My Mir

"Войната е Мир. Свободата е Робство. Невежеството е Сила" – да, този утопичен лозунг принадлежи на Оруеловата култ класика 1984, която, тук, в трибют романа Джулия на Сандра Нюман, преживява ювелирен литературен ремикс... или както биха казали в Министерството на Истината: 1984 е минал/а през отдел Пренаписване... Да, отново се намираме в Океания, където Министерствата на Истината и Любовта вилнеят, Уинстън Смит отново играе в отдел Архиви пред погледа на Големия брат, но този път виждаме Всичко през очите на Джулия, поправяща (неслучайно) машините в отдел Художествена литература – да, може да го наречем фемина римейк (неслучайно, в миналогодишния роман Мъжете на Сандра Нюман, носителите на Y хромозомата изчезват от света), може да го разглеждаме и като продукт на отдел Пренаписване, но този чудесен трибют роман (одобрен и от Оруеловата фондация) е нещо много повече от фемина AI заигравка със сатиричното 1984 наследство, в което "Още една мисъл беше правилно премислена, още едно чувство беше правилно почувствано."...

Емануел Голдщайн бе някогашен герой на революцията, който се бе сражавал на страната на Големия брат. След това се беше обърнал срещу партията и сега посвещаваше цялото си коварство и енергията си на унищожаването на Oкеания и народа ѝ. Никой не беше защитен от неговата злоба. Ако не можеше да настрои гражданите срещу партията, то той щеше да отрови водата им. Ако не можеше да разврати малките деца, то щеше да взриви училищата им. Той ненавиждаше всичко целомъдрено или смело, понеже тези качества му липсваха. Точно затова мразеше Големия брат с цялото си изкривено, паразитно сърце. Въпреки че речите му бяха винаги изпълнени с очевидни лъжи и безсмислен жаргон като "свобода на словото" и "човешки права", той все пак успяваше да измами някои хора. Сподвижниците му бяха отговорни за всичко, което не вървеше в Oкеания – от саботажите, поради които никой нямаше достатъчно храна, до подкопаването на морала на войниците, което пречеше на Oкеания да спечели войната.

Разбира се, знаеше се, че всичко това не може да бъде напълно вярно. За престъпленията на Голдщайн се разказваха толкова много истории, че за да ги извърши, щяха да му трябват хиляда години. Лондон трябваше да гъмжи от негови терористи, но никой никога не беше виждал такива на живо. Разказите за изплъзванията на Голдщайн от правосъдието бяха особено невероятни, включвайки винаги поразителни подвизи на нашите момчета в черно и по някой унизителен епизод, в който Голдщайн се изтърсваше по задник или хленчеше, молейки се за пощада, докато в последния момент не го спасеше някой злодей. Обикновено това бе някой наскоро изпаднал в немилост висшестоящ партиец. Не че Джулия би казала, че тези истории са лъжи. Те бяха партийна пропаганда. Не бяха предназначени да бъдат верни или неверни. Целта им беше да им се вярва.

Днес Голдщайн говореше срещу войната, по най-хлапашки и обиден начин, сякаш войната беше изцяло по вина на Oкеания. Въобще не се интересуваше от хората, убити от бомбите същата сутрин. И за да не би случайно някой да бъде спечелен на негова страна, зад главата му на екрана течаха редици маршируващи евразийски войници – безкраен поток от огромни мъже с твърди лица. Омразата вече беше в пълния си разгар, цялата зала бушуваше и крещеше. Маргарет бе красиво поруменяла, устата ѝ се разтваряше широко от чувствена ярост, а О'Брайън мъжествено се бе изправил на крака, сякаш за да се опълчи срещу омразен враг. Дори Смит ревеше с изненадваща злъч и на пристъпи риташе долната пречка на стола си. За момент Джулия безразсъдно отклони вниманието си, питайки се безстрастно дали Смит не симулира. После я обзе паника. Беше забравила да крещи. И усещаше, че ще започне да се прозява.

Импулсивно грабна стария речник по новговор от рафта до себе си. Пое си дълбоко дъх, закрещя: "Свиня! Свиня! Свиня!", и хвърли над главите на всички тежката книга, която прелетя, удари се в екрана и звучно изкънтя. Всички се стреснаха и в този миг Джулия бе обзета от съмнение. Постъпката ѝ можеше да се изтълкува като атака срещу екрана. Телеекраните бяха забележително здрави и една книга наистина не можеше да им навреди, но дали О'Брайън знаеше това? Можеше ли да помисли, че действието ѝ е опит за саботаж? Но О'Брайън крещеше в забрава, а другите вече обсипваха екрана с каквото им попадне подръка. Един мъж го замери с пакет цигари, друг – със собствената си обувка. Джулия се изпоти от страх, но всичко се беше разминало. а коварната прозявка бе отшумяла. Сега образът на екрана започна да се променя. Лицето на Голдщайн се преобрази в муцуна на същинска овца, а гласът му се превърна в дълго и пронизително блеене. Тъкмо когато хората започнаха да се смеят и да дюдюкат, овцата бе внезапно заменена от як евразийски войник с насочен към зрителите автомат. Някои от първите редове се дръпнаха стреснато назад.

Този образ обаче незабавно се преля в успокоителното лице на Големия брат – вожда на партията, около четиресет и пет годишен мъж с гъста черна коса и черни мустаци. Този Голям брат едновременно приличаше и не приличаше на младия Голям брат с голите ръце от плакатите за набиране на бойци или на детето Голям брат, изобразено на значките на Разузнавачите. Зрелият вожд бе красив и изключително мъжествен по един чист, вдъхващ доверие начин. Това бе човек, който от десетилетия се бореше неуморно за народа си и бе доживял да види как визията му се осъществява. През това време бе изживял предателството на безброй хора, които бе смятал за истински другари, животът му многократно бе висял на косъм в битката с капиталистите, но все още устояваше твърдо на потопа. Той разбираше обикновения човек и влизаше във всички негови проблеми. Беше велик, но също и добър. Не беше нужно да си глупак, за да обичаш Големия брат. Каквото и да се случеше, той щеше винаги да пребъде.

Докато Големия брат говореше, всички се насочиха към екрана, сякаш се грееха на неговата светлина. Той каза: "Ние сме като един. Истината е наша...". Последваха още грандиозни, чисти думи, които избледняваха в съзнанието на Джулия още при изричането им. Маргарет се протегна напред над облегалката на празния стол пред себе си, шептейки: "Спасителю мой!", и зарови лице в ръцете си. Смит също се бе насочил с устрем напред, вдигнал русата си глава. В последните секунди силното и добро лице на Големия брат избледня и бе заменено от трите основни лозунга на партията, изписани с дебели черни букви на червен фон: ВОЙНАТА Е МИР. СВОБОДАТА Е РОБСТВО. НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА.

След това телеекранът изгасна и зрителите се озоваха пред собствените си неясни отражения. Започнаха да скандират: "Ге-Бе! Ге-Бе! Ге-Бе!". Започнаха некоординирано и разхвърляно, но скоро влязоха в бавен, стабилен ритъм. Онези, които все още бяха седнали, се изправиха на крака; някои тропаха по пода или барабаняха по облегалките на столовете. Тази част от ритуала винаги бе разтоварваща. Всички се отпуснаха и засияха. Още една мисъл беше правилно премислена, още едно чувство беше правилно почувствано. Човек виждаше колко малко иска партията в крайна сметка. Не беше нужно да знаеш всички най-нови думи от новговор или да се мъчиш да вярваш в противоречиви неща. Ако мразиш врага, можеш да бъдеш обичан. Хората се усмихваха един на друг в упоение, някои със сълзи в очите. Бяха изживели една добра омраза.

Джулия (превод Радосвета Гетова, корица Теодора Югова, стр. 440, цена 27 лева) е в книжарниците

Да, в Месеца на европейското кино по традиция идва Киномания (от 16 ноември до 3 декември, пълната програма е тук), която събира 12 месеца кино в една панорама... Да, годината когато Холивуд изживя най-голямата киностачка от десетилетия, а Войната вече не е като на кино... годината, в която Робърт Де Ниро и Катрин Деньов отпразнуваха 80-годишнини, а ко-програматорът на Киномания Владо Трифонов остана завинаги на 50 е време за... Кино... Време за Оскар 2024 претенденти и за нашите/вашите лични фаворити от Киномания 2023...

Уроците на Блага – 16 ноември | Откриване | 19:00, Зала 1 НДК

България/Германия, 2023, 113 мин

режисьор: Стефан Командарев

с участието на: Ели Скорчева, Герасим Георгиев–Геро, Розалия Абгарян, Иван Бърнев, Стефан Денолюбов, Ивайло Христов, Асен Блатечки

Тук Стефан Командарев прави за Ели Скорчева това, което направи Драгомир Шолев за Янина Кашева в Подслон – вади титулувана актриса от тишината на забравата, дава ѝ силна водеща роля (в случая, на пенсионираната учителка Блага, станала жертва на телефонна измама) и осигурява реванш и достоен живот за възрастните хора, живеещи на прага на забвението, самотата и бедността... Все пак, Командарев пределно добре знае, че спасение дебне отвсякъде, нали...

Аз, капитан – 17, 19, 20, 26, 27 и 29 ноември

Италия/Белгия/Франция, 2023, 121 мин

режисьор: Матео Гароне

с участието на: Сейду Сар, Мустафа Фол, Ахмед Хишем Якуби, Афиф Бен Бадра, Исака Савадого

Опитите да се обрисува натурално и въздействащо мигрантската вълна от Африка към Европа не са от вчера, но и не това е целта на Матео Гароне, чиито три последни филма (Догман, Пинокио и Аз, капитан) са адски различни един от друг, но по деликатен и адски емоционален начин говорят за намирането на мястото във Вселената и под Слънцето на Живота... Като добавим натуралните превъплъщения на младите сенегалци Сейду и Муса, пастелните тонове и великолепни кадри на оператора Паоло Карнера (отговорен и за миналогодишния Белият тигър) не е изненада, че Аз, капитан е италианското предложение за Оскар 2024 и вече натрупа награди като Сребърен лъв за режисура, и Марчело Мастрояни за изгряващ актьор на Сейду Сар.

Обетована земя – 17, 22, 25, 27 ноември и 2 декември

Дания/Германия/Швеция, 2023, 127 мин

режисьор: Николай Арсел

с участието на: Мадс Микелсен, Аманда Колин, Густав Линд, Симон Бенебиер, Мелина Хагбер

Николай Арсел влезе в Обетованата земя на Голямото кино преди декада с епоса Кралска афера, а подобно на него и главният герой тук, военният ветеран Лудвиг Кален/Мадс Микелсен, също влиза в безчет борби с предразсъдъци, битки за територия и чест на всяка цена – прекрасно кадриран, с жизнен ритъм и музиката на Дан Ромер (отговорен и за Зверовете на дивия Юг, и за минисериала Station Eleven), неслучайно епосът Обетована земя е датското предложение за Оскар 2024.

Даааали! – 17, 18, 19, 22 и 26 ноември

Франция, 2023, 79 мин

режисьор: Куентен Дюпийо

с участието на: Анаис Демустие, Жил Льолуш, Едуар Баер, Джонатан Коен, Ромен Дюри

Няма как да направиш псевдобиографичен филм за Дали, освен ако не си калейдоскопично щур образ като него, а режисьорът и музикант Куентен Дюпийо (с алтерегото Mr. Oizo) е именно такъв... Няма как в такъв проект да не забъркаш сюрреален микс от жанрове (като в почти всички филмови авантюри на Дюпийо), в който има място за петима актьори/интерпретатори на Салвадор Дали и филмов римейк на неговите картини Necrophilic Fountain Flowing from a Grand Piano и The Average Fine and Invisible Harp, озвучени от Тома Daft Punk Бангалтер...

Странен начин на живот – 17, 19, 20, 23, 24 и 29 ноември

Испания/Франция, 2023, 30 мин

режисьор: Педро Алмодовар

с участието на: Итън Хоук, Педро Паскал, Ману Риос, Сара Саламо

В първия сборник с разкази (или криптирана автобиография) Последният сън на Педро Алмодóвар има разказ със заглавие Премного смени на пол и жанр, което чудесно обяснява всичко случващо се във втората късометражна англоезична авантюра на Алмодовар – кодовете за разгадаване на този своеобразен спа-гей-ти уестърн наистина се съдържат в Последният сън (именно по време на продукцията на Странен начин на живот Алмодовар събира и издава тези свои разкази), а когато откриеш жокерите между кадрите/редовете "любовната престрелка" между Итън Хоук и Педро Паскал (в компанията на Алмодовар любимците, операторът Хосе Луис Алкайне и композиторът Алберто Иглесиас) вече няма да изглежда самоцелно-екстравагантна.

Книгата с решенията – 18, 21, 23, 24, 25, 26 и 30 ноември

Франция, 2023, 102 мин

режисьор: Мишел Гондри

с участието на: Пиер Нине, Бланш Гарден, Франки Уолък, Франсоаз Лебрюн, Венсан Елбаз

Мишел Гондри наистина може да издаде Книга с решения как да разказваш максимум сюрреални истории с минимум средства, но актуалната му киноавантюра сякаш събира сатирично неволите му в това лудо начинание покрай филми като Пяната на дните и Науката за съня... Тук Пиер Нине влиза във втората кожа на Гондри, а именно като режисьорът Марк, който търси вдъхновение и паралелна реалност в къщата на леля си Дениз в провинцията.

Великият беглец – 18, 21, 22, 25, 26 и 30 ноември

Великобритания/САЩ, 2023, 96 мин

режисьор: Оливър Паркър

с участието на: Майкъл Кейн, Гленда Джаксън, Джон Стандинг, Волф Калер, Уил Флетчър

Великият беглец е от тези филми, в които реалността и изкуството се преплитат по наистина магичен начин – не само разказва изключително емоционално истинската история на 89-годишния ветеран от Кралския флот Бърни Джордан/Майкъл Кейн, който организира "бягство" от дома за възрастни хора, за да посрещне подобаващо 70-ата годишнина от Десанта в Нормандия; не само "изпява" лебедовата песен на двама големи актьора (уви, Гленда Джаксън, в образа на възлюбената Айрин на Бърни, почина 9 месеца след приключването на снимките, а този октомври сър Майкъл Кейн обяви, че слага край на иконичната си актьорска кариера); не само се разстила драматично под музиката на Крейг Армстронг (отговорен за почти всички филми на Баз Лурман и класики като Рей и Наистина любов), но и доказва защо сър Майкъл Кейн е единственият актьор с номинации за престижни кинонагради в пет последователни декади.

Анатомия на едно падане – 18, 19, 22, 23, 26, 27 и 28 ноември

Франция, 2023, 152 мин

режисьор: Жюстин Трие

с участието на: Сандра Хюлер, Суон Арло, Антоан Рейнарц, Самюел Теис, Джени Бет

Истината е някъде по средата – такива крилати фрази лепват идеално на прецизно подредения пъзел от парчета живот/улики, събрани след аутопсията на съюза между писателката Сандра, съпруга ѝ Самуел и незрящия им син Даниел, живеещи в уединена хижа в Гренобъл... Наречи го съдебна хроника на една предизвестена смърт, наречи го прецизна аутопсия на съвременното живеене, но мистъри драмата на Жюстин Трие вече получи присъда – Златна палма 2023.

Догман – 26 ноември

Франция, 2023, 114 мин

режисьор: Люк Бесон

с участието на: Кейлъб Ландри Джоунс, Джоджо Т. Гибс, Кристофър Денъм, Клеменс Шик, Мариса Беренсън

Няма да увъртаме – от Никита и Леон насам, Люк Бесон не бе правил по-драматичен и емоционално богат филм, гравитиращ около убийци и поучително насилие – Кейлъб Ландри Джоунс като аутсайдера Догман (с неговата кучешка армия) е във вихъра си със заслужено водеща роля (след силните поддържащи в последните години), Ерик Сера отново държи музикалната диригентска палка, а моралните сатира препратки и филмови намигвания в Догман са по-силни и от безрезервната куча любов.

Гол за победа – 30 ноември

САЩ, 2023, 103 мин

режисьор: Тайка Уайтити

с участието на: Майкъл Фасбендър, Оскар Кайтли, Каймана, Дейвид Фейн, Рейчъл Хаус

Да, в митологията на спортните филми историите за пълни аутсайдери винаги са по-интригуващи от тези за шампионите... или поне такава е идеята на Тайка Уайтити когато адаптира документалния филм Next Goal Wins за футболния отбор на Американска Самоа и техния опит да се класират на Световното през 2014-а... И да, нищо (дори загубата от Австралия с 31:0) не може да спре Уайтити, Майкъл Фасбендър (като самоотвержения треньор Томас Ронген) и Самоа компания в доказването, че за Играта не Победата, а Желанието и Пътя са най-важни... Също като в Живота.

Момчето и чаплата – 2 декември

Япония, 2023, 124 мин

режисьор: Хаяо Миядзаки

Да, емблематичният за Studio Ghibli (и не само) аниматор Хаяо Миядзаки почти спря да прави филми (10 години изтекоха от последния The Wind Rises и над 20 от Принцеса Мононоке и Spirited Away), но ето, че се завръща с фантастичен епос, открил вдъхновение в романа How Do You Live на Гензабурю Йошино (да, ключов е за историята тук), разлистващ живота на Махито Маки, загубил майка си във Втората световна, но открил странно приятелство с мистериозна сива чапла и портал към... паралелна реалност... така характерно главозамайваща и озвучена по стара Studio Ghibli традиция от Joe Hisaishi.

МелоМания – да, Музиката винаги е играла ключова роля в сценария на Киномания, затова избираме ритъма на Живота, отброяващ сърцетупа и на меломани, и на киномани със:..

Застреляха пианиста – 25, 28 ноември и 1 декември

Испания/Франция/Нидерландия/Португалия, 2023, 104 мин

режисьори: Фернандо Труеба и Хавиер Марискал

с участието на: Джеф Голдблум, Робърта Уолък, Тони Рамос, Каетано Велосо, Жоао Жилберто

Всички сме чували фрази като "Не стреляйте по пианиста, той толкова може", но в тази чудна докуанимация и своеобразен трибют поклон пред боса нова съзиданието всички могат адски много – режисьорът Фернандо Труеба неведнъж е доказвал любовта си към Музиката, а и вече минаха над 20 години от документалния Calle 54, изследващ латино джаза, за да тръгне тук по следите на боса нова-та и изчезването на емблематичния пианист Франсиско Тенорио Жуниор през 1976-а... Разследването води американски джаз журналист (Джеф Голдблум има в актива си не една и две музикални авантюри), а боса нова пъзела разплитат класици като Каетано Велосо, Жоао Жилберто, Жилберто Жил, Паулу Моура...

ДокуМания – да, неведнъж сме казвали, че Животът е най-добрият сценарист, затова се спираме на следните документални игри:..

Масимо Троизи: Там горе някой ме обича – 18, 19, 20, 22, 23 и 26 ноември

Италия, 2023, 128 мин

режисьор: Марио Мартоне

с участието на: Паоло Сорентино, Майкъл Радфорд и с гласовете на Пиерфранческо Фавино, Тони Сервило, Валерио Мастандреа

Не само там горе, но и тук долу доста хора обичат отишлия си без време (на 41 години) актьор, сценарист и режисьор Масимо Троизи – дори музикалният проект Il Quadro di Troisi е трибют поклон пред неговия образ – но не в това иска да ни убеди режисьорът Марио Мартоне, който емоционално пресъздава Вселената на един човек, който така умело владее иронията на Живота, че приживе може да заяви в своя филм с лекота Morto Troisi, viva Troisi!, а посмъртно да бъде Оскар-номиниран за Пощальонът, може би най-прочутата творба с негово участие и негов сценарий.

Китовете, пазители на планетата – 19, 22, 25, 26, 28 ноември и 3 декември

Франция, 2023, 82 мин

режисьор: Жан-Албер Лиевр

Да, крайно време е думата да "вземат" китовете с техните сонарни "песни", въпреки че тук в ролята на разказвач влиза Жан Дюжарден... Да, време е поемата Whale Nation на Хийткоут Уилямс тук да се превърне в истинска морска поезия от четирите края на света, изпълнена от гърбати, сини, сиви китове и кашалоти... но е и време да се замислим дали ще успеем да запазим тази сюрреална поезия жива...

Киномания | 16 ноември – 3 декември | е в салоните на НДК, Люмиер, Дом на киното, Одеон, Френски институт, Евро синема, Влайкова и културен център G8

"В разказа Премного смени на пол и жанр говоря за един от ключовите елементи във Всичко за майка ми – еклектизма, смесването не само на жанрове, но и на произведения, които са ме белязали. Заедно с монопиесата Човешкият глас на Кокто това са Трамвай Желание на Тенеси Уилямс (El Deseo или "Желание" е името на моята продуцентска компания) и филмът "Премиера" на Джон Касаветис." – тези думи на Педро Алмодóвар фино и прекрасно разкодират сборника с разкази (или своеобразната криптирана автобиография) Последният сън на Алмодовар... Да, заглавието на разказа Премного смени на пол и жанр (откъса по-долу) не само прецизно девоалира прочутата Алмодовар естетика... не само уточнява, че "в тези текстове вече присъстват много от темите, които се явяват в моите филми и ги изграждат. Една от тях е натрапчивата идея, породена от пиесата Човешкият глас на Кокто, която е видима също в Законът на желанието, в основата е на Жени на ръба на нервна криза; появява се отново в Прекършени прегръдки, за да се превърне накрая, преди две години, в моя филм Човешкият глас с Тилда Суинтън"... Тези думи също така разкриват защо е жизненоважно разказът за смъртта на майка му Последният сън да даде заглавието на този сборник с 12 сюжета... и защо последния му късометражен филм Странен начин на живот (очаквайте спа-гей-ти уестърна в програмата на Киномания 2023) е пряко и косвено свързан с изданието на тази "фрагментирана автобиография", на ръба между фикцията и реалността, където най-важно е "Желанието не само като продуцент на моите филми, а и като лудост, епифания и закон, на който сме длъжни да се подчиним като герои в текст на болеро."...

Из разказа ПРЕМНОГО СМЕНИ НА ПОЛ И ЖАНР

ВТОРИЯТ ТРАМВАЙ

Прекарах в болница една-единствена нощ, след като бях опериран от камъни в бъбрека – катетър удължаваше пениса ми до гостоприемно гърне, което поемаше моята урина с тъмен, лятночервен цвят. Леон настоя да ме придружи. Помолих го да не идва (благодарих му, естествено), защото провиждах показност в желанието му да се грижи за мен. Персоналът на болницата го познаваше повече от киното, отколкото от театъра, и присъствието му се набиваше на очи. Леон обаче не пожела да пропусне случай да ми демонстрира своето великодушие, леко преигравайки, както с всичко – освен с актьорската игра, – което правеше с пресилено удоволствие."Това е ситуация, която човек трябва да съумее да изживее", каза по повод на преспиването за една нощ в болницата. Предполагам, че говореше повече за изживяването си като актьор, отколкото като човешко същество. Леон винаги играеше, най-лошото и най-доброто, постигнато от него в живота, беше свързано с изпълнението на роли: персонажите, които копнееше да пресъздаде, произведенията, които желаеше за себе си, макар и да се налагаше оригиналът да бъде преобърнат с главата надолу и напълно преиначен. Невъзможно смесване на теми, див постмодернистичен дух, непочтителен и агресивен, целящ да разпъне собствените му граници като актьор; посегателство към персонажи и автори, които нерядко представляваха свръхестествено за него предизвикателство.

Присвоителският му дух съчетаваше превърнати в норма суета, неприемане и неуважение към другите. Този коктейл го превръщаше в пленителен и страховит персонаж за режисьор като мен, който освен това бях и негов любовник. Покорен и страстен любовник, който изживя началните години от нашите кариери като в магия, защото когато Леон жънеше успехи (а това често се случваше), усещането бе неизразимо. И продължи да е пленително и прекрасно да го гледа човек двайсет и пет години по-късно, с двайсет и пет килограма повече, когато двамата се завърнахме към "Трамвай „Желание". Невъзможно бе да се спори с Леон, че колкото и да го привличаше персонажът на Бланш Дюбоа, нито физиката, нито полът му позволяваха да я изиграе на сцената.

– За какъв пол ми говориш? – възразяваше Леон. – Кога ни е било грижа за пола? Ще се казва Бланко дел Боске, аз ще поотслабна и ще опъна оня грубиян Ковалски; ако Тенеси се надигне от гроба, би бил очарован, че най-сетне някакъв тип чука Ковалски, то е много по-унизително за персонажа, отколкото чукането на крехката Бланш. Винаги съм смятал, че Ковалски в крайна сметка ще легне с мъж в някое от своите пиянства.

