и ще си тръгнат. Те си имат тяхна страна. Ама не, трябвало да се воюва.

– Цял оратор си.

– Нали мислим. Нали четем. Не сме селяни. Механици сме. А и селяните не са толкова глупави, че да вярват във войната. Всички мразят тази война.

– Страната се управлява от една класа, която е глупава, нищо не разбира и никога нищо няма да разбере. Затова водим тази война.

– Те правят пари от нея.

– Повечето не печелят нищо – каза Пасини. – Но са глупави. Правят го за нищо. От глупост.

– Я да мълчиш – каза Манера. – Много се разприказвахме дори за господин лейтенанта.

– На него му допада – каза Пасини. – Ще го убедим.

– Но засега млъкваме – каза Манера.

– Ще ядем ли вече, господин лейтенант? – попита Гавуци.

– Ще отида да видя – казах аз.

Гордини стана и излезе с мене.

– Да свърша някаква работа, господин лейтенант? Мога ли да помогна с нещо?

Той беше най-тихият от четиримата.

– Ела с мен, ако искаш, и ще видим – казах аз.

Сбогом на оръжието (превод Димитри Иванов, корица Иво Рафаилов, 304 стр, цена 14 €, твърди корици) е в книжарниците