My Mir
video:mir
video:mir (80)
Факт е, че в днешно време (в България) всеки се спасява поединично; факт е, че дори човек да зове за помощ, няма кой да го чуе в хаоса на общуването ни; факт е, че всеки сам гради невидимите стени от затвора на собствения свят, който обитава – новият танцов спектакъл Mayday на Derida Dance Centеr, обаче, не се задоволява само с фактите.
Какво?
Три души, затворени между невидимите стени на своите страсти и фикс идеи – тези на борсов играч/бизнесмен, на жена, обсебена от диетите, фитнеса и "здравословния начин на живот" и на заклетата романтичка, живееща във вечна носталгия по отминали времена... Три души, изпращащи зов за помощ чрез "морзовия код" на телата си, разтърсвани ежеминутно от електрическите импулси в хаоса на онлайн (и дори офлайн) общуването ни... Ще успеят ли те да надмогнат маниите (и ограниченията), които ги определят като личности, но и ги убиват (бавно и методично)... Ще успеят ли те да се Чуят и да си помогнат един на друг, ще намерят ли спасение като заживеят най-накрая Заедно, в хармония и в мир със себе си и околните или статуквото в правилата на играта, наречена битие ще надделее?...
Кой?
В танцова стъпка с последните си две представления Monocrossing и ARTeFACT, хореографът Живко Желязков отново подлага танцьорите си на мултимедийно микс изпитание (като този път им дава и реплики) – Милена Виденова, Петя Мукова и Филип Миланов се справят перфектно и с много пластика, желание и пот дават живот и шанс за оцеляване на своите герои. За това допринася отново и звуковата среда на добре познатия Иван Шопов (или CООН/Balkansky), чийто блестящо семплиран нойз (морзов код, всевъзможни електрически сигнали и смущения) оперира в тотална симбиоза както с телата на танцьорите, така и с чудесната минимъл сценография (на Ралица Зортева) и визуална среда (на Полина Стоянова).
Кога & Къде?
31 май – София, Derida Dance Centеr; билети тук
8 юни – Варна, галерия Графит (част от програмата на фестивала Варненско лято); билети тук
Защо?
Може би е крайно време да спрем да се спасяваме поединично, може би е крайно време да започнем да чуваме зова за помощ на околните, може би е крайно време съвременният български танц да излезе отвъд невидимите стени (които често сам гради) на самотното си оцеляване... Mayday, Mayday – Спасение дебне отвсякъде!
Война и Мир се преплитат циклично във вечния кръговрат на живота, откакто свят светува. Война и Изкуство в търсене на Мир пък се преплитат в ДНК-то на последния филм на аниматора Теодор Ушев Gloria Victoria – фаворит в листата за най-добрите анимационни филми в света за 2013, класиран в Топ 10 на Оскар 2014 претендентите за късометражно кино. Повече за Gloria Victoria и духа на нашето време – от самия Теодор Ушев...
Какво?
Мисли за войната, омразата, разрухата през окото на изкуството. За XX-ти век. За Днес. Първоначалната идея ми хрумна, четейки книгата на Фукуяма Краят на историята. За философията на състезанието за надмощие и его, каквото светът винаги е бил и продължава да бъде. Какво губим, когато печелим...
Кой?
Филмът е авторски, по мои сценарий и режисура. Пътувам много, срещам различни хора, места, философии. Понякога, без да съзнава, човек улавя нещо във въздуха, което трудно дефинира. Духът, изскочил от бутилката. Супер идиотско е, но Глория Виктория излезе малко преди конфликта в Сирия, сега се върти по света, докато в Украйна се случва точно това, което третира сюжета. Някак успя да разкаже Духа на времето си.
Къде?
Навсякъде. На протестите в България, в мен, в теб, в Сирия, в Украйна, в Египет... Войната е тежък белег, щампа. Изкуството – често рефлекция, огледало, начин историята да се артикулира.
Войната няма образ. Безплътна е. Може да има милиони лица. И никога сърце. Войната мисли през статистика. И се разказва през спомени.
Кога & Как?
Правих филма близо 2 години. Никой от моите филми не е комерсиален, Глория Виктория също. Винаги ми е харесвало да правя независимо, експериментално изкуство, всичките ми проекти са такива.
Защо?
Знаеш ли, Войната е състояние на духа. Онази точка, от която няма връщане назад. Не само пред цевта на снайпера, пред самия себе си дори. Всеки от нас е герой в този филм. Войните свършват, но те вече са посяли модели, променили са ума.