В нашата версия Бланко щеше да бъде любимият брат на Стела, към когото тя изпитва слабост и съчувствие. Той се появява неочаквано, изгубен след дълго отсъствие, прекарано в затвора. Бланко е бил блестящ учител по математика в колеж, но е изпаднал в немилост заради деяние, на което не се гледа с добро око дори сред престъпниците. Стела знае за мрачния епизод, отвел го в затвора, но това не ѝ пречи да обожава брат си, който е на ръба на мизерията. Въпреки това, независимо че се преструват и прикриват, Ковалски разкрива инцидента с Бланко, как е злоупотребил с някакво дете и заради това се е озовал зад решетките. Противно на всякакви разумни прогнози, след като се помъчих да го убедя, че бихме могли да балансираме на ръба, стига да не изпаднем в гротеска, се залових за работа, адаптирах драмата на Т. Уилямс, така че един деветдесеткилограмов и четиридесет и пет годишен Леон да се въплъти в образа на Бланш Дюбоа, без да се подхлъзнем в трансвестизъм. Предизвикателство и за двама ни.

Сценичното присъствие на Бланко в крайна сметка се оказа толкова и дори още по-разтърсващо, отколкото това на Бланш. Леон действително отслабна, тъй като в новата версия героят бе излязъл болен от затвора, и това възвърна донякъде неговата привлекателност. Затворническият опит бе втвърдил обноските му, физически той излъчваше животинска прелъстителност, сравнима с тази на Ковалски, но по-нечиста; амбицията му бе да изхвърли от дома миризливия мъжкар заедно с цялата му банда приятелчета, за да остане сам със сестра си Стела и да се грижи за бебето ѝ. Леон отново успя, под мое ръководство и с текст, за който изобщо не вярвах, че ще съумея да напиша. Леон провокираше, блестеше, изненадваше и пленяваше така, както го бе направил в началото на кариерата си в нашия пръв съвместен спектакъл "Едуард II" от Марлоу – на двайсет години, един неизвестен Леон, излъчващ колкото нежност, толкова и злонамереност, бе поразителен в ролята си на фаворита и бе накарал краля и всички зрители на театър "Мария Гереро" да полудеят от любов – включвам тук и себе си, който споделих с него щастието от успеха и насладата, в която се потапяхме всяка нощ след спектакъла. А след "Едуард II" последва първият ни "Трамвай" в ролята му на Ковалски.

За онези, които го познават от началото, вторият "Трамвай" бе метатеатрална постановка, в която присъствахме на диалог между Леон отпреди двайсет и пет години и по-късния, фантазиращ Леон-Бланко-Бланш, също толкова силен, колкото поляка, толкова арогантен, но по-интелигентен, с онази смесица от фатална женственост и мъжественост, която обезоръжаваше всички около него. Не знам дали спектакълът следваше отблизо Тенеси Уилямс, страхувам се, че не. Изчезнал бе лиризмът, привнесен от женското излъчване на смазаната и безумна Бланш, но семейната драма се разгръщаше стремглаво, за да роди по-твърд, по-зловещ, по-съвременен спектакъл с привкус на Жан Жьоне. Жьоне беше своеобразен сос, с който понякога поливахме нещата, които правехме.

Леон ликуваше. Последните триумфи радват най-силно. При първите нямаш време и не осъзнаваш колко непосилно ще е да ги повториш. След Бланко дел Боске бях изчерпан. Получи се, но като режисьор и писател бях форсирал машината, не вярвах, че ще мога да продължавам по същия начин с темпото, което Леон ми налагаше. Неговите екстравагантности след двайсет и пет години ексцесии можеха да се окажат жалки и гротескови, а аз не знаех как да избегна това. Изгубил бях този талант, тази сила. Изгубил бях също стимула, за да продължавам да изопачавам текстовете, та да ги пригодя за актьора, когото обичах и на когото се възхищавах. Предполагам, че изгубвайки страстта към Леон, бях изгубил също таланта да пиша и режисирам за него. Няколко месеца след втория "Трамвай" прозрях, че нещата приключват, но не знаех кога щях да събера сили да си тръгна. Преди свалянето на една диктатура или преди диктаторът да си отиде от естествена смърт, поробеният народ прекарва години в очакване, с шампанско в хладилника за когато той издъхне. Това са години, в които вътрешно хората приемат промяната и се подготвят мълчаливо за момента, в който тя ще настъпи. Така се чувствах и аз, трябваше да напусна Леон.

НАИСТИНА ЛИ МЕ ПИТАШ КАК СЕ ЧУВСТВАМ?!

Няколко години след първия "Трамвай" гледахме по телевизията "Любовта" – късометражен филм, режисиран от Роселини. Филмирана адаптация на "Човешкият глас" на Жан Кокто в изпълнение на Ана Маняни. Бях полудял по нея, когато я гледах за пръв път в юношеските си години. Леон само бе чел пиесата, но след превъплъщението на Маняни той най-неочаквано се сети, че винаги бил изпитвал слабост към тази пиеса.

Изненадах се, когато установих, че мен ме въодушеви много по-малко при второто гледане. Маняни продължаваше да е преизпълнена с талант и крехкост (актриса, позната по-скоро с противоположното) и беше невъзможно да не вълнува, но творбата, филмирана с прекалено много икономии на средства, не бе издържала проверката на времето. Текстът на Кокто бе остарял. Това се случва понякога и с велики писатели. Шейсет години след написването ѝ не съществуваха жени, толкова покорни, колкото героинята на Маняни, и никоя жена не би могла да се почувства идентифицирана с нея. Споделих това с Леон, но той не ми обърна внимание, беше възбуден, защото в ума му се въртеше една мисъл.

– Какво бихме могли да направим с тази пиеса?

– Нищо, какво да правим? – отвърнах аз.

– Когато я прочетох, почувствах специална връзка, а след като я видях, връзката стана още по-силна. Щом я изпитвам такава, трябва да направя нещо – добави Леон. – Познавам много добре това усещане. Живея, за да го почувствам.

– Телефонният разговор може да бъде между двама мъже. Мъжете също страдаме, когато ни изоставят – казах аз. – Трябва да го адаптираме, разбира се, но можеш да изпълниш монолога, ако имаш това предвид. Проблемът е, че ще е нужно да подберем поне още два монолога, за да предложим спектакъл от час и половина – уточних, за да кажа нещо логично. – А може би искаш да е кратък?

– Кратък ли? Не. Дълъг. Нищо ли не ти идва наум?

– За да достигнем деветдесет минути, ще трябва да измислим текст за още цял час. А понеже става дума да се добавя, ми се струва прекалено.

– Въпрос е на написване, но е нужна идея... отвъд Кокто.

– Нужно е нещо много повече от идея – не отстъпвах аз. – Не става дума да се запълва, а да се създава. Ако монологът отиде в края на филма, ще ни е нужно да съчиним онзи един час, който предхожда телефонния разговор. Бихме могли да се ситуираме например четиридесет и осем часа преди започването на телефонния разговор. Да покажем света на главния герой през тези изпълнени с отчаяние часове. Какво е правил в двата дни преди разговора.

– Два цели дни на очакване с готови куфари – това са доста много часове, по всяка вероятност нервите му са на ръба на скъсването – казва Леон.

Този вид предварителен диалог представя най-общо духа и динамиката на нашата работа, а писането извършвам аз по-късно, сам. Импровизирахме, по-точно импровизирах:

– През тези два дни главният герой е неспособен да седи вкъщи. Излиза, търси бившия си любовник, не го намира, но започва да разкрива неща, които не е знаел за него. Че е имало някаква първа жена в живота му, за която е бил женен и има дете.

– Да, не искам история за педерасти. Любовникът е бисексуален. Аз ще съм eдинствената негова продължителна връзка с мъж, скоба в сексуалния му живот.

– Колко си старомоден, Леон! Нима наистина те е грижа дали ще бъде история за педерасти?

– Двама мъже могат да се обичат, без да са обратни. Интересуват ме страстите у хората, сексуалността или полът са ми все тая.

– Разбирам.

– Ако той ще се мотае из улиците, за да среща нови персонажи, предпочитам те да са жени. Любовникът е бисексуален. Трябва ни драматизация на факта, че е бисексуален, никой не го е правил досега. Бисексуалността е голямото неизвестно в сексуалната революция. Това, че бившият любовник е бисексуален, представлява двойно разочарование за моя герой. Носи най-лошото от мъжа любовник и жената любовница и поражда само несигурност в партньора, който съзнава, че никога няма да успее да задоволи всички негови фантазии...

Не обърнах внимание на този негов личен анализ на бисексуалността, но не му го казах. Машината вече се бе задействала.

– Ако искаме да допуснем повече герои, ще отворим вратите на дома на главния персонаж – му казах.

– Как?

– Ще обявим жилището за отдаване под наем. Той не е в състояние повече да понася живот в самота в бившето любовно гнездо. Всичко му напомня за отсъстващия мъж, по някакво чудо още не е драснал клечката на дома. Така ще може да се среща с най-различни персонажи. Дори със сина на любовника, който ще дойде с приятелката си да наемат жилището, даже и с бившата жена на любовника. Ще се яви също някаква негова колежка от работата, която се крие от полицията, защото... е имала връзка с терорист... Това ще е забавно.

– Хорова комедия с много герои? Не съм сигурен, че ми е приятно други действащи лица освен мен да бъдат забавни.

– Твоят герой се въвлича в проблемите на другите и така намира своето спасение.

– Никога не съм играл добряк. Не мисля, че ми се удава.

– Няма да е добряк, а истеричен. Помисли си за Кари Грант или за Джак Лемън. Помагат на другите, водени от абсолютна истерия, просто са неспособни да се спрат.

– Забравяш за телефонния разговор.

– Вярно. Вече не е необходим – му казах, изненадан от откритието.

– Добре, но какво се случва тогава с Кокто?

– Не ни е нужен, а и би се наложило да плащаме авторски права. Остава главното, жена, която...

– Мъж, по дяволите...!

– Мъж, който не е гей, но изпитва луда страст към друг мъж, който също не е гей. Това обстоятелство не им пречи за брачно съжителство в продължение на години. Подобно на Кари Грант и Рандолф Скот – двамата са делили гарсониера, събуждали са се и са си лягали заедно, но Холивуд е постановил, че не са гейове.

– Не се отплесвай.

– Ще остане най-същественото от Кокто – мъж, който очаква любовникът му да дойде и да си вземе куфарите. Както и куче, с което споделя мъката по напусналия го стопанин. Това, заедно с посетителите, които искат да наемат жилището, ми е достатъчно, за да напиша една комедия на интригата.

– Не забравяй за болката и самотата – това е по моята специалност.

– Не, разбира се. Ще бъде драматична комедия. Сядам да я пиша.

И седнах. След три месеца беше готова първата чернова на "Наистина ли ме питаш дали съм добре?!". Имахме проблеми с набиране на пари за продукцията. Аз бях дебютант, Леон също. Въпреки че бяхме доста известни в театъра, никой не можеше да гарантира, че ще успеем да се проявим успешно и в киното. Освен това предпазливост будеше и намерението ни да произведем забавна комедия. Познаваха ни с обратното. Снимането на "Наистина ли ме питаш..." мина гладко, като изключим бруталната ревност на Леон по отношение на другите от актьорския състав. Имаше две млади актриси, които се оказаха с изключителен, експлозивен комедиен талант и караха Леон да излиза от кожата си, понеже му крадяха филма. Кръвна ревност. Заричаше се, че няма повече да прави хорова комедия. Той не беше смешен, но и нямаше нужда да бъде, при него се събираха в едно всички сюжетни линии и беше забавно с каква естественост и хладнокръвие ги срещаше – в това се състоеше комичността на героя му, в умопомрачителните ситуации, които не му даваха време да мисли, че е бил изоставен. Аз бях щастлив, въпреки че нощем трябваше да понасям абсурдните му оплаквания.

След като приключихме с монтажа, ни остана само създаването на музика, но нямахме пари да платим на композитор, а и не бяхме в състояние да платим за правата на песните и музиката, които ни харесваха. На Леон това му се струваше маловажен въпрос, наложи се да бъда категоричен с него – в киното авторските права над музиката са свещени. Ако не ги платиш, може да снемат филма ти от афиша. Това е положението. Леон не го разбираше, но знаеше, че говоря сериозно. Имаше една възможност, която си струваше да проучим – комунистическите държави и страните в Източна Европа не плащаха музикални, нито авторски права, когато се представяха филми на тяхна територия. В замяна на това ние, авторите, които ползвахме музика от тези държави, не бяхме длъжни да плащаме нито авторски, нито издателски права. Така че започнах да търся теми за филма в плочи, записани в социалистическите страни. Намерих истински бижута – танго от Стравински, Шостакович, кубински feeling, Бола де Ниеве, Бела Барток, в изпълнение на великолепни национални оркестри. Моите вкусове са доста еклектични, смесването на всички тези артисти придаде на повествованието солидна и едновременно с това ефирна структура.