Разрухата – обществена и лична, е залог. Игра с човешки съдби, животи, страхове, параноя, изкупление... Единственото лекарство след това е същата доза съзидание. Ако ти стиска. Ако не – приключваш.
И защо български филм все не може да влезе в борбата за Оскар – стига само до шортлисти, но не и до номинации като Gloria Victoria?
Не бих си позволил да обобщавам. Специално за Глория Виктория – да, аз знам рецептата за Оскаров филм. Но ми се струва плоско и наивно да работя така. И ето го отговорът – аз не бих направил компромис самоцелно, дори и цената да е Оскар, Акадeмията не би направила компромис да пусне мой филм до края на надпреварата, бидейки некомерсиален и откровен. Полученото признание за Глория Виктория с класирането в първите 10 в състезанието за Оскар е наистина комплимент, но истината е, че предпочитам да продължа да прaвя изкуството, в което вярвaм.
Във времена, когато България изживява поредната си ксенофобска криза, фестивалът за кино от Близкия Изток и Северна Африка (15 януари – 2 февруари 2014), за шести път и втора поредна година под името MENAR (на арабски означава фар, пътеводна светлина) ще ни осветли по въпроса за света като глобален дом, в който всеки има запазено място, защото колкото се различаваме, толкова и си приличаме.
Какво?
Над 70 премиерни заглавия от Близкия Изток и Северна Африка, разделени в седем категории, от които сега ще ви представим...
Кой?
MENAR Документа – документалното кино на това фестивално издание се занимава с три основни теми:
Музиката, моя любов – красноречивите Джазът в Турция (или История на турския джаз в разкази и картинки), Рома Истанбул (искрено и лично със седем истории от пъстрия Рома Sound of Istanbul) и Уудсток в Тимбукту (или 3 дни с туарегите и културното им наследство по време на фестивал в пясъчните дюни на Тимбукту, Мали) доказват клишето за музиката като универсален език, който е толкова богат, колкото шарен е глобалния ни дом.
Уудсток в Тимбукту © режисьор Дезире фон Трота; Германия, 2013
Война и Мир – конфликтите в Близкия Изток са абонирани за новинарските емисии, но едва миналата година най-сетне осъзнахме, че ни засягат и лично, защото живеем в един глобален дом – актуални въпроси като бежанската криза и истинските причини за войната в Сирия се разкриват в Когато слоновете излязат на война, страда тревата; Арабската пролет се разиграва наново в Нощ на площад Тахрир, а два от най-старите конфликти в Близкия Изток намират най-добрата гледна точка – хуманната. В 5 счупени камери стената на разделението между Израел и Палестина расте, както расте 5-годишния Джебраил, а в Моят Афганистан: Живот в забранената зона датският журналист Наджиб Хаджа раздава 30 камери на жители от забранената зона, за да заснемат ежедневието си.
Моят Афганистан: Живот в забранената зона © режисьор Наджиб Хаджа; Дания-Aфганистан, 2012
Непосилната лекота на битието – начело с епичния Самсара (с дълго чакана премиера на голям екран), други три филма интимно и симпатично изследват взаимовръзките, които тайно и явно определят смисъла на битието ни – В прегръдките на майка ми е умилителната история на Хушам, който събира сираци (чиито родители са убити или похитени в Багдад), за да им осигури безрезервно подслон и грижи в малка къща под наем; Стъпка нагоре пък разкрива мечтата на боклукчията Шахрияр да пише разкази и поезия, както домашните му гълъби мечтаят да достигнат небето, а Казабланка, моя любов комично се заиграва с причините Мароко да бъде една от любимите снимачни площадки на Холивуд.