Представихме филма и истината е, че завоюва светкавичен успех, никой не би допуснал, че главният герой се бе държал ужасно с колежките си по време на всички снимки. Свежестта, ритъмът и един наситен с вдъхновение сценарий покориха всички. Независимо от успеха, Леон реши повече никога да не участва в хорови комедии. "Да можеше всичко да ни се получава така, да можеха всички наши филми да ги гледат три милиона в Испания и да се разпространяват в двайсет държави. Какъв е проблемът", му говорех аз. Проблемът беше, че Леон не блестеше над всички, беше успешен, но успешен бе обидно за него. И понеже бе пожелал да е обграден с актриси, за да избегне queer, актрисите го засенчиха. Леон се закле, че повече няма да се снима в киното.

Последният сън (превод Маня Костова, стр. 208, цена 22 лева) е в книжарниците

Късометражният филм Странен начин на живот е в програмата на Киномания 2023

"... някаква индийска болест ли е този стремеж да обемеш целия свят? И още по-лошо – и аз ли съм заразен от нея?" – да, както добре знаете, животът на Салим Синай (главен герой на бисерната класика Родените в полунощ), обема метафорично цялата история на Индия, от обявяването на независимостта ѝ (и рождението на Салим, точно в полунощ) на 15 август 1947 до днес... Също както житието и битието на самия сър Салман Рушди обема образа на гражданин на Света – винаги на границата между няколко страни, винаги на ръба на конфликта между няколко религии, но вечно против Фанатизма във всичките му форми и проявления – да, миналогодишното нападение срещу Рушди "обезвреди" дясното му око и ръка, но нищо не може да "обезвреди" неговия Глас, който обема целия свят... Или както казва неговия герой Лифафа Дас (в откъса от Родените в полунощ по-долу): "Елате да видите всичко, да видите целия свят, елате да видите!" – да, елате да видите Родените в полунощ с нов превод (да, не е променено само заглавието Среднощни деца), с твърди корици и със специална илюстрация от Теодор Ушев, защото както сочи откъса от Родените в полунощ по-долу (и новинарските хроники въобще): Светът козината си мени, но Фанатизма си – Никога!

Какво се знае за бандата "Равана"? Че тя се представяла като фанатично антимюсюлманско движение – обичайно явление по време на бунтовете преди Разделянето, когато свински глави безнаказано се появявали в дворовете на джамиите в петък. Че бандата изпращала свои хора посред нощ да пишат лозунги по стените на нови и стари градове: БЕЗ РАЗДЕЛЕНИЕ, ИНАЧЕ – ИЗТРЕБЛЕНИЕ! МЮСЮЛМАНИТЕ СА ЕВРЕИТЕ НА АЗИЯ! и тъй нататък. Знае се също, че групировката опожарявала фабрики, магазини и складове, собственост на мюсюлмани. Има и още нещо, което не е всеизвестно: зад фасадата на расовата омраза бандата "Равана" била блестящо замислено търговско предприятие. Анонимни телефонни обаждания, писма, написани с думи, изрязани от вестници, до мюсюлмански бизнесмени, на които предлагали да платят една-единствена сума в брой, в противен случай целият им свят щял да бъде изпепелен. Любопитното е, че бандата била посвоему етична. Не се правели повторни изнудвания. И държали на думата си: не получат ли сива чанта с исканата сума, магазините, фабриките и складовете пламвали. Повечето хора плащали, защото предпочитали тази опасна алтернатива пред това да се доверят на полицията. През 1947 година мюсюлманите не можели да разчитат на полицията. Говорело се (но не съм сигурен дали е вярно), че писмата с искането за откуп съдържали и списък на "доволни клиенти", които били платили и запазили бизнеса си. Бандата "Равана" най-професионално предоставяла и своите препоръки.

Двама мъже с делови костюми и един с шалвари тичали по тесните улички на мюсюлманската махала към таксито, което ги чакало на Чандни Чок. Привличали любопитни погледи не само заради разнородното си облекло, а и защото се опитвали да не тичат.

"Не проявявайте паника – казал Кемал. – Дръжте се спокойно." Само че краката не ги слушали и се втурвали напред. На пориви, ту забързано, ту с няколко дисциплинирани крачки в нормален ход, те напуснали махалата; пътьом подминали млад мъж с черен метален мутоскоп на колела и барабанче в ръка: Лифафа Дас на път за мястото, където ще бъде направено публичното оповестяване, дало заглавието на тази глава на романа. Лифафа Дас думкал с барабана си и се провиквал: "Елате да видите всичко, елате да видите всичко, елате да видите! Елате да видите Делхи, елате да видите Индия, елате да видите! Елате да видите, елате да видите!".

Ахмед Синай обаче имал да гледа други неща. Децата от махалата измисляли прякори на повечето местни. Група от трима съседи била известна като "бойните петли", защото групата включвала едно семейство от Синдх и едно от Бенгал, а между къщите им се вклинило едно от малкото хиндуистки семейства в махалата. Синдхите и бенгалците нямали много общо помежду си – говорели на различни езици, готвели различна храна; обаче и двете семейства били мюсюлмани и мразели натрипилите се между тях хиндуисти. От покривите си засипвали техния дом с отпадъци. От прозорците си подвиквали оскърбления на различни езици. Хвърляли късове месо пред входната им врата... а хиндуистът на свой ред плащал на улични хлапета да замерват прозорците им с камъни, увити в съобщения: "Само почакайте, и вашият ред ще дойде"... Кварталните хлапета не наричали баща ми със собственото му име, за тях той бил "оня, дето не може да следва и собствения си нос".

Ахмед Синай имал толкова лоша пространствена ориентация, че ако го оставиш сам, щял да се изгуби из кривите улички на собствения си квартал. Често се случвало уличните гаменчета да го срещат да се скита отчаяно и той им предлагал монета чаванни, за да го заведат до вкъщи. Споменавам го, защото съм убеден, че специалното умение на баща ми да прави погрешни завои не само го съпътства през целия му живот, а е и причината за влечението му към Амина Синай (тъй като с Надир Кхан тя показала, че също кривва не накъдето трябва); нещо повече, неспособността му да следва собствения си нос се е предала и на мен, до известна степен засенчва носовото ми наследство от други източници и аз години наред не можех да надуша кой е правилният ми път...

Засега толкова по въпроса, защото дадох на тримата бизнесмени достатъчно време да стигнат до промишлената зона. Ще добавя само, че (според мен като пряко следствие от неговата неспособност да се ориентира) около баща ми дори в мигове на триумф витаеше усещането за бъдещ провал; мирисът на грешен завой, който дебне зад ъгъла и който колкото и често да се къпеше той, не можеше да отмие. Кемал, който го надушвал, казал на С. П. Бат на четири очи: "Ама тези кашмирци, приятелю, май наистина не се къпят". Мълвата свързвала баща ми с лодкаря Тай... който, обзет от разрушителен гняв, престанал да поддържа хигиената си.

В промишлената зона нощните пазачи си спели преспокойно въпреки воя на пожарните сирени. Защо? Как? Защото се били споразумели с бандата "Равана" и когато ги предупредили за предстоящата поява на бандата, те пили сънотворни и извадили плетените си легла от сградите в зоната. Така бандата избегнала насилието, а нощните пазачи си подсигурили солидна добавка към жалките си надници. Мирно и доста интелигентно решение. Застанали сред спящите нощни пазачи, Кемал, баща ми и С. П. Бат наблюдавали как пепел от кремирани велосипеди се издига в небето на плътни черни облаци. Бат, татко и Кемал стоели до пожарните и усетили как ги залива огромно облекчение, защото горял складът на "Индийски велосипеди "Арджуна" – марката носела името на герой от индийската митология, неубедително прикритие за всеизвестния факт, че собствениците на фирмата били мюсюлмани. От облекчение татко, Кемал и Бат вдишвали дълбоко въздух, наситен с изгорели велосипеди, кашляли и се давели, докато през дробовете им преминавали изпаренията от изгорели гуми, изпепелените призраци на веригите, звънците, седалки, кормила, лишените от материалност рами на велосипедите "Арджуна". Груба картонена маска била закована за телеграфен стълб пред горящия склад – многолика маска, демон с разкривени лица с широки и плътни извити устни и яркочервени ноздри. Лицата на многоглавото чудовище, царя на демоните, Равана, загледан гневно надолу към телата на нощните пазачи, които спели толкова дълбоко, че никой – нито пожарникарите, нито Кемал, нито Бат, нито баща ми – имали сърце да ги събудят; а върху тях се сипела пепелта от педали и маркучи. "Адски лоша работа", казал Кемал. Не със съчувствие. Всъщност критикувал собствениците на "Индийски велосипеди "Арджуна".

Погледнете: облакът на бедствието (който бил и облак на облекчението) се издигал и сгъстявал на кълбо на бледото утринно небе. Вижте как се понесъл на запад към сърцето на стария град, как сочел, мили боже, като изпънат пръст към мюсюлманската махала близо до Чандни Чок!... Където точно в този момент Лифафа Дас отправял своите призиви в тясната уличка на семейство Синай:

– Елате да видите всичко, да видите целия свят, елате да видите!

Почти дойде време за публичното оповестяване. Няма да крия, че се вълнувам: твърде дълго се спотайвам зад кулисите в собствената си история и макар да остава още малко време, преди да поема нещата в свои ръце, приятно ми е да надникна в бъдещето. И така, с трепетно очакване следя изпънатия показалец на небето и поглеждам надолу към махалата на родителите си, към велосипедите, уличните търговци, които предлагат печен нахут в хартиени фунийки, към издалите напред хълбок безделници, които се държали за ръце, към разлетелите се хартийки и малките водовъртежи от мухи над сергиите за сладкиши... и всичко това – смалено поради гледната ми точка отвисоко. Имало и деца, цели тумби, подмамени към улицата от думкането на барабанчето на Лифафа Дас и от гласа му: "Дуния декхо...", вижте целия свят! Момчета без панталонки, момичета без долни ризи и други, по-добре облечени деца с училищни униформи, късите им панталонки са пристегнати с ластични колани с токи с формата на извити змии, пухкави момчета с дебели пръстчета; всички се стичали към черната кутия на колела, включително момиченце с една-единствена рунтава вежда, надвиснала над очите ѝ – осемгодишната дъщеря на същия онзи грубиян от Синдх, който дори в онзи момент издигнал на покрива си знамето на все още несъществуващата държава Пакистан, който дори в онзи момент мятал обиди по адрес на съседа си, докато дъщеря му изхвърчала на улицата с една чаванни в ръка, с изражение на джуджешка кралица и стаено зад устните ѝ убийство. Как се казва ли? Не знам, обаче тези вежди са ми познати. Лифафа Дас, който по една нещастна случайност бил нагласил своя мутоскоп пред стена с нарисувана на нея свастика (в онези дни свастиките били навсякъде; екстремистката партия РРС ги изписвала по всички стени; но не говорим за нацистката свастика, която е в обратната посока, а за древния хиндуистки символ на властта. Свасти на санскрит означава "добро, добруване")...

Въпросният Лифафа Дас, чиято поява аз възвестих, бил млад мъж, който оставал незабележим, преди да се усмихне – след което ставал красив, или преди да бие барабанчето си – след което ставал неустоим за децата. Бродещите глашатаи с техните барабанчета в цяла Индия крещят: Дилли декхо, "Елате да видите Делхи"!

Лифафа Дас обаче се намирал в Делхи, затова променил призива си. "Вижте целия свят, вижте всичко!" Хиперболичната формулировка с течение на времето завладяла съзнанието му, още и още пощенски картички влизали в неговия мутоскоп, докато той отчаяно полагал усилия да предложи обещаното, да вложи всичко в своята кутия. (Неочаквано си спомних за художника, приятел на Надир Кхан: някаква индийска болест ли е този стремеж да обемеш целия свят? И още по-лошо – и аз ли съм заразен от нея?)

Родените в полунощ (превод Надежда Розова, корица Иво Рафаилов, илюстрация Теодор Ушев, 720 стр, цена 40 лева) е в книжарниците от 3 ноември