Меси от Багдад © режисьор Сахим Омар Калифа; Ирак-Белгия, 2012
MENAR изКъсо – късометражното кино прелива от теми и пъстрота, също като страните, от които идва – като се започне с Момчетата Бузкаши (стар афганистански обичай и номинация за Оскар миналата година), мине се през ливанските Дамата с гроздовете (за гроздето и половото съзряване), Абу Рами (познаваме ли човека, с когото живеем), Грешката (дилемата: в Чистилището за 8 години или нов живот на Земята) и Панталонът (или чий е панталона на балкона); иранските Beyond the Deadend (за шик обувките на незнайния скитник), Mайчински (светлото бъдеще на сляпа майка и син-инвалид), Първата зимна вечер (душата или тялото топли Свещения Коран в студа), Пътуване (анимационният край на едно дълго приятелство) и Нарът е плодът на Рая (или килийно училище в забравено от Бога селце), та се стигне до интригуващи късометражки от Ирак като Меси от Багдад (финалът на Шампионската лига в Ирак) и Meхди (войната като мач на живот и смърт); от Кувейт – Моята розова стая (какво е да се събудиш като сирийски бежанец); от Оман – Пуканки (или да се завърнеш в първата си годишнина); от Йордания – Каис и Лейла (аниме любов по арабски), за да завърши със силна селекция от Северна Африка – Цветята на Тивилит (отвъд времето, зад съдбата на влюбена двойка), Дървената ръка (лудория за дървен стол, лепило и Амира), Боби (момче със своето куче в чекмедже), Сироко (или как разследваш собствената си смърт) и Чувството ми за благоприличие (кое оголва повече – голотата в една картина или арабско момиче без хиджаб/бурка).
Дамата с гроздовете © режисьор Майк Маладжлян; Ливан, 2012
MENAR Contemporary – новата рубрика в MENAR киноменюто среща очи в очи със съвременното изкуство в Близкия Изток и Северна Африка – ако си гледал хитовия Микрофонът значи си наясно с ърбан културата в древна Александрия, а Скейтъри в Египет предлага задълбаване по темата с историята на първия, и все още единствен, магазин за скейтъри в Египет. Изкуство/Насилие пък отвежда в Палестина, където млади актриси се справят с военното положение и неравенството между половете, живеейки като Алиса в Страната на насилието и тъгата. Съвсем наблизо, в Ливан, десет артисти използват изкуството В очакване на утрешния ден като средство за преодоляване на разделенията и насърчаване свободата на мисълта, докато в Моето тяло!, хореографът Абу Лагра и неговата съпруга, танцьорката Навал Лагра, основават първата академия за модерни танци в Алжир с премиерното представление Nya, за което събират група от улични танцьори без каквито и да било квалификации.
Скейтъри в Египет © режисьор Брет Уайс Сондърс; Eгипет-САЩ, 2012
Керван сарай – ако обичаш да пътуваш около света с кинобилет, MENAR трипът този път ще те отведе до: Краят на пътя (6000 километра маршрут X 1 автомобил втора употреба за 100 британски лири Х стенд-ъп комиците Алексис Дабъс и Сай Томас), докато преди това си минал през Couchsurfing: Легло за теб на всяка крачка (21 държави на 6 континента за 7 месеца for free), за да финишираш С Трабант из Африка – или два трабанта с двутактови двигатели в един афролуд трип от Либия до нос Добра Надежда.
С Трабант из Африка © режисьори Дан Прибан, Дана Златохлавкова; Чехия, 2011
Кога & Къде?
15 януари – 2 февруари 2014 в салоните на Дом на киното, Одеон, Евро Синема, Черената къща, Dada Cultural Bar
Защо?
Няма нищо по-хубаво от Кино без граници за един 
-ен свят без Война.
Цветята на Тивилит © режисьор Уасим Корби; Tунис-Мавритания, 2012
Във времена, когато мнозина едва закърпват двата края на ежедневието си, режисьорът Милена Симеонова доказва в своя филм Кръпка, че суровата реалност, фантазията и изкуството не само че не се изключват взаимно, ами и вървят шев за шев заедно. Кръпка получи наградата за най-добър български филм от Световния фестивал на анимационния филм 2013, участва наскоро и на фестивала за късометражно кино Filmini, и ако не сте се засичали все още, значи е време за среща с...
Какво?
Историята е за творчеството и за това как то променя ежедневието на хората и тях самите. Вдъхнових се от една снимка на шивачи в бедно шивашко ателие от началото на миналия век в Ню Йорк.
Кой?
В голямата си част филма е изпълнен от мен. Работих по сценария с художествения ми ръководител професор Анри Кулев. Братовчед ми Слав Симеонов се занимава с музика и ми помогна със звука, а сестра ми Славена (която ми е колежка) работи с мен по някои от кадрите.
Къде?
Защо избрах черно-бяло, миналото, романтиката, Ню Йорк? Имам слабост към черно-бялата фотография и към хората от миналото – тези, които не влизат в Историята. Затова ми се прииска хората от тази снимка да си имат свой филм, в който те да са героите.
Кога & Как?
Радвам се, че преминах през всички етапи от създаването на анимационен филм от Дисни тип – с детайлните декори, реалистичните типажи, работата с класическа музика и танц. По построяването на кадрите с изрезките от списания срещнах доста предизвикателства, но съм щастлива, че съм се справила успешно с тях, макар и да не съм сигурна, че ще ми се прииска някога да ги повторя.
Защо?
Идеята е, че творчеството променя. Не само теб, но и хората около теб, и фантазията не винаги е бягство от реалността, а може да я промени. Провокира ме желанието да си обясня взаимоотношенията между изкуството и реалността, ежедневния живот. Иска ми се да не се възприемат като коренни противоположности, защото те са вплетени и се подсилват едно друго. Всяко от тях съществува, заради другото, така смятам аз. Бих искала да има повече творчество в ежедневието, повече създаване, отколкото ползване.
Избрана селекция от Световния фестивал на анимационния филм 2013 е на 12 декември в клуб NeuBerlin (ул. Султан тепе 18) от 19:00 часа
Кръпка е на фестивала на българското документално и анимационно кино Златен Ритон в Пловдив (16 - 22 декември 2013)
Както споделихме предния път, клишетата при обсъждането на проблемите на малцинствата у нас са толкова много и толкова грешни, колкото възможни хода има в една шахматна партия. Затова сега ще зуумнем още малко картинката като ви срещнем с режисьорите Нина Пехливанова и Петя Накова, които прекарват повече от година в шарения вихър на ромска махала, заедно с героите на техния филм Ром Кихот, който ще открие първото издание на фестивала за документално кино Sofia Biting Docs.
Какво?
Петя: История за черешова градина, абитуриентски бал, раждане на дете, бедност и надежда – всичко в ромската махала в Кюстендил. И както във всеки документален филм, възнамеряващ да наблюдава по-дълго време действителността, отначало историите бяха други. После събитията в живота на героите се промениха, смени се и главния герой, и ние се впуснахме в това, което живота ни предлага.
Кой?
Нина: Героите са Ром Кихот (нашата пътеводна звезда), човекът който води разказа, усмихва зрителите и им разкрива по достъпен за тях начин дълбините на ромската махала. Светла (нашата Мадона – бесарабска българка от Украйна), дошла в Кюстендил да работи, а срещнала любовта – Живко (жител на махалата). Двамата имат сламеноруси синове – Иван и Никола. Далила, която ни върна в 12-и клас и с която съпреживяхме абитуриентския бал отново. Емил, който е в осми клас и треперихме дали ще продължи в девети. Симпатичен, но с подчертано пренебрежително отношение към школото.
Екипът започва с мен и Петя, а нашето другаруване е от първи курс режисура в НБУ. Открихме, че имаме различни качества и сходна ценностна система, а отборната работа ни се получава. За да не е феминистки филма привлякохме впоследствие предимно мъже – оператора Димитър Костов, тонрежисьора Георги Цветков, композитора Мартин Любенов. Обаче баланса излипсва. Добавихме Елица Узунова като монтажист, за да има равенство на половете.
Филмът е осъществен с подкрепата на НФЦ, а продуценти са Арс Диджитъл Студио в лицето на Иван Тонев и Благомир Алексиев.
Къде?
Петя: Филмът е заснет в ромския квартал Изток в Кюстендил. Мястото е интересно, защото в квартала има устроена част с асфалт и по-хубави къщи, и същинско гето. По средата е площада, където се случва обществения живот.
Нина: Петя посвети 2 години, в които правеше проучвания, за да напише биографичен роман за пастор, който е направил едно Голямо Добро за циганската махала в Кюстендил през 70-те... Нейните изследвания и контакти на терен станаха повод и основа да открием героите си и филма...
Как?
Нина: Филмът е низ от перипетии: раздяла с първоначалния главен герой по време на снимки, ежеседмично шофиране в трудни условия до Кюстендил и обратно, сблъсък на култури, градеж на доверие към много хора едновременно, пролет, лято, есен, зима, пролет...
Защо?
Петя: Идеята е да влезем в ежедневието на хора, които живеят на края на нашия град, а ние ги познаваме много едностранчиво. Категорично не сме съгласни с омразата на голяма част от българите към ромския етнос.
Нина: Една социална кампания преди години си го беше сложила за мото: "Първо сме хора, после сме различни". Филмът трябва да се гледа, защото почти никой не е живял в циганска махала. Ние поживяхме година и половина и сме се постарали да представим есенцията.
Премиерата на Ром Кихот е на 10 октомври от 19:00 часа в Дом на киното, като официално откриване на фестивала за документално кино Sofia Biting Docs, с допълнителни прожекции на 12, 14 и 17 октомври